Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (24)

23.

Джак беше изчистил свободната стая от боклука, натрупан заради ергенския му живот. Когато го посещаваше, Холи предпочиташе да спи в неговото легло вместо в единичното, което той сега бе преместил в коридора. Ателието беше прекалено голямо и светло за нуждите му. На него му трябваше тъмно място. На пода бе събрал огромно бяло платно от няколко малки — те щяха да бъдат работното му място. Сънищата го бяха принудили да вземе това решение. Джак бе очаквал водните кошмари да изчезнат, но не би. Болките се бяха засилили, ала сега малки проблясъци на светлина започваха да му показват като на поредица от диапозитиви сцени от миналото му — нещо безкрайно по-натрапчиво, тъмно и мокро.

Всичко винаги започваше по един и същи начин. Ярка слънчева светлина изпълваше простора около него. Като погледнеше надолу, виждаше кльощави момчешки крака, които се напъхваха в износени сандали. Въздухът бе свеж и ухаеше на цитрусови плодове, което му подсказваше, че това не е в Англия. Околността бе пуста, морето се виждаше в далечината. Единственият звук идваше от похлопването на чана на домашен козел. В сънищата си винаги бе в движение. В началото крачките му бяха като топуркане на малко момче по твърдата земя, която се движеше сякаш на филмова лента пред очите му. После чуваше глъчката от пълна с хора таверна, но това вероятно не беше така, защото чувстваше мястото отдалечено на километри от където и да било.

После ненадейно вече отпиваше на малки глътки сладка лимонада, седнал на маса с разклатени крака, която с наслаждение поклащаше напред-назад, за да види кога течността ще прелее над ръба и ще потече по масата. После идваше разгневеният пиянски глас — мъжки глас, който крещеше нещо на развален английски. Единствената дума, която Джак успяваше да различи, бе „прокажен“, повтаряна отново и отново. След което идваше звукът от преобърната маса и бързото топуркане на бягащи крака.

После той се връщаше на върха на планината. Небето сега беше мрачно и зловещо. Пред него се простираше огромно черно езеро. Това беше моментът, в който напрежението в главата му се превръщаше в непоносима болка. Напрягаше се да види някакво раздвижване в подножието, до брега на езерото, но агонията в главата принуждаваше очите му да стоят затворени. Знаеше, че нещо ужасно се случва там долу. Искаше да го види и същевременно не искаше — или мозъкът му не искаше, или нещо друго. В съня си се бореше с импулса, принуждаващ го да затваря очи, но те винаги оставаха плътно затворени, винаги. И така, със затворени очи, чуваше оглушителен, но безрадостен смях от брега на езерото. Въпреки всичко, образът на езерото изгаряше ретината му — именно това щеше да нарисува.

Джак вярваше, че ако успее на дневна светлина да предаде достоверно това, което сънуваше, би се освободил от ужасния кошмар. Поне такава беше теорията му.

Не беше скицирал или рисувал пейзаж от години, откакто бе преживял нервния срив като дете. Имаше нещо прекалено страховито в цялото това ширнало се пространство. Сякаш страдаше от творческа агорафобия^[1]. Неговите възприятия на войната в Залива се ограничаваха до представяне на личните страдания на участниците в нея. Другите военни художници можеха да рисуват безбрежната празнота на масивните дюни и неизброими километри равна, монотонна пустош. Не и той.

Джак знаеше, че тази задача щеше да отнеме много време. Беше говорил с Том Лийт, за да откаже каквито и да било поръчки за съдебни рисунки в близко бъдеще. Неговият приятел и работодател бе изказал загрижеността си:

— Откакто те пратих на предварителното разглеждане на делото срещу Спийкмън, отказваш всичките ми предложения. Вече съжалявам, че те принудих да отидеш там.

— Не си ме принудил, Том — бе отвърнал Джак, — аз вероятно така или иначе щях да отида. — Това поне беше истина.

Така бе имал възможността да се свърже с Лиън — беше убеден, че това е връзка, а не просто общ интерес към една мистерия. Беше заинтригуван от външния й облик, който излъчваше твърдост, но който в същото време притежаваше вътрешна мекота — като сладък хап в горчива обвивка.

Откъсна съзнанието си от нея и подбра боите, които щяха да му трябват. Потрепери при мисълта какво щеше да види, когато картината бъде завършена. Хелън, неговата психиатърка, му бе казала, че паметта му крие по-дълбока тайна от сцените на смъртта на съпругата му. Сега, след нашествието на новите сънища, той знаеше, че тя има право. Изстиска малко тъмнокафява боя върху очакващата го палитра и се захвана да прогони останалите в душата му демони.

