Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (12)

11.

Джак спа по-неспокойно от обикновено. Всеки път, щом се унасяше, образът на обезобразения мъж жигосваше съзнанието му, но в сънищата той носеше съдържанието на коремната си кухина в пазарска чанта и вървеше по петите на Джак, като го подканяше да надзърне вътре. Джак се събуди, потънал в пот от сковаващия ужас на представата и стреснат от номерата, които съзнанието можеше да погоди на човек. Около пет сутринта вече се бе отказал от безплодните си опити да поспи. Опита се да си обясни какво би могло да бъде значението на този сън. Как подсъзнанието се беше борило с действителността и бе родило тази странна кошмарна версия. Усилията му не дадоха резултат. Джак видя пукването на мрачната сива зора, която донесе със себе си дъжд. Изтощен, накрая изпълзя от завивките, облече протъркания си хавлиен халат и пристъпи в коридора.

Крещящите букви на заглавието на първа страница веднага приковаха погледа му:

КОМИСИЯ ПО ИЗМАМИ РАЗСЛЕДВА СМЪРТТА НА БАНКЕР

Наведе се, вдигна вестника от изтривалката пред вратата и го отнесе със себе си в кухнята. Докато кафемашината къркореше, Джак разгърна вестника върху дъбовата маса и зачете статията.

Търговският банкер, блъснат от камион в Лондон тази седмица, може да е в центъра на крупен скандал за измама, разбра се снощи.

Комисията по крупни измами отказва да потвърди или отрече, че 45-годишният Джонатан Бъркли е оставил в наследство измама в една от най-старите фирми в Сити. Говорителят сподели само, че действията на гореспоменатия господин Бъркли „подлежат на разследване“.

Инцидентът се е случил в горната част на Грейс Ин Роуд…

Четейки между редовете, Джак мислено отбеляза, че журналистът беше пропуснал да определи причината за смъртта като нещастен случай.

… Новината за разследванията на Комисията по крупни измами разбуди в Сити много слухове и версии за действията на господин Бъркли.

Водачът на камиона е разпитан за инцидента, но срещу него не са повдигнати никакви обвинения…

Снимката, поместена там, показваше един много по-различен Бъркли от този, който бе издъхнал в ръцете на Джак — млад мъж, облечен в тогата на оксфордски възпитаник, с бляскаво бъдеще пред себе си. Джак бе станал свидетел на края му. Сега полицията искаше да получи от него показания за смъртта му. Разполагаше с половин час преди главният инспектор да дойде, за да запише фактите около последните минути на Бъркли.

Джак се отказа от закуската. Непрекъснато изникващата пред очите му картина на изкормения мъж бе прогонила апетита му.

Бавно си взе душ, обилно натърквайки умореното си тяло със сапун. Тъкмо посягаше към хавлията, когато чу звъна на входната врата.

— Малко сме подранили, господин Форт. — Служебната карта удостовери самоличността на главен инспектор Латъм от Комисията по крупни измами. Той с кимване представи сержанта до себе си — висок мъж с рижа брада. — Можем да изчакаме навън, докато се облечете.

Джак се взря в двуредните им костюми, явно поръчани по каталог, и чак тогава осъзна, че самият той съвсем неподходящо стоеше само с кърпа около кръста. Пристегна краищата й около талията си и се усмихна смутено.

— Не, не, заповядайте. Влезте. Аз ще се облека набързо.

Отстъпи назад, за да ги пропусне да минат, след което се отправи към спалнята. В оскъдно обзаведената голяма стая полицаите безуспешно се опитаха да открият удобно за сядане място. Покрай снежнобелите стени с геометрична прецизност бяха наредени твърди столове в стил „Баухаус“^[1].

— Уютно местенце — измърмори сержантът тъкмо когато Джак се появи на вратата, облечен с джинсова риза и памучни панталони в цвят каки.

Той забеляза неудобството им, отвори вратата към кухнята и с жест ги прикани да се настанят около масата. Двамата полицаи минаха в съседното помещение и заеха по-традиционните столове.

Главният инспектор се взря в разгърнатия на масата вестник, който все още беше отворен на статията за Бъркли.

— Важна клечка.

— Мъртва клечка — добави сержантът подигравателно.

