Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (53)

52.

Кралски съветник Роджър Фрай за двадесети път през този отегчителен ден избърса очилата си във формата на полумесец с копринената кърпичка, която извади от горния си джоб. Днес се представяше същината на обвинението.

След ареста на Спийкмън бе проведено щателно разследване на движението му през последните пет години. Доказателствата, които съдебните заседатели изслушваха, описваха в подробности работните му графици и доставки за този доста продължителен период. Помощникът на Фрай насочваше свидетелите през техните показания в най-малки подробности. Така и трябваше да бъде. Ако имаше някакви пропуски в установяването на местонахождението му, тогава съдебните заседатели можеха да се усъмнят, че същият човек е извършил всички престъпления. Най-различни служители от „Биг Трак“ преминаха през съдебната зала с минимално или съвсем никакво подлагане на кръстосан разпит от страна на Слоун.

Младият адвокат бе изненадващ предния ден. Въпросите му бяха кратки и точно насочени и той успя да събуди съмнения у някои от заседателите. Трябваше да внимават със Слоун. Той можеше да стигне далеч, но не и в този процес. От отношението му към свидетелите ставаше ясно, че той приема клиентът му да е бил на нужното място в нужното време. Никакъв доклад за доказване на алиби от противна гледна точка не бе заведен от защитата пред прокуратурата. Нещата изглеждаха вързани в кърпа, но Фрай от дълъг опит знаеше, че много, смятани за разбиращи се от само себе си решения са обръщани с главата надолу от хитроумни стратегически планове на защитата.

Негова Светлост съдия Сингълтън наблюдаваше процедурата със зле прикрито отегчение. На няколко пъти запита младия адвокат защо този или онзи свидетел е призован в съда. Слоун имаше глава на раменете си и до момента успяваше да даде разумно обяснение за всичко, което ставаше. Скритата причина бе, че преди Седжуик ръководеше делото и Сингълтън се бореше с перспективата да не изглежда несправедлив спрямо Спийкмън.

По време на изслушването обвиняемият не бе помръднал. Подпухналото му лице се бе втренчило в пода вътре в клетката за подсъдимия. При всяко прекъсване той се затътряше навън, все така прикован с белезници за двамата служители на затвора, без да поглежда към балкона за граждани. Не изглеждаше нито намръщен, нито предизвикателен, сякаш бе приел неизбежния изход от процеса. Поне така се надяваше Фрай.

Сложил отново очилата на носа си, той се заслуша в полицая, който отговаряше за съпоставянето на всички работни графици на Спийкмън и тъкмо завършваше показанията си. Фрай се взря в седящия вляво от него Слоун, разлистил записките си, преди да придърпа тогата по-плътно около раменете си, за да се изправи и зададе въпросите.

— Главен инспектор Оутс. — Старшият полицейски служител изпъна гръб и насочи вниманието си към Слоун. — Заслужавате поздравления за свършената от вас работа. Навярно са били необходими месеци да съберете цялата тази информация.

— Имаше много неща за съпоставяне, сър.

— Но всички те са били предоставени безпрепятствено?

— Точно така, сър. Компанията оказа пълно съдействие на следствието.

— И тази компания държи цялата си документация в компютърна мрежа?

— Така е. По-старите досиета са били прехвърлени от бланките върху харддиска. Всичко беше там, просто ни трябваше доста време да сглобим нещата.

— Както чуха от вас съдебните заседатели, голяма част от вашата база данни се състои от разписки за гориво, издадени към кредитните карти на фирмата, нали?

— Съвсем вярно, предимството при тях е, че там винаги се отбелязват точната дата и час на зареждането.

Тоби леко се извърна към заседателите.

— Да го кажем направо: от тях съвсем ясно се вижда, че господин Спийкмън е бил на нужното място в нужното време за отвличанията?

— Това е тезата на обвинението, да, сър.

— Именно. И подписът на ответника е бил на абсолютно всички квитанции, а той е признал, че подписът е негов?

— Беше разпитан по този въпрос и се съгласи, че всички подписи са от неговата ръка.

— Точно така, а повиканият експерт графолог е потвърдил това изявление.

— Така е.

— Следователно той не е направил никакъв опит да измени подписа си, когато тези спирания за зареждане са били в непосредствена близост около отвличането на поредното момиче?

Главният инспектор помълча за момент, опитвайки се да прецени накъде точно биеше Слоун с въпросите си.