 

 

Полетът с хеликоптер от летище Ексетър до площадката на покрива отне обичайните тридесет минути. Както обикновено, той бе единственият пътник. Това не беше изненадващо: хеликоптерът бе негова собственост. Ла Сьо се държеше доста добре предвид обстоятелствата. Системата, която му беше включил, подхранваше тялото му и събираше урината. Щеше да се върне при своя „гост“ малко по-късно. За момента трябваше да свърши някои други неща. Сега знаеше паролата в Интернет и скоро щеше да изтегли „артикула“ изпод носовете на воайорите, които надничаха в уличаващото му съдържание. С това, за съжаление, въпросът не приключваше напълно. Виктор — вече бяха преминали на по-интимното обръщение — се бе отказал от каквито и да било претенции към парите, измъкнати от Бъркли. Нещо повече, той дори му предложи лъвския пай от последната си наркосделка, както и половината от зловонната си сексимперия. Той беше трогнат от щедростта му. Обаче госпожица Стърн се оказа допълнително усложнение. Колкото и да се мъчеше, не можеше да проумее как тя бе успяла да свърже нещата със сметката на „Боутман“. Проблемът бе, че действително бе успяла.

Щом таксито му излезе на Грейс Ин Скуеър, за миг се замисли над глупостта на Бъркли. Ако не беше той, тези усложнения едва ли щяха да възникнат. Независимо от това колко предпазлив, подготвен и методичен беше самият той, никой не можеше да бъде застрахован срещу глупци. Поне беше успял да елиминира следата: тялото на Тейлър никога нямаше да бъде намерено, а и Ла Сьо скоро щеше да бъде сполетян от същата участ. Каквото и да си въобразяваше, че е открила, Лиън Стърн никога нямаше да може да представи доказателства. Той бързо прекоси фоайето на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

Няколко минути по-късно асансьорът го отведе до потъналия му в лукс кабинет на последния етаж. Нямаше нужда да уведомява за пристигането си секретарката — услужливата госпожица Симс. Движението на кабината беше достатъчно, за да я информира за изкачването му в сградата. На бюрото му винаги го чакаше топла, но не димяща чашка от костен порцелан с чай „Ърл Грей“. Беше се чудил дали да не я попита как успява да се справи в броените секунди, с които разполагаше преди отварянето на вратите на асансьора, но в крайна сметка бе решил, че всеки има право на своите малки тайни.

Тази кантора щеше да му липсва, след като поемеше службата във Върховния съд. Подобни назначения не падаха от небето. Трябваха му дълги години упорита „работа“, за да постигне тази висока длъжност. Не беше първият, на когото се оказваше подобна чест, но бе от малцината адвокати на частна практика и определено най-младият, когото бяха избрали да служи на правораздаването. Главният прокурор бе въвел редица нови положения с годините. Той не бе безрезервен почитател на практикуващите юристи и се беше заел със задачата да намали тяхното влияние в правната система на страната. Повечето от тях бяха парцалени тигри без зъби. Да бяха успели да се организират в някакъв вид сплотен съюз, ерозията на професията им не би била така драстична. Но практикуващите юристи си бяха такива: винаги прекалено заети да се дърлят един с друг, за да могат да се съберат за обща кауза. Това, от своя страна, беше отворило път за хора като него. Е, може би не съвсем като него.

Той отпиваше от успокоителната напитка с наслада. Малката бисквитка за подобряване на храносмилането винаги присъстваше като приятен жест. Той я натроши в кошчето за боклук. Нека госпожица Симс си запази илюзиите, че го познава по-добре от всеки друг в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, макар да приемаше, че тя по всяка вероятност има право. Нямаше някакви особени ангажименти от съдружническо естество, с които да се заеме. Всички, изглежда, работеха с пълна пара. Нямаше нужда да упражнява натиск, освен ако някой не надхвърлеше правомощията си или пък си въобразеше, че е незаменим.

Време бе да се заеме с истинската работа.

На адвоката му трябваха броени секунди, за да изтегли компютърния клип от Интернет. Завърши със закриване на сметката на изнудвача.

