Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (33)

32.

Джак тръпнеше в нервно очакване. Не желаеше да се връща в миналото си, но чувстваше, че обстоятелствата не му оставят право на избор. Щом ключът влезе в бравата на вратата към жилището му, той се запита как щеше да го промени преживяването, което му предстоеше. Всъщност се държеше като страхливец и егоист. Сега вече бяха замесени и други. В дома на Лиън бяха поставени подслушвателни устройства, Джейкъбсън вероятно бе в опасност, а Пат Бараклоу бе мъртва.

Трябваше ли да отиде в полицията и поне да се опита да им обясни? Тейлър, Бъркли, Боутман, Бараклоу и неясните спомени от ученическите си години. Обаче не можеше да обясни. Беше изцапал ръцете си с кръв само защото я извади от водата, но дали те биха приели това? Джак се бе усъмнил в това, когато бяха предприели бягството, съмняваше се и сега. Ако той беше на мястото на полицейския служител, дошъл по сигнал на местопрестъплението, би реагирал със сурова усмивка и коментар: „Спести си оправданията за съдебните заседатели“ — на всеки опит за обяснения от страна на човека, заварен до накълцаната жена. Не, подобна стъпка би го извадила от играта, а Спийкмън не разполагаше с много време.

Джак пристъпи предпазливо в преддверието на жилището си. Скорошните му преживявания го караха да бъде нащрек, напрегнат, готов. За какво — не знаеше. Ниското есенно слънце хвърляше бледа светлина в предната стая, когато бавно отвори вратата. Помещението изглеждаше недокоснато. Но пък, от друга страна, и жилището на Лиън навярно й се беше струвало така. Който и да бе този, срещу когото се бяха изправили, той действаше много професионално, с убийствена предпазливост. Джак тръсна глава да прогони параноята. Насочи мисълта си към близкото минало, като се мъчеше да си спомни дали някога бе казвал на Лиън къде живее. С облекчение установи, че не беше. Освен ако не е проследен до дома си от убиеца, нямаше друг начин той или тя да разбере къде живее.

Джак прекоси кухнята и включи машината за кафе. Точно тогава в полезрението му попадна червената светлина на телефонния му секретар. Имаше две съобщения: едно от Том Лийт, който го молеше да му звънне, за да вечерят заедно, а другото от Джейкъбсън.

„Не зная кой сте, господин Форт, нито пък каква игра играете, но се оказахте прав за Пат. Ужасно. А аз я харесвах. Щях да отида веднага в полицията, ако вие не ме бяхте спасили. По-късно ще обясня какво се случи. Не искам да записвам повече от необходимото на лентата. Прекалено опасно е. Запишете си този номер.“ Джак направи каквото му беше казано. „Сега е единадесет сутринта. Ще бъда тук до два. След което ще се наложи да се свържа с бившите си колеги, ако не ми се обадите.“

Джак погледна часовника си. Разполагаше с по-малко от пет минути да се свърже с частния детектив. Веднага набра номера, без да доизслушва съобщението. След няколко минути, изпълнени с напрежение, барманът в полицейския клуб го свърза с Джейкъбсън.

Джак прошепна фамилията си.

— Защо там? — попита.

— Най-сигурното място, за което се сетих, като изключим самия Ярд, разбира се. Двамата със Стърн ме въвлякохте в това, но мисля, че съм ти задължен, Форт. Искам да се срещнем сега тук, никъде другаде.

— Вече съм поел друг ангажимент — обясни Джак.

— Отмени го. Задължен съм ти сега. По същото време утре може да не приемам нещата по този начин. — Връзката прекъсна.

Джак отново нямаше избор. Ако Джейкъбсън кажеше на полицията това, което му беше известно, тогава те щяха да стигнат до Лиън, а оттам и до него. Не желаеше да му се налага да обяснява причините, поради които бяха избягали.

Остави съобщение на телефонния секретар на Хелън Дуайър, с което отменяше уговорената среща. Не знаеше дали да изпитва облекчение или разочарование. Единственото, което знаеше, бе, че неотложно се налагаше да говори с Джейкъбсън. Миналото трябваше да остане погребано още известно време.

