Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (28)

27.

Беше чисто гол в непознато легло, на непознато място. Джак усещаше тежестта на юргана върху гърдите и краката си. Искаше да се облекчи, но още повече искаше да разбере къде се намира.

Стаята имаше безупречни пропорции, бе обзаведена с подходящи дървени мебели. Срещу себе си виждаше широк двоен диван с дамаска на цветя, опрян в стената, а на масата пред него стоеше кафеник, от чийто извит чучур се издигаше пара. Ненадейно закопня за провлачения глас на своята кафемашина. Пред кафеника имаше две чаши, едната бе полупълна. Какво, по дяволите, се бе случило снощи?

Джак върна мислите си назад, към уговорената среща в апартамента на младия адвокат. Последното, което си спомняше, бе надигналата се вълна на гадене, когато зърна нещо на екрана на компютъра, после нищо.

Дрехите му бяха прилежно сгънати на люлеещ се стол с висока облегалка. Изчерви се, като зърна боксерките си най-отгоре в купа. Нещо му подсказваше, че това не е жилището на Тоби Слоун. Ако беше прав, то тогава вероятно Лиън го бе съблякла и сложила в леглото. Тази мисъл извади на показ противоречиви чувства. Трябваше да признае, че понякога си представяше как двамата споделят едно легло, но определено не го бе виждал в съзнанието си по този начин.

Реши да се облече, но в следващия миг усети болка на тила си. Опипа участъка и откри оток с размерите на яйце, както и коричка от засъхнала кръв. Тръсна глава в опит да прогони болезненото усещане, измуши единия си крак изпод завивката и в този момент вратата се отвори.

— Да не си мръднал оттам, Джак. — Лиън влезе в стаята, облечена с размъкнат пуловер и клин.

Той припряно прибра крака си обратно под прикритието на завивката и придърпа горния й край чак до брадичката си. Лиън се поусмихна, на което той отвърна с озадачено свиване на устни.

— Какво стана?

— Надявах се ти да ми кажеш — меко изрече Лиън. Настани се на дивана и отпи от шарената чашка за кафе на масата.

— Главата ми?

— Халоса я, когато падна. — От изражението му виждаше, че той искрено недоумява. — Имал ли си някога припадъци или гърчове?

— Не, аз…

— Обаче снощи имаше. Или поне мисля, че беше нещо такова. Кафе?

Той кимна.

— Опиши го.

Лиън напълни втората чаша и вдигна каничката с мляко. Джак сви рамене. Тя му го поднесе без мляко, но със захар.

— Щом скицата се появи на екрана, ти се срина назад. Двамата с Тоби бяхме шашардисани в първия момент. Ти мърмореше… не, не, изразих се неподходящо… по-скоро мълвеше: „Това е той“. Повтори го няколко пъти, след което изгуби съзнание. Спомняш ли си нещо от това, което ти разказвам? — Той поклати глава. — Сложихме те да легнеш на една страна, защото очаквахме конвулсии или нещо подобно. Тоби пъхна молив напреки в устата ти, за да не си глътнеш езика. Тъкмо щях да викам линейка, когато дойде в съзнание минута или две по-късно. Всъщност бе, все едно хем съзнаваш, че си там, хем не. Това вече говори ли ти нещо?

Джак отпи от прекалено сладката течност.

— Нищичко — отвърна искрено.

— После нещата станаха още по-странни. Нали не си прикрит наркоман или нещо такова?

— Само в почивните дни. Кажи ми какво стана после.

— Добре. Грабна молива от устата си, погледна го, после се усмихна, взе лист хартия от бюрото на Тоби и започна трескаво да рисуваш.

— Какво нарисувах?

Лиън извади лист от една папка, която до този момент бе лежала на дивана, скрита зад ръба на масата. Пристъпи към него и седна на леглото. Джак тромаво се отмести настрана, за да й направи повече място, и Лиън остави скицата на коленете му. Джак сведе поглед към нея.

На листа бе изобразена терасата на претъпкана таверна. Имаше няколко маси, всичките пълни с насядали около тях огромни мъжаги с подрязани мустаци в селско облекло. Плотовете на масите бяха покрити с празни бутилки от узо. Съдейки по размера на фигурите, гледната точка за перспективата явно бе на някой, който е седнал ниско долу или е малък в сравнение с останалите участници. В ъгъла на платното се разиграваше грозна сцена: мъж с огромен корем и мръсна престилка беше вдигнал пръст в заплашителен жест към някого извън картината. Мъжът — той приличаше на готвач или собственик на заведението — имаше яростно изражение на лицето си. Всички останали явно не обръщаха внимание на случката, сякаш това бе обичайно явление или пък бяха загрижени за нещо много по-важно. Джак продължи да се взира в картината, търсейки още детайли. Видя момиче с мургава кожа, което с тъга проследяваше гневната сцена, а очите й бяха огромни и издължени — с формата на бадем.