— Според експерта — не.

— От вашите разследвания излиза, че Спийкмън не е направил никакъв опит да прикрие следите си, нали така?

— Не бих желал да коментирам това, сър.

Сингълтън се бе събудил от летаргията и с изключително внимание наблюдаваше сцената.

— Недейте така, инспекторе, вие без съмнение сте били ангажиран в много разследвания на убийства.

— Прекалено много, сър — изрече полицаят искрено.

— И сред тях имало ли е от така наречените серийни убийства?

— Няколко.

Тоби наближаваше опасна територия. Никак не би било разумно от гледна точка на защитата съдебните заседатели да разберат колко серийни убийци все още бродят на свобода из градовете на Великобритания.

— И всички те са правили опити да прикрият следите си, не е ли така?

— Предполагам, че е така, всеки по свой начин.

— Но поне са правили някакви опити. — Полицаят кимна рязко. — И въпреки това сега пред нас стои Тревър Спийкмън, който едва ли не е обявявал на всеослушание, че се е намирал там, в дълъг дванадесет метра товарен камион с изписан отстрани с двуметрови букви надпис „Биг Трак Холидж“.

Сингълтън бе чул достатъчно за момента.

— Господин Слоун, още вчера ви предупредих да се въздържате от риторика по време на кръстосаните си разпити.

Тоби чу как Фрай измърмори под нос:

— И съвсем правилно.

Сингълтън продължи, като цвета на бузите му бе станал почти същият като на мантията.

— И този съд няма повече да толерира подобно поведение.

Тоби усети как неговото собствено лице започна да почервенява.

Главен инспектор Оутс проговори:

— Бих желал да отговоря на този въпрос с ваше разрешение.

— Това не беше никакъв въпрос — озъби се Сингълтън, след което осъзна, че започваше да настъпва прекалено много хора по краката с твърдата си линия. — Но добре, инспекторе, само бъдете кратък.

Оутс се взря право в съдебните заседатели, преди да отговори:

— Може би е искал да бъде хванат.

От редиците на гражданите се надигна одобрително мърморене.

Тоби изчака суровият поглед на съдията да въдвори тишина. Кимна с глава.

— Може би, инспекторе, може би, но съществува и друго възможно обяснение.

— Сър?

— Че той изобщо не е имал какво да крие.

Тоби бързо си седна, преди Сингълтън да има възможност отново да го порицае публично. Вместо това, съдията бавно забарабани по полираната повърхност на дългата дъбова маса пред себе си. Мъчеше се да овладее гнева си и успя, но на косъм. Извъртя стола към съдебните заседатели и запрати усмивка към тях, която би трябвало да ги накара моментално да изхвърчат от залата.

— Дами и господа съдебни заседатели, денят бе изключително уморителен за всички нас. Ще прекъсна днешното заседание малко по-рано от предвиденото. Напомням ви предупреждението, което чухте, преди да се закълнете за процеса. Не разговаряйте с никого за това, което се случва в тази съдебна зала. Това включва и членовете на семействата ви. Те може да имат свое мнение по въпроса, но не са част от това жури. Те не са чули това, което вие сте чули, и както други личности в тази зала… — Очите му за миг се стрелнаха към Тоби. — … за жалост могат да бъдат подведени. До утре.

Негова Светлост съдия Сингълтън се наведе към секретаря си и му прошепна нещо, закривайки с длан уста, преди да се оттегли от залата. Тоби се изправи на крака с всички останали и се обърна към подсъдимата скамейка, когато отвеждаха Спийкмън. Имаше доста ясно предположение за естеството на разговора между съдията и чиновника, затова искаше бързо да изчезне от сградата на съда.

В облицованата с орехова ламперия стая за преобличане той чевръсто се освободи от перуката, тогата, белите ръкавели и яката. Фрай пристъпи към него, държейки разрошената си перука в ръка.

— Струва ми се, че разстрои нашия мил старец.

Тоби ненавиждаше този израз, употребен по адрес на който и да е съдия.

— Така изглежда — отвърна, прибирайки яката в кутията й и перуката в металния цилиндър с неговите инициали на капака.

— Влиятелен човек. Не е хубаво да ти е враг — продължи Фрай небрежно.

— И аз така съм чувал.

— Да-а. — Фрай изтупа въображаема прашинка от черната си копринена жилетка. — Може да те създаде и да те съсипе, но е хубаво да е в твоя ъгъл.