 

 

Четиридесет минути по-късно портиерът на полицейския клуб с подозрителен поглед му поиска документите, преди да го упъти към една ъглова маса в претъпканото задимено помещение. Групичките високи възтежки мъже и дребнички жени със сурови изражения и руси коси с черни корени му хвърлиха по един поглед, преди да преценят, че не представлява никаква заплаха, и подхванат отново разказите си за опазването на реда в големия град.

Мъжът, който седеше сам, без съмнение бе Джейкъбсън. Той се бе настанил с гръб към стената, за да може да следи с очи цялото помещение. Явно бе изнервен до краен предел. Джак трябваше да пипа много внимателно. Пред детектива имаше няколко празни тумбести чаши от уиски, подредени в стройна колона. Изпитото му лице бе брадясало и напрегнато. Неугледният вид се допълваше от измачкан анцуг.

— Форт? — Джак кимна. Джейкъбсън сведе очи към съседния стол. Джак се отпусна на него. — Нещо за пиене?

— Малко ми е раничко.

Джейкъбсън се усмихна на лекия укор и обърна двойна доза от кехлибарената течност.

— Не и за мен. — Той вдигна чашата си в посока към бара. Вещият барман за пореден път се обърна към бутилките, подредени по лавиците зад гърба му. — Нервите ми сдават багажа тази сутрин. Радвам се, че ме събуди с обаждането си.

— Какво стана?

— Мамка му, като си помисля само… — Джейкъбсън се взря някъде в пространството, като поклащаше глава при спомена за сутрешното си преживяване.

— Кажи ми! — Джак нямаше време за подобно представление. Настойчивият му тон накара детектива да се обърне към него.

— Сега сме на моя територия, не ме насилвай.

Джак вдигна ръце пред гърдите си с разтворени длани. Човекът преживяваше дълбок стрес, действително не биваше да го насилва.

Барманът достави поредната доза алкохол и прошепна:

— Всичко наред ли е, Джейк? — Сви устни и хвърли красноречив поглед към Джак.

— Всичко е наред, Томи. Сипи си едно за моя сметка. Пиши го на дъската при другите.

Джейкъбсън го изчака да се върне на мястото си зад бара.

— Не знаех дали да те приема на сериозно или не, но нещо в тона ти… — Той с любопитство се вгледа в Джак. — Начаса излязох от офиса. В предната част има алея с дървета. Спрях да наблюдавам нещата оттам.

Сега вече Джак бе искрено заинтригуван. Наведе се напред.

— Видя ли го?

Джейкъбсън отпи от чашата си.

— Не. Единственото, което видях, бе димът. Сигурно е минал отзад — там има противопожарна стълба. Докато стигна до подножието на сградата, прозорците гръмнаха от топлината. Изгубих всичко.

Джак кимна съчувствено.

— Нямаше застраховка?

— Не бих могъл да си позволя вноските за подобен палеж. Докато успея да заобиколя до задния вход, той се бе изпарил, но усетих миризмата на бензин. Използвал беше солидни количества.

— Той?

— Предположение от опит. Жените рядко си играят с огън. Нашият подпалвач си беше свършил работата добре. Вратата ми беше подпряна със стоманен прът. Никак не е искал да улесни бягството ми. Мамка му, като си помисля само… едва не станах на печено прасенце. — Той се усмихна мрачно. — Обадих се на пожарната. В сградата има само офиси, но аз все пак почуках по вратите, да не би някой да се чука в извънработно време. Нямаше никой. Защо го е направил? Искам да кажа, какво, по дяволите, става? Моите хора само за убийството на Пат говорят — горката повлекана, през по-голямата част от живота си да се пази от вода и накрая, какво, удавена в собствената си вана! После пък се опитва да направи барбекю от мен!

Джак наблюдаваше внимателно нарастващата паника у събеседника си. Дали щеше да поеме риска?

— Каза ли на някого за това? На някого от бившите си колеги?