Действията на Лиън Стърн продължаваха да го безпокоят. Инспекцията на работното й място и компютъра показа, че старателната адвокатка работи плътно по случая „Спийкмън“. Тя бе известна с етичното си отношение към работата, но нима нямаше личен живот? Имаше един-единствен начин да разбере. Извади ключе, което държеше на верижка в джоба на жилетката си, и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. В него се намираше малко записващо устройство „Банг енд Олуфсен“. Касетите се зареждаха автоматично. Извади тези, които вече бяха минали през системата, след което се заслуша с видимо отегчение в звуците от дома на Лиън.

Тя гледаше малко телевизия, слушаше прекалено много Малер^[2] и имаше съвсем ограничен брой посещения. Подслушвателните устройства автоматично реагираха на звук и се включваха само когато в помещението присъстваше някой. Цялата процедура не му отне много време. Беше разочарован. Бе се надявал да чуе поне среднощни стонове на съвкупление.

Насочи вниманието си към телефонните записи. Тези бяха далеч по-интересни. Показваха заформяща се връзка с тип, когото тя наричаше Джак. Това вероятно бе мъжът, с когото я беше видял във „Виа Венеция“. Двамата се изразяваха много предпазливо. Може би той е женен. Това може би щеше да се окаже полезно някой ден. Имаше и друг мъжки глас, който се обаждаше, на име Тоби. Това трябва да беше Слоун, подгласникът в делото на Спийкмън. Въпреки че не беше необичайно частният адвокат и пледиращият адвокат да се срещат, за да обсъждат развитието на защитата, уговорка за шест сутринта в неговата канцелария все пак бе прекалено. Дали той не й беше любовник? Съмняваше се. Там не се долавяше топлината, с която тя разговаряше с Джак.

Слоун му бе прозвучал доста обезпокоен, когато се бяха уговаряли за срещата при него, и той беше твърдо решен да разбере причината. Налагаше се да поговори с кралски съветник Седжуик, който бе назначен от адвокатурата по случая. Старият пияндур бе изключително благодарен за оказаното му доверие — нещо, което все по-рядко му се случваше напоследък. Щеше да го попита как напредват нещата при тях. Без съмнение Седжуик щеше да твърди, че правят чудеса с едно напълно обречено дело. Най-малкото разговорът щеше да му даде възможност да разбере нещо повече за Стърн и Слоун.

Доволен, че всичко върви горе-долу без засечки и не изисква никакви усилия от негова страна, той зареди нов пакет касети. Тъкмо щеше да затвори чекмеджето, когато записващото устройство се задейства. Извади слушалка и се заслуша директно в разговора. Лиън се обаждаше. Прозвучаха няколко сигнала на иззвъняване в другия край на линията, преди плътен мъжки глас да изрече меко:

— Джак Форт.

— Лиън се обажда. Трябва да те видя, Джак. Колкото е възможно по-скоро. Става дума за нещо важно.

— Днес следобед трябва да се видя с Холи, но може да се разберем за по-късно… Довечера?

— Да, добре. — В гласа й прозвуча разочарование.

— Виж, ако е нещо съвсем спешно…

— Не, ще почака до довечера.

Настъпи кратка пауза, преди той да заговори отново:

— За бъркотията с „Боутман“ ли става дума?

Подслушвачът разплиска чая си по скъпата си колосана снежнобяла риза.

— Не… но не искам да говоря за това по телефона.

— Добре, ще ми разкажеш довечера.

Тя се поколеба.

— Как е Холи?

— Странно, снощи на вечеря и тя ми зададе същия въпрос. С нетърпение чака да излезете заедно.

— Нека не прибързваме.

— Добре. — Сега беше негов ред да прозвучи разочаровано. — Кога и къде?

— На същото място по същото време?

— Добре, дотогава — заключи Джак.

— Поздрави Холи от мен.

— Непременно.

— Ами довиждане.

Връзката прекъсна. Подслушвачът беше разярен. Запрати чашката си заедно с чинийката в потресаващо скъпия оригинал. Течността заля незащитената повърхност на платното, а парченцата разбит порцелан се пръснаха на пода. Седеше, поемаше и изпускаше бавно дъх, преди успокоителното му упражнение да бъде прекъснато от звъна на интеркома. Наведе се напред и яростно натисна копчето на говорителя.

— Да — излая в него.

— Всичко наред ли е, сър?

Той помълча и си пое още няколко глътки успокоителен въздух.

— Сър?

— Да, госпожице Симс, всичко е наред. Стана малък инцидент. — Но не последният, помисли си. — Като си тръгна, наредете да почистят. И, госпожице Симс…

— Сър?

— Не желая да виждам повече никакви бисквитки с чая си. Не мога да ги понасям, по дяволите!