Джак бе объркан. Познатите щрихи и подробности му подсказваха, че скицата е излязла от неговата ръка, но нямаше никакъв спомен да я е рисувал, нито пък какво е изобразено на нея.

— Това събужда ли някакво творческо ехо?

— Единственото ехо, което чувам, е от кънтенето на цицината отзад.

— Нищо, ще си спомниш.

— Точно там е проблемът. Мисля, че именно това се случва.

Лиън го погледна въпросително. Следващите двадесет минути Джак й разказваше подробностите около нервния срив, който бе изживял като дете преди турското нахлуване в Кипър през 1974-а. Тя очевидно се натъжи, когато й описа последствията от това събитие върху по-нататъшния му живот.

— Но повече от това все още не знам.

Лиън кимна съчувствено.

— Тази Хелън Дуайър, твоята психиатърка…

— Терапевтка — напомни й той с усмивка.

— В нашия край наричаме нещата с истинските им имена. Както и да е, мислиш ли, че тя ще може да ти помогне?

— Мисля, че ще е най-добре да опитам. Може да се окаже нещо важно.

Лека-полека Джак започна да си припомня по-ранните часове на предната вечер.

— Какво стана с другите два документа?

— Тоби се обади в ранни зори. Оказа се прав за доклада на доктор Кумбс — той е експерт по ДНК. Образците, открити в тялото на първата жертва, са сравнявани с тези, взети от косата на Спийкмън. За идентичност и дума не може да става, защото кръвната му група напълно го изключва като възможен извършител — поне на сексуалната част.

Джак бе искрено озадачен.

— Това означава ли, че прокуратурата ще бъде принудена да снеме обвинението срещу него за първата жертва?

— Не, така ще им е по-трудно да получат присъда, само толкова. Виж, само да кажат, че Спийкмън е предоставял момичето на други, а после е нанасял последния си удар — и ще е достатъчно. Като чуят ужасиите около останалите убийства, съдебните заседатели изобщо няма да се поколебаят да приемат тази версия.

— Това не е честно.

Лиън помълча и отново отпи от чашата си.

— Кой твърди, че законът е честен?

— Какво ще правите с тези сведения в такъв случай?

— Те ни оставят вратичка, защото обвинителният акт по първото убийство има най-много слаби места. Ако успеем да внесем съмнение относно самоличността на извършителя в първия случай, имаме шанс да провалим и останалите.

— Не ми се виждаш много убедена.

— Честно казано, Джак, изобщо не съм убедена. Това, от което наистина имам нужда, е… не, звучи глупаво.

— Казвай де! — подкани я той.

— Разбираш ли, уликите срещу Спийкмън са толкова много, че няма да ни свърши работа просто да докажем, че той не го е направил. Трябва да открием кой действително го е направил.

Джак подсвирна звучно.

— Казах ти, че е глупаво — добави тя.

— Не, не е глупаво. Просто… лъжицата е прекалено голяма. Откъде ще започнем?

— Ние?

— Колкото ми се иска да прекарам целия ден в леглото ти, толкова искам и да помогна. Между другото ти ли?… — Той кимна към купа дрехи.

— Аха. Не си първият безпомощен тип, когото ми се е налагало да прибирам. Макар при повечето състоянието да е било резултат от прекалено много питиета, а не от прекалено много безумие.

Той се ухили на откровеността й.

— А що се отнася до започването, Джак, първо ще те облечем, след което ще убедим дъщеря ти, че си добре и че не съм те отвлякла или продала на някой роботърговец.

— Холи? — Джак започна да отмята завивката.

— Тя е добре. Всъщност дори звучеше доста доволно. Побъбрихме си по женски, нали знаеш как е. А в отговор на въпроса ти — започваме с третия документ.

Джак си спомни името.

— Патриша Бараклоу.

— Точно. Помниш ли, че в документа на ФБР имаше указание за единствения свидетел на едно от отвличанията?

Помнеше.

— Ами професорът е имал предвид нейните показания. Те бяха погребани с останалото. Иначе нямаше да можем да ги открием. Трябва да говорим с нея.

Джак реши, че сега не му е времето да проявява излишен свян. Стана от леглото и спокойно пристъпи към дрехите си. Лиън се усмихна, прозряла решението му.

— Къде можем да я намерим?

Лиън се взря в лицето му, докато той нахлузваше избелелите си джинси и ги закопчаваше около тънкия си кръст.

— Точно в това е проблемът. Преди пет години тя е била проститутка, работеща в района на Кингс Крос. Един господ знае къде би могла да е сега, но съм наела частен детектив да я издири.