— Все още не съм. — Той наблегна на първите две думи.

— Значи все пак имаш такова намерение?

— А можеш ли да ме убедиш защо да не го направя? Там някъде скита на свобода един шибан убиец. Сигурно вече е разбрал, че не е успял да стопли леглото ми тази вечер. Може да опита отново.

— Не — поправи го Джак, — той със сигурност ще опита отново.

— Защо? Искам да кажа, какво, по дяволите, съм му направил? С кого си имаме работа, мама му стара?

— Говорил си с Пат Бараклоу. Тя може да ти е казала нещо, което той не желае да става всеобщо достояние.

— Тя не ми е казвала нищо, което вече да не ми е известно.

— Обаче той не го знае. Може да го подозира, но не може да си позволи да поеме този риск.

Джейкъбсън пресуши на един дъх чашата си и я стовари върху масата.

— С риск да стана досаден, ще те попитам отново: за кого всъщност става дума?

Джак разбираше, че този момент неминуемо щеше да настъпи. Някой се бе опитал да опече жив разтревожения частен детектив. Най-важният въпрос за него беше — кой именно? Но дали щеше да му повярва? Джак трябваше да се постарае да прозвучи убедително.

— „Крал Артур“.

Очите на Джейкъбсън се присвиха до едва различими цепки, кръглото му лице доби озадачен израз.

— Но Спийкмън…

— Не ти говоря за Спийкмън. Имам предвид „крал Артур“… истинския „крал Артур“.

— Това са пълни глупости.

Джак бавно поклати глава:

— Невероятно е, да, но не са пълни глупости. Позволи ми да те убедя. Като привърша и ако все още не си убеден, отивай в полицията, моля, макар да се съмнявам, че те ще могат да те опазят от него.

През следващите четиридесет и пет минути Джак разказваше за нещата, които бяха открили през последните няколко седмици, като внимаваше да не посвещава Джейкъбсън във всички подробности. Бившето ченге напълно забрави за нуждата си от силни питиета, докато попиваше фактите. Дори подсвирна, когато Джак му описа бягството си от дома на убитата проститутка. Той обаче не спомена за присъствието на Лиън там. Помощта на детектива му бе необходима.

— Да имаш представа кой би могъл да е? — попита Джейкъбсън.

— Ако имах, нямаше да седя тук. Но още не съм чул твоя отговор.

Джейкъбсън се взря напрегнато в лицето на Джак, преди да разтегли устни в кратка усмивка.

— Ще ми трябват малко пари.

— Същата ставка, както досега.

Детективът му смигна:

— Двойно. Да оправдаем риска.

— Всички рискуваме.

— Това си е твой проблем. За мен е бизнес. Не аз се правя на Клинт Истууд. И така, разбрахме ли се за хонорара?

Джак реши да не увърта повече. Джейкъбсън нямаше да се обърне към полицията — поне засега.

— Откъде да започна, шефе?

— Да си ходил някога в Оксфорд?

— На футболния стадион — да. А в университета? Е, бележките ми от Полицейската академия в Хендън не бяха чак толкова блестящи.

— Значи се връщаш обратно в училище. Искам да проучиш дали съществува някаква връзка между Джонатан Бъркли и тези хора. Не знам какво точно търсиш, но ми прави впечатление, че си човек с нюх за разни мътни афери. Запиши си тези данни. — Джак му продиктува името на Бъркли и годината на дипломирането му, която бе взел от вестника, след което връчи на Джейкъбсън списък с всичките четиридесет и трима съдружници в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, които без изключение бяха оксфордски възпитаници. Беше съобразил, че този, който контролираше „Боутман“ и личните досиета на служителите във фирмата, несъмнено попадаше в този списък заради ограничения достъп до архива в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Обаче можеха само да се надяват, че ще открият връзка на някой от тях с Бъркли по време на следването в университета. Не беше кой знае какво, но всъщност бе единствената нишка, с която разполагаха в момента. Джак искрено се надяваше тя да се окаже достатъчно здрава.