— Изглежда, смятат, че е било самоубийство — изрече Джак и кимна към вестника.

— А вие, господин Форт, вие смятате ли, че е било самоубийство?

Джак повдигна рамене:

— Единственото, което знам, е, че изглеждаше разстроен от нещо. Прекалено забързано излезе от сградата на адвокатската фирма.

Главният инспектор беше озадачен.

— Според сведенията, с които разполагаме до момента, той е излязъл от ресторанта на Габриеле миг преди смъртта си. Убеден съм, че разполагаме със свидетелски показания по този въпрос. Каква адвокатска фирма?

Сега бе ред на Джак да изглежда озадачен.

— Говорете с неговите адвокати. Те са…

— Джесъп и Джесъп, доколкото знам — прекъсна го главният инспектор.

— Джесъп, Джесъп и Джесъп — поправи сержантът шефа си с чувство за хумор.

— Да — продължи Латъм, очевидно раздразнен, — ние вече говорихме с тях. Те се свързаха с нас снощи. Старши съдружник на фирмата се обади да предложи съдействието си. Каза, че не е виждал Бъркли от седмици, но ако следствието установи самоубийство, няма да има никакви шансове да се вземе застраховката за живот. Искаше да разбере дали Бъркли не е казал нещо, преди да умре… някакви последни думи. — Инспекторът се взря в Джак и съсредоточено сключи вежди. — Е?

Джак поклати глава:

— Не, тук има нещо мътно. Може и да не са били негови адвокати, но той определено излезе от сградата на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

— Мога да ви уверя, господин Форт, че не разполагаме с никакви показания, които да подкрепят вашето твърдение. Надежден свидетел потвърди, че е обядвал с господин Бъркли непосредствено преди инцидента.

— Но…

— Вижте какво, господин Форт, ще запишем подробностите и без съмнение ще ги проверим, но нека продължим нататък, ако обичате. И така, той каза ли нещо?

— Не, просто се опитваше да си поеме дъх. — Мозъкът на Джак се опитваше да намери обяснение. Ако никой от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ не се бе обадил за срещата, то тогава свидетелят, с който разполагаха, изобщо не можеше да се окачестви като надежден. Ако случаят бе такъв, защо адвокатската фирма, за която работеше Лиън Стърн, лъжеше относно присъствието на Бъркли в канторите й? Пропускът, закачен от охраната, и регистърът на уговорените срещи неминуемо щяха да докажат, че Бъркли е бил там, както и с кого се е видял.

— Сигурен ли сте, господин Форт? Няколко свидетели смятат, че ви е прошепнал нещо.

— И да го е направил, не съм го чул.

Джак осъзна, че гласът му звучеше така, сякаш се оправдаваше. Тези двамата бяха способни да подушат и намек за лъжа от сто метра.

— От вас ще се изискват показания по време на следствието. Под клетва. Нали знаете какво означава това?

Джак прекрасно го знаеше — обвинение в лъжесвидетелстване, ако истината излезеше наяве, но как би могла? Бъркли бе мъртъв и само Джак бе чул неговите предсмъртни думи, заради които бе събрал сетните си сили. Те вероятно бяха от някакво значение за някого.

— Вижте, той беше почти в несвяст, измърмори нещо… може да е било каквото си искате… не разбрах… нещо като „боутман“. На мен ми се стори напълно безсмислено.

— Сигурен ли сте?

— Да. Казвам ви какво чух. Ситуацията бе потресаваща. — Джак пристъпи към вратата на кухнята. — Ако имате някакви други въпроси, с радост ще ви отговоря, но не днес.

Лицата на полицаите бяха лишени от всякакъв израз, когато двамата минаха покрай него. Явно не бе задоволил очакванията им, но нямаше как да чуят повече, освен ако не наемеха услугите на надежден медиум.

Джак също така знаеше, че някой в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ лъжеше, но защо? Той не бе единственият човек във фоайето, когато Бъркли бе профучал, притискайки ръката си към тялото. Лиън Стърн също беше там.

Дали тя знаеше, че работодателите й отричаха посещението на Бъркли? А ако знаеше, дали и тя бе замесена в прикриването му?

 

 

— Имаш нужда от лечение, миличка — мърмореше шофьорът.