Тоби прибра тогата си в синята адвокатска чанта, след което се обърна да измери с поглед съветника.

— Аз съм адвокат, а не боксьор.

Фрай се усмихна през стиснати устни.

— Това си е неговият ринг. И в момента става дума за мача на претендентите за титлата.

Тоби пристъпи към закачалката и свали оттам палтото си.

— И в кой рунд смяташ, че трябва да легна?

Фрай така и не успя да отговори. Високата фигура на секретаря на Сингълтън прекрачи прага на помещението и се приближи към него.

— Господин Фрай, съдията с удоволствие приема поканата ви за вечеря днес в клуба, сър. В седем и половина, вместо в осем.

Прокурорът кимна:

— Чудесно.

Тоби понечи да тръгне към вратата.

— Господин Слоун, сър? — Гласът бе изгубил раболепната топлота от предишния разговор. — Съдията ви очаква в кабинета си веднага.

— По какъв въпрос? — попита Тоби, като осъзна, че престрелката му с Фрай е провалила намеренията му за бързо оттегляне.

— От личен характер, сър.

Тоби се опита бързо да премисли нещата. Каквото и да имаше да му казва Сингълтън, то без съмнение касаеше процеса.

— Бих искал да присъства и стенографката.

— Тя вече си е отишла, сър.

— Значи е била по-бърза от мен.

Секретарят на съдията се усмихна, схващайки подтекста. И двамата разбираха, че той нямаше никакво право на избор. Ако отложеше срещата, само още повече щеше да утежни положението си. Тоби съблече палтото и го преметна върху ръката.

— Добре тогава.

— Последвайте ме, сър.

Когато прекрачваше прага на помещението, Тоби чу как Фрай извика зад гърба му:

— И дръж високо гарда, момче.

Въведоха го в кабинета на Сингълтън. За негова изненада съдията бе по риза, а на писалището пред него имаше гарафа с бледо шери и две кристални чаши за вино. Секретарят изобщо не го попита, просто напълни и двете чаши и подаде едната на Тоби, а съдията с жест го подкани да седне. Секретарят излезе от стаята, двамата останаха насаме.

Сингълтън се загледа в него за известно време, като замислено отпиваше от чашата си.

— Докарват ми го от Кипър — място, което не се слави със сладките си вина, но преди години привикнах към него и така и не съм отвикнал.

Тоби отпи съвсем малка глътка. Беше мазно, горчиво на вкус. Помъчи се да не прави физиономия.

— Както казах, човек трябва да свикне.

— Искали сте да говорите с мен по личен въпрос, както разбрах.

— Не е ли всичко лично — по един или друг начин?

Тоби зачака Сингълтън да продължи. Ръководителят на юридическата му практика навремето му каза нещо много ценно: „Ако искаш да научиш нещо, научи се да бъдеш добър слушател. Всеки глупак може да си отваря устата за щяло и нещяло, но само този, който слуша, научава“.

— Въпросът е личен, защото е свързан с начина, по който практикувате професията си. — Съдията беше сериозен. — Няма нищо по-лично от това.

Тоби продължи да мълчи.

— Върху всички нас, които работим в областта на правораздаването, ежедневно падат тежки отговорности. Дали сме дали правилен съвет на клиента си? По най-добрия начин ли сме провели кръстосания си разпит? Заключителната ми реч беше ли достатъчно добре подготвена и изнесена?

— Не се оплаквам, господин съдия.

— Не би и трябвало, Слоун. Мнозина се стремят, но избраниците са малцина, дори и тези, които са, могат да се провалят и да не постигнат тавана си. Един младеж може да притежава всички дадености за бъдещ успех и въпреки това погрешна женитба, лошо управление на финансовото му състояние или слабост към продуктите на гроздето могат да причинят краха му. Ние всички сме ставали свидетели на подобни неща.

— Смятам, че не спадам към нито една от тези категории — спокойно отвърна Тоби. Сега вече проумяваше накъде бие този „приятелски“ разговор.

— Това не са категории, това са примери. Има стотици начини да се провалиш.