 

 

Закръгленият управител на ресторанта „Виа Венеция“ беше отличен физиономист. Посрещна Джак и Лиън с широко разтворени обятия и ги настани на масата им. Лиън бе напрегната, забеляза Джак. На фона на избелелите й джинси и черно кожено яке бялата мъжка риза, с която бе облечена, изпъкваше в полутъмния ресторант. Бутилките „Кианти“ с техните червени свещи на мехурчета хвърляха розово сияние по лицата им. Седяха на същата маса в дъното на миниатюрното заведение.

— Добре ли си? — попита я той.

— Аха, нищо ми няма.

Определено напрегната.

— Не ми прозвуча никак добре по телефона, а и сега не ми се виждаш добре — настоя той.

Очите й се взряха в неговите. Тя се усмихна. Джак за първи път забеляза ситните бръчици около клепачите й. Изглеждаше разтревожена.

— Честна дума, добре съм. Ти как си? — успя да изрече тя.

Погледна надолу към ръцете му и забеляза петна от боя по върховете на пръстите. Той проследи погледа й и смутено понечи да скрие дланите си под масата, но Лиън се пресегна, взе ги в своите и го накара да ги постави върху покривката.

— Боядисваш ли?

— Нещо такова.

— Разкажи ми.

— Работя над едно платно.

Той зачовърка остатъците от боя по единия от пръстите си.

— Холи ми каза, че ще забележиш.

— Умно момиче.

Въпреки че още не бяха поръчали, на масата внимателно бе поставена бутилка шардоне — същото, което бяха пили предишния път. Собственикът им се усмихна широко, след което леко се поклони, преди да се насочи към друга маса, за да вземе поръчката.

— Изглежда, ставаме редовни посетители.

Лиън отвори широко очи. Невероятният им цвят го порази за пореден път.

— Така изглежда — отвърна меко тя.

Лиън наля и на двамата. Вдигна чашата си, отвори уста, но не успя да изрече нищо.

— За какво ще пием? — попита я Джак. Тя сви рамене. — За изкуството — предложи той, когато чашите им се чукнаха една в друга.

Двамата отпиваха бавно, без да свалят очи един от друг. Тя разтърси глава и разруши магията.

— Не за това те помолих да дойдеш тук.

Той извърна поглед и нервно загриза долната си устна.

— А за какво тогава?

— Нуждая се от твоята помощ.

— Отново. Каза, че не е във връзка с „Боутман“.

— Да, няма пряка връзка, но става дума за делото на Спийкмън.

— Разказвай.

Лиън повторно отпи голяма глътка от чашата, преди да се наведе напред.

— Чувал ли си някога за компютърната система на ХОЛМС?

 

 

Лекият дъждец от предишната вечер се смени от силните ветрове, които се носеха из улиците на Юстън. Те довяха със себе си леденостуден въздух от Северна Англия. Той със задоволство установи, че дебелото му яке все пак успяваше да го предпази от студа. Беше чакал пред апартамента на Стърн в кола под наем, докато в крайна сметка тя се появи, махна на такси и се отправи към ресторанта. Движението не бе натоварено и той без проблеми я проследи. Придружителят й кавалерски я изчакваше пред ресторанта. Несъмнено беше любов.

Той забеляза триетажния паркинг в съседство с ресторанта, тъмен като собствените му цели. В потъналия в мека светлина интериор имаше три маси, разположени до прозореца, и той бе доволен, че двойката се насочи към една от тях. Изкачи хлъзгавите стъпала към подходящо за наблюдението му място точно срещу уютния ресторант.

Матовият черен увеличител беше тънък и леснопреносим. При светлината, с която разполагаше, не бе необходимо да използва лазерната батерия. Фокусира върху Стърн и любовника й, поне на пръв поглед изглеждаше така. Ако не бяха любовници, то от близостта на телата им и напрегнатия им разговор можеше да заключи, че скоро щяха да бъдат. Толкова по-добре: здравият разум напускаше помещението, когато сексът отваряше широко вратите на възприятията на простосмъртните.

Нагласи обектива върху мъжа. Той изглеждаше преизпълнен с честност и стабилност. Хубаво лице, помрачено от явна загриженост, се взираше, без да мига, в това на Стърн. Тук се криеше нещо много повече от обичайната сексуална връзка — това бе безспорно.