— Единственото, от което имам нужда, е да намалите таксата, която ми искате за пътуването. Очевидно се опитвате да ми отсечете главата — уверено отвърна Лиън. — И така, какво избирате? Жалба до властите по лицензите или смъкване на, да речем, тридесет процента от сумата, която показва таксиметровият ви апарат? И двамата прекрасно знаем, че нарочно избрахте заобиколен път.

— Откъде знаеш толкова много? Да не си инспектор за списание „Уич“?

— Времето тече, тук трябва да сляза. — Тя не обърна внимание на опита му да смени темата.

— Добре, добре, да речем, честна двайсетачка тогава.

— Не, ще го наречем реалистична петнайсетачка, става ли?

Когато малката кола спря пред огромния железен портал на затвора, Лиън подаде три банкноти по пет лири на шофьора каубой, без да си прави труда да му казва, че беше прекарала безброй часове, преговаряйки „Лондон от А до Я“ с бившия си приятел, за да може той да издържи изпита по „Знания“ след пристигането им от Австралия. Той се беше провалил, но тя не би се провалила.

Викторианската фасада от червеникави тухли носеше белезите от бомбардировките през Втората световна война. Видът на цялата сграда бе такъв, че човек не искаше и да знае какво става зад стените й. Както бе застанала на върха на Хийт, Лиън виждаше по-ясно небе в далечината, но за момента ситният дъжд продължаваше да ромоли над града. Тя положи усилия да заобиколи дълбоките локви, които набраздяваха чакъла в предния двор.

Пристигна на входа за специални посещения и забеляза, че Тоби Слоун вече се бе разписал в книгата. Но в нея все още го нямаше съответния подпис срещу името на Седжуик. Въведоха я до началото на крило „Е“, което се простираше на изток от главния блок. То бе едно от осемте ветрилообразни пипала, във всяко от които се помещаваха по хиляда затворници. Сградата функционираше на принципа „Пентонвил“ — с единични килии, но в последно време статистиката показваше, че единичната килия като по чудо се е превърнала в двойна, та дори и в помещение за трима души.

Скърцането и затръшването на металните врати, които се затваряха зад гърба й, в първия миг събудиха у нея болезнен спомен за случилото се пред кантората й. После отново за онзи мъж — Джак Форт. Неговите странни зелени очи.

— Оттук, госпожице — прекъсна мислите й един глас.

Лиън бе помолена да извади всички метални предмети от джобовете си и да ги постави върху движещата се лента. Вратата се отвори и един служител на затвора излезе оттам. Той прегледа съдържанието на чантите й. Вътре откри обемистите папки с документи по делото „Короната срещу Спийкмън“. В обстановката на максимална охраняемост всеки посетител бе заплаха за обичайния ред. Щом установи, че нищо от нещата у нея не е опасно, той натисна едно копче. Устойчивата на удар стъклена преграда се плъзна встрани и тя получи достъп до вътрешността.

Лиън и преди бе идвала на посещения в затвора, но сега беше по-различно. Обикновено беше заобиколена от жени със сурови лица или набръчкани старци, всеки от които чакаше да се види със съпруг, приятел или син. Тук ставаше дума за максимални предпазни мерки. Малцина можеха да влязат и никой от вътрешността не можеше да излезе.

Докато останалите центрове за предварителен арест воняха на пот, мръсни крака и пикоч, затворът „Бансуърт“ миришеше на голяма стоматологична хирургия. Лиън последва стрелките до следващата зона и като зави зад ъгъла, видя Тоби Слоун, загледан през окования с решетки прозорец в оскъдната тревна площ отвън. Посочи й с кимване пущинака, изпепелен от дългото лято и сега заобиколен от дървените скелети на рододендроните, които отбелязваха периметъра на игрището за спортни занимания.

— Не е останало кой знае какво, за да събужда мечтите ти.

— Да, определено не са Кю Гардънс^[2]. — Тя му протегна ръка. — Радвам се да те видя отново, Тоби.