 

 

На третия ден гмуркане Джак намери медальона. Бяха разделили езерото на участъци и следваха посоката на течението на североизток от мястото, където Крайтън беше бутнал тялото във водата. Нито един от двамата не бе специалист, затова налучкването имаше огромно място в стратегията им. Редуваха се за по един час под водата, като междувременно излизаха на повърхността за повторно напълване на бутилките. Работата беше изтощителна както за сърцето, така и за дишането, ала Янгос бе като скала. Нямаше да се измори, докато не я намереше.

— Ще пресуша езерото с пиене — беше обявил над блюдото сърми с лозов лист предната вечер. Неговият братовчед Димитри бе поел грижата за таверната и храната не отговаряше съвсем на стандартите на Янгос. — Писано е да я намерим, Джак.

От съдружници по неволя бяха станали близки приятели за тези няколко дни. Когато единият се умореше и започваше да говори за прекратяване на гмурканията за деня, другият успяваше да го убеди за още един рунд. Винаги се връщаха на смрачаване за така необходимата им почивка. Джак никога преди не се бе чувствал толкова изтощен и не бе спал така добре. Оглеждаше хълмовете за Рекс. Но да се показва не беше в стила на Крайтън. Човек винаги го забелязваше, когато бе прекалено късно.

Светлината бързо помръкваше, когато Джак се устреми към дъното на езерото. Бяха се договорили това да бъде последното усилие за деня. Бе довлякъл апарата за издухване на пясък със себе си и започна да отхвърля пластовете тиня и ситни камъчета. Компасът му помагаше да се ориентира по верния път, широк малко повече от четири стъпки. Ако се отклонеше от този курс, Джак щеше да почувства рязкото дръпване на въжето около глезена си. Досега никой от двамата не бе имал причина да се възползва от въжето, за да извика за помощ.

Работата вървеше бавно. Струята от дулото на апарата вдигаше облак от боклуци, който мигновено го заслепяваше. Първия път Джак бе искрено ужасен от него, но бе събрал сетни сили да остане спокоен на всяка цена. На разбунения вихър му трябваха между десет и петнадесет секунди да се уталожи, след което операцията се повтаряше. Въпреки че очите търсеха непрестанно, а ръцете копаеха и опипваха, съзнанието бе способно да се носи свободно, покоят бе невероятен. По време на почивките горе, когато бе ред на Янгос да се гмурка, Джак сънуваше наяве, като използваше възстановената си способност за виждане и възприемане. Един ден щеше да нарисува всичко това и опише в картината как се е чувствал тук, на това място, по това време.

Сигурно си мислеха, че е мъртъв или ако не мъртъв, то поне единственият, който можеше да има обяснение за тялото на Джейкъбсън. Беше имал истински късмет да успее да избяга. Когато рамката на прозореца се срина, реши, че това е краят. Горещината бе чудовищна. Когато дойде на себе си и прескочи огненото кълбо, което представляваше леглото на Холи, подметките му бяха започнали да се топят. Пътеката на стълбището бе пожароустойчива и той успя да се стрелне надолу към гаража, който в онзи момент се бе превърнал в истински ад.

Чак когато ритна задната стена на паянтовия гараж, си спомни за тялото на Джейкъбсън. В първия миг инстинктът му изкрещя да го остави, той така или иначе беше мъртъв. После се бе опитал да го измъкне навън. Беше наясно, че всеки миг забавяне може да се окаже фатален, но някак си чувстваше, че не е редно да го остави да се превърне в овъглен труп. Но не успя. Една от гредите на тавана се срина върху Джейкъбсън и той бе пламнал за секунди. Беше ужасно.

Чак когато пое с пълни гърди чистия студен въздух в задния двор, съзнанието му заработи. Докато е жив, семейството му щеше да е в опасност. Крайтън явно бе открил адреса на родителите му и се бе опитал да го извади от играта, убивайки семейството му. Беше хукнал да бяга. Гората, която се простираше зад къщата, му помогна в болезненото бягство.

Солта излекува раните му, но и той, също както Крайтън, щеше да носи белези от изгаряне цял живот. Ръцете продължаваха да туптят болезнено и да парят, но имаше много неща, които му помагаха да отхвърли болката от съзнанието си. Семейството му сигурно скърбеше за смъртта му. Джак се чувстваше ужасно. Как щеше Холи да понесе всичко това? Един ден нещата щяха да се изяснят, но как можеше да компенсира мъката на едно осемгодишно момиченце, което в момента се смяташе за сираче? Беше прекалено опасно да им казва, че е жив. Не и докато не се увереше със сигурност, че Крайтън е в Кипър. Нямаше как да им спести мъката, че са го изгубили.