Той не бързаше. Това беше нещо, в което се бе усъвършенствал. В ранните години на професионалната му практика именно търпението, придружено от коварен ум, го бе издигнало до настоящото му положение. В много случаи тази му способност бе вбесявала старшите съдружници във фирмата, докато — в най-подходящия момент — той бе нанасял удара си винаги когато противникът бе най-уязвим. Тази вечер можеше да се окаже един от тези моменти, макар инстинктивно да се съмняваше в това. Би било прекалено неизпипано, по човешки неизпипано, да не бъде наясно с всички факти, преди да насочи финалния си удар. Засвирука си беззвучно в мразовитата нощ. Бяха влезли вътре, все някога щяха да излязат навън.

 

 

— Звучи рисковано, Лиън.

— Знам. Като си помисля какво рискуваме всички…

Бяха поръчали, докато тя разказваше всичко, което се бе случило до момента. Ястието — Rigatoni Matriciana^[3], което и двамата бяха избрали, изстиваше недокоснато по чиниите пред тях.

— Да не би нещо да не ви харесва, синьорина?

Не бяха забелязали съпругата на собственика, която се навърташе край масата им.

Джак направи най-сърдечната усмивка, на която бе способен в момента. Къде й беше умът на Лиън?

— Ако те спипат, ще те изхвърлят от фирмата. Слин…

— Слоун — поправи го тя.

— Каквото ще да му е името, той ще бъде лишен от правото да практикува. Господ знае какво ще стане с ненормалния му брат, а що се отнася до мен, аз трябва да мисля за Холи. И без това съм достатъчно лош баща, че да трябва да ми идва на посещения в затвора.

Лиън не можеше да отрече истинността на думите му. Гласът й бе предрезгавял от разочарование:

— Разбрах, приемам го като отказ.

— Не съм казал нищо подобно. Просто искам да ти изясня всички рискове, които поемате, и за какво? Самата ти каза, че уликите срещу Спийкмън са впечатляващи.

Очите на Лиън гневно блеснаха.

— Мислех, че си по-различен от останалите. Май съм сгрешила. Направи ми впечатление на човек, който не би произнесъл присъда, преди да изслуша всички аргументи. Ами ако, представи си, той не го е направил? Защо полицията се опитва да ни пречи по този начин? Не те ли е грижа, Джак? Защото мен наистина ме е грижа. Именно затова върша тази работа.

Той гневно се извърна настрани.

Тя поклати глава с тъга.

— Преценката ти за хората започва да ти изневерява, Лиън — изрече на себе си.

— Не е вярно. — Тя повдигна иронично вежди над ръба на чашата си. — Казвам ти, че не е така, Лиън. Не съм казал „не“. Не казвам „не“.

— А какво казваш в такъв случай? Хайде, Джак, при това положение не може да има среден отговор.

— Остави ме да помисля.

— Няма време за размисъл. Нямаме представа какво ще изплюе компютърът. Може просто да ни даде някои нишки, които тепърва трябва да разследваме и да губим време.

— За кога е уговорката?

— За утре сутринта.

— Ще ми дадеш ли отсрочка дотогава?

Тя замислено задъвка устната си от вътрешната страна. Лиън разбираше опасенията му. За бога, та той имаше семейство! Защо се държеше толкова несправедливо с него? В следващия миг проумя: тя искаше да е с него.

— Разбирам те, Джак. Наистина. Обади ми се на зазоряване, става ли?

Двамата съзнаваха, че вечерта е приключила. По-скоро по задължение, отколкото от глад, доядоха ястието. Джак отказа на предложението й заедно да си хванат такси: имаше да мисли за много неща. Сбогуваха се вдървено пред вратата на ресторанта и всеки тръгна по пътя си.

Джак реши да походи. Виното и темата на разговора го бяха ударили в главата. След десет минути махна на минаващо такси. Щеше да даде своя адрес, но в следващия миг размисли. Вместо него, каза адреса на къщата на родителите си. Всички вече щяха да са в леглата, но той изпитваше нужда да се взре в спящото телце на дъщеря си, за да си напомни какво всъщност би могъл да загуби.

Тридесет минути по-късно излезе от таксито. Вятърът гонеше сухите листа и ги завихряше. Извади резервния ключ, който родителите му настояваха да стои винаги у него, и тихо влезе в потъналата в сън къща. Нямаше да може да заспи тази вечер, знаеше го.

 

 

На ъгъла на улицата, където от толкова години живееха родителите на Джак, мъжът в наетата кола отбеляза къщата, в която бе влязъл онзи тип Форт.

— Сега вече знам къде живееш. Време е за сън.