— Аз също, макар че още се чудя дали да ти благодаря, или да те проклинам за този — отвърна той, поемайки ръката й в своята. Лицето му беше слабо, а очите — енергични. Няколко кичура коса бяха контешки оформени върху челото му, а точно в средата на брадичката му имаше малък белег с формата на полумесец. Финият му нос поддържаше кръгли очила със златни рамки. Тоби винаги й беше допадал. Бе доста привлекателен — по онзи чаровен, чувствителен начин — от този тип, който, ако му се предостави достатъчно време, ще си направи труда да ти сготви някое екзотично ястие, за да впечатли майка ти. Но Лиън не си падаше особено по яденето, а нямаше и майка, на която да го представи.

— Очаквах, че ще кажеш нещо подобно. Имаше ли възможност да прегледаш нещата?

— Почти. Последните три дни се занимавах само с това и все пак не успях да навляза в подробностите. Защо документите пристигнаха с такова закъснение?

— Не ме питай. Аз също получих всичко в последната минута. Обзалагам се, че във фирмата ни е станала голяма издънка и сега вече няма как да му обърнат гръб: Съюзът на юристите ще ги подхване с тежката артилерия, ако се разчуе, че случаят не е подготвен както трябва. Те очакват човекът да промени показанията си и да се признае за виновен преди процеса, но инструкциите ясно показват „невинен“ от начало до край.

— Какво представлява той? Успя ли вече да се срещнеш с него?

— Само за малко в Градския съд. Той изобщо не е на себе си. Това място, където сме сега, има най-сериозните наркопроблеми в цялата страна.

— Хей, това започва да звучи все по-добре от минута на минута.

— Повярвай ми. А къде е господин Седжуик между другото? — попита Лиън с презрително свити устни.

— Оставил е съобщение за мен в канцеларията. Изникнало му нещо спешно.

Сигурно снощният скоч, помисли си тя, но не го изрече на глас.

— Ще се присъедини към нас веднага щом може.

Лиън разбираше, че Слоун трябваше да изразява лоялност към ръководещия го съдебен адвокат, но не можеше да не се пита докъде се простира тази лоялност. Знаеше, че Тоби би предпочел друг кралски съветник по случая. Седжуик бе олицетворение на всичко, което той мразеше у управляващите. Фактът, че двамата принадлежаха към съвсем различни канцеларии, също го доказваше. На повечето хора мястото в канцеларията на Седжуик на практика им гарантираше кариера във Върховния съд, стига да не се забъркваха в големи неприятности, както бе направил Седжуик. В канцеларията на Тоби, основана на съдружието, беше по-вероятно да те заклеймят като радикал заради голямото количество антиправителствени искове, които се придвижваха там. Тоби си бе изковал много прилична криминална практика, основана на неизлечимото недоверие към политиката на официалната прокуратура.

Тежките стъпки от другата страна на сивата врата им подсказаха, че следващият участък е прочистен за тяхното преминаване.

Слоун издърпа ръкавелите на семплата си бяла риза и затегна възела на жълтата си вратовръзка. Усмивката му беше плаха, в пълен контраст със суровото му лице.

— Да видим какво ще ни каже Спийкмън. — Вдигна от земята тежката авиаторска чанта — от типа, който много адвокати предпочитаха, и тръгна към следващия пункт на охраната.

— „Крал Артур“ ли имаш предвид? — попита Лиън, за да го провери.

— Ако с това име го нарекат съдебните заседатели в края на процеса, няма да имам нищо против. Дотогава за мен той е Тревър Спийкмън.

Именно това бе искала да чуе.

Следващата проверка на охраната бе идентична с предишната. Лиън започваше да проявява признаци на нетърпение, докато Слоун изглеждаше напълно спокоен. Когато вратата се плъзна встрани, тя видя, че Спийкмън вече седи прегърбен в залата за консултации. Беше с гръб към най-отдалечената от вратата стена. Една маса щеше да ги разделя.

— Мерки за сигурност — обясни Слоун. — Трябва да се намираме близо до копчето за задействане на алармата, в случай че се наложи.

Служителят на затвора, който ги очакваше, им кимна за добро утро, след което плъзна тънка пластмасова карта в един процеп. Това напомни на Лиън за електронните ключове, които се използваха в съвременните хотелски стаи, само дето тук посетителите не можеха да напуснат хотела, когато им е писнало от пътуването. Чу изщракването на тройното заключване и вратата леко се отмести от касата.