Джак бе изчакал пясъкът и тинята да се уталожат по дъното и точно тогава забеляза лентовидната форма. Пристъпи към нея и започна да разкопава наоколо, докато разбра, че е синджирче с нещо, прикачено към него. Беше плътно покрито с кал, нямаше блясък, но когато се увери, че е извлякъл целия предмет, се развълнува. Все още разполагаше с десет минути под вода, но реши да се изкачи сега, за да покаже находката си.

Янгос се изненада от ранната му поява, когато Джак му подаде верижката. Кипърецът кимна, след което започна да почиства със спирт напластеното от годините. Беше нужно малко повече време. За такъв едър мъж Янгос работеше с изключителен педантизъм. Извади малка четка, с която отстрани последните миниатюрни остатъци. Въпреки че бе силно повреден от корозивното влияние на водата, предметът можеше да бъде идентифициран като кръгъл медальон. Янгос кимна, доволен от свършената работа, но, изглежда, се поколеба какво да предприеме по-нататък. Джак не желаеше да припира: ако старият кипърец се колебаеше, значи имаше причина за това.

Янгос опипваше медальона, поклащаше го напред-назад, като през цялото време се взираше в спокойната повърхност на езерото. И двамата мълчаха. Джак загрижено наблюдаваше лицето на приятеля си. Той очевидно водеше някаква отколешна борба със самия себе си. Накрая Янгос внимателно пъхна върха на палеца си в прореза на медальона. Лицето му бе като маска на съсредоточена сила. Пантите бяха клеясали от годините. Той изсумтя, натискайки с всички сили. Капачето се отвори. Янгос се загледа пред себе си, страхуваше се да погледне какво има вътре. Пое си дълбоко дъх и сведе очи към предмета. Кимна два пъти, след което затвори очи и започна да се поклаща напред-назад. Вдигна украшението до устните си, целуна го и прошепна една-единствена дума: „Кира“.

Джак видя как болката завладя чертите на лицето му и по страните му се застичаха сълзи. Мълчаливо се потопи обратно във водата. Янгос се нуждаеше от време, за да възвърне душевния си мир. Джак заплува към брега, оглеждайки хоризонта с надеждата Рекс да ги наблюдава отнякъде.

 

 

Около лагерния огън на Крайтън пърхаха нощни пеперуди, които почти го разсейваха от истинската му цел. Тяхната любов към пламъците отразяваше неговата връзка с водата. Преди два дни бе опънал палатката си на известно разстояние от езерото. Дните прекарваше, скрит в наблюдателен пункт, направен с лекота, като с бинокъл следеше как Форт и кипърецът се гмуркат.

От пръв поглед позна бащата на Кира. Форт наистина си го биваше. С въвличането на кипъреца в начинанието беше удвоил изгледите си за успех. Собственикът на таверната явно бе научил истината за смъртта на дъщеря си — от това би излязла интересна среща. Трябваше просто да следи развоя на събитията.

През всичките тези години като адвокат-консултант, при деликатните преговори над заплетени като лабиринти договори винаги беше изчаквал да зърне първия признак на слабост, за да отсече главата от податливия врат. Да се покаже означаваше да признае слабостта си — това никога нямаше да направи, не го бе правил досега, нямаше да го направи и в този момент. Не, по-скоро трябваше да прецени силата на врага, след което да я използва за унищожението му. Нека си изковат чука, после щеше да го стовари върху създателите му с ярост. Тогава, както и сега, това бе просто задача, работа, след която щеше да си избърше ръцете и каже: „Е, не беше зле. Никак не беше зле“.

Изобщо не би следвало нещата да стигат дотук, но Рекс все пак бе приятно изненадан от устойчивостта на Форт. Напоследък всичко бе станало прекалено механично. Твърде лесно. Като при момичетата. Никой никога не му попречи за тях. Нима родителите им не осъзнаваха, че по света има и опасни типове? Колко жалко, много, много жалко.

Това вече по̀ приличаше на нещо. Рекс си спомни хубавите времена, когато отмъкваше сделките изпод носа на глупави, алчни момченца, които до ден-днешен предъвкваха вяло загубите си. Форт също щеше да загуби, Янгос щеше да загуби. Всичко с времето си. Всичко с времето си! За мен ли се оглеждаш, Джак?