Очите на Спийкмън не се отделиха от повърхността на масата. Той се изправи от мястото си, без да вдига поглед от сивия плот. Месеците, прекарани в предварителния арест, си бяха казали думата. Той изглеждаше смазан, с ограбени надежди. Кафявите облекла на арестантите не бяха създадени за удобство или елегантност — те бяха част от процеса на унижаване на човешкото достойнство.

Тоби се настани на един стол.

— Моля ви, седнете, господин Спийкмън. Името ми е Слоун. Аз съм младши адвокат в защитата по случая. Господин Седжуик, вашият кралски съветник, скоро ще бъде тук. — Лиън се усъмни в последното. — Помните ли госпожица Стърн?

Спийкмън кимна вяло.

— Срещнахме се в Градския съд, нали, Тревър?

Когато се обърна към него с малкото му име, техният клиент за първи път вдигна глава. За последните две седмици беше отслабнал още повече. Лицето му имаше жълтеникав, нездрав вид, а зачервените му очи се разтвориха невярващо под натежалите клепачи.

— Какво става с мен?

Слоун извади бележника си от авиаторската чанта.

— Тук сме, за да очертаем стратегията на вашата защита.

— Защо съм тук? — избъбри той.

Лиън забеляза същото стаено неразбиране, което бе видяла в очите на Ян Брадли по време на последната им консултация, точно преди да посегне на живота си.

— Господин Спийкмън, вие сте тук, защото прокуратурата смята, че сте отнели живота на седем невръстни момичета. — Гласът на Слоун бе професионално безизразен, докато говореше. — Също така те смятат, че могат да докажат тези обвинения. Ще бъда откровен с вас: доказателствата, които са изнесени срещу вас, са доста сериозни.

— Няма да се призная за виновен — немощно промълви Спийкмън.

— Никой не ви предлага подобно нещо.

Не и докато не пристигне Седжуик, помисли си Лиън.

— Но за да отговорим на доказателствения материал на обвинението както подобава, трябва да сме наясно с тежестта му. Нямам навика да карам невинни хора да се признават за виновни. Това е решение, което се взима от заседателите, не от мен.

Спийкмън, изглежда, прие искрените думи на младия адвокат, макар че никой не би могъл да каже каква част от тях действително бе достигнала до съзнанието му.

— Случаят е възбуден, когато в каросерията на камиона ви пред вашия дом в Ексетър е открита Джоана Чийм. Имате ли представа как тя се е оказала там?

В очите на Спийкмън отново се бе появил онзи замъглен израз. Той само поклати глава и сви рамене. Ако това беше най-добрият отговор, на който бе способен, то случаят щеше да приключи още преди да е започнал.

— Както знаете, това е отправната точка в полицейското разследване — продължи Слоун. — Служителите са сравнили почерка на това отвличане с този при останалите изчезнали момичета и са открили сходства. След което са сравнили датите и часовете, когато те са изчезнали, и са проверили документацията на вашето работно място. Според фактурите за гориво и няколкото показания на очевидци, свидетелстващи, че са видели камион, подобен на вашия, вие сте били в непосредствена близост с местата на отвличанията по времето, когато те са били извършени.

— Това беше толкова отдавна. Как бих могъл да си спомня къде съм бил?

— Отричате ли, че сте били там в указаните дни и часове? Виждате ли, съществуват щателно документирани, въведени в компютрите на компанията за гориво разписки за разплащания с кредитна карта. Върху тях е вашият подпис. — Слоун извади един образец от тях и го плъзна по масата. — Това вашият подпис ли е?

Спийкмън се взря в листа, преди да кимне утвърдително.

— Сверих този образец с останалите фактури. На вид всички са идентични.

— И? — попита Спийкмън.

— И — продължи адвокатът — от тях съвсем ясно се вижда, че сте били в непосредствена близост с местата на отвличанията и местата, където са намерени труповете.

Лиън се включи в разговора. Едновремешните адвокати не биха приели намеса от страна на служебен съветник от женски пол, но новото време си бе казало своето.

— Можете ли да си спомните нещо, което би могло да послужи като ваше алиби? Някаква годишнина или рожден ден? Събитие, където хора биха могли да ви забележат? Колкото повече, толкова по-добре.

— Опитвал съм се, госпожице Стърн, повярвайте ми. От онзи инцидент паметта ми не е такава, каквато беше.

Лиън знаеше, че той има предвид нещастието в Северно море, за което бе прочела в папките. През 1985 г. шестима мъже загинали в повредена камера за декомпресия^[3], но Спийкмън оцелял благодарение на физическата си сила. Той се възстановил бързо от нараняванията, но травмата блокирала частично мозъчните му функции.

— След нещастния случай не съм същият.

— Във връзка с гмуркането — настойчиво продължи Слоун, — когато са открили госпожица Чийм в каросерията ви, ръцете й били овързани с водолазно въже. От същия вид, с който са били завързвани и ръцете на останалите жертви, а възелът е от тип, често употребяван от водолази и рибари. Обвинението смята да наблегне на миналия ви опит на водолаз като допълнителен показател за вината ви, господин Спийкмън.

— Не съм го направил — изрече Спийкмън през стиснати зъби. — Никой не ми вярва, но не съм аз. Знам, че нещата изглеждат зле за мен. Двадесет и три часа на денонощие не правя нищо друго, освен да мисля за това. Бог ми е свидетел, знам колко ужасно изглежда. Но вие ми вярвате, нали? — завърши той, обръщайки жалък, умолителен поглед към жената адвокат. Нейният отказ да го залъже с фалшива надежда предизвика нервна усмивка по пълните му устни. — Значи е все едно да се призная за виновен. Вие смятате, че аз съм ги убил. Всеки злодей тук мисли същото. Чували ли сте за „Правилото“?

Разбира се, че беше чувала. Правило 43. Според него затворниците от рисковата група се отделяха от останалата сган: изнасилвачи, педофили, доносници, детеубийци, всички заедно — най-ниското стъпало в затворническата йерархия.

— Откакто съм тук, ме държат съгласно Правилото. Не съм ги карал да го прилагат спрямо мен, но те настояха. Казаха, че съм потенциална мишена за всеки доживотен, който би искал да се прочуе. Да ги чуете само как говорят — те са болни хора и аз също се превръщам в един от тях. Вижте ръката ми. — Той нави ръкава на горнището си и им показа разранените си вени.

— Не мисля, че е редно да продължаваме този разговор в отсъствието на господин Седжуик — прекъсна го адвокатът, осъзнавайки, че няма да могат да получат никаква полезна информация от Спийкмън, докато е в това състояние. — Ще дойдем пак друг ден. Моля ви да ни помогнете, за да ви помогнем. Разровете паметта си за лица и места. И най-малката подробност може да се окаже важна. Върнете се назад, в миналото. Трябва да ни дадете нещо, на което да можем да се опрем.

Лиън се обърна, за да покаже на тъмничаря, че срещата е приключила. Слоун прибра книжата в чантата си. Спийкмън отново се съсредоточи върху плота на масата.

— Имате ли деца, госпожице Стърн? — Тя поклати глава. Той дори не вдигна очи. — А аз имах — две прекрасни момиченца. Никога не бих причинил болка нито на тях, нито на когото и да било друг.

 

 

Вратата на помещението се затвори зад гърбовете им.

— Какво ще кажеш? — попита тя, когато тръгнаха към изхода.

— Ще кажа, че господин Седжуик явно е бил възпрепятстван.

— Не, имах предвид случая.

— Положението е сериозно. Доказателственият материал на обвинението е с достатъчно тежест сам по себе си и без помощта на Спийкмън. Ако го изправим на свидетелската скамейка, при кръстосан разпит ще го накълцат на парчета. Не разполага с никакви свидетели, които да потвърдят някакво алиби, и няма никаква представа къде е бил в ключовите моменти.

Преминаха през последния пропускателен пункт.

— Значи ни трябва нова гледна точка — предложи Лиън.

— Не-е, госпойце — отвърна й той, имитирайки провлачения говор на Джон Уейн^[4], — трябва ни чудо.

На Лиън й допадна черният му хумор. Имаха нужда от чудо — именно с тези думи пресата описваше спасяването на Джоана Чийм, момичето от каросерията на Спийкмън: „спасена като по чудо“. Ала не шансът бе насочил полицията към Тревър Спийкмън, а едно обаждане, анонимно обаждане. Защо без име? Нещо в цялата тази работа тревожеше Лиън. Точно така го чувстваше — като нагласена работа.