Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abuse of Process, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Ранкин Дейвис

Заглавие: Злоупотреба с правосъдието

Преводач: Милена Кацарска

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Антон Баев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-466-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15663

История

  1. — Добавяне

20.

Итън беше идеалното място човек да научи тъмните потребности на другите. Виктор ла Сьо се бе наслаждавал на „безгрижните“ си училищни дни в това древно лоно на познанието. Много от тях беше прекарал в доставка на разпускащи средства, момчета и порнография. Най-добрите му клиенти бяха някои от по-старите наставници, които се отплащаха за услугите му съответно със свои. В характеристиката му от училище той бе описан като „блестящ, трезвомислещ младеж“. Всяко отстъпление от хвалбите би довело до ембарго на бъдещите удоволствия.

Въпреки че вратите на Оксфорд бяха широко отворени пред изключително популярния осемнадесетгодишен младеж, той бе решил да влезе в света на търговията. Контактите му се бяха оказали услужливи, както винаги. Единственото, което им трябваше, бе нехайно напомняне за опасните им връзки от миналото. Той никога не бе използвал това, с което търгуваше. Беше бизнесмен, а не консуматор. Когато му потрябваше допълнителен работен капитал за разширяване на периметъра или закупуване на нова стока, Ла Сьо се радваше на щедрата помощ, която оказваха бившите сподвижници на младия предприемач, като внимаваше никога да не съсипва набедената златна кокошчица. Обичаше да нарича бизнеса си „империя на човешките слабости“. Сексуалните вкусове и отклонения се пресищаха или ставаха по-крайни с времето, а той реагираше чевръсто на движението на пазара и неговата империя се разрастваше. На тридесет и две, Виктор бе заможен и уважаван член на обществото. Неговите благотворителни изяви се навираха в очите на тези, които бяха по-малко щедри, като отличия за доброто и той имаше намерение да се разраства даже още повече.

Сега пред Ла Сьо се бе открила чудесна възможност. Приятелски настроен към него холандски химик наскоро беше успял да получи нова разновидност на наркотика „Екстази“. Ефектът от него бе по-дълготраен и производството му беше по-евтино от това на предшествениците му, но последното естествено нямаше да бъде сведено до знанието на потребителя. Проблемът бе, че химикът съзнаваше потенциала на разработката си и искаше огромна осигуровка, за да не се наводни пазарът. Просто правило на икономиката: ако наркотикът, или Е+, както го наричаше той, беше широко достъпен, то това щеше да свали цената му. Ла Сьо не разполагаше с толкова капитали. Компрометираните от него креватни партньори също не притежаваха финансови средства за подобно начинание. Беше на път да пропусне сделката, когато друг „артикул“ попадна в негово владение. Беше си седял в своя офис в Сохо, когато Дейвид Тейлър прекрачи прага му с кафяво куфарче в ръка, с широка усмивка и желание да си намери съдружник. До онзи момент Ла Сьо не беше вярвал в никаква висша сила, която да управлява света. Наречи го господ, аллах, както искаш, но от този момент нататък той бе осенен от светлината, дори окъпан в светлина. Беше изгледал видеокасетата и бе сключил сделката, без да се колебае.

Виктор използва тънкия си бизнесменски нюх и приложи подхода си за набиране на капитал за първото начинание в действие. Интернет беше прекрасен продукт на прогреса. Бързината и относителната му анонимност създаваха истински рай за изнудвачите. С Тейлър вече бяха успели да си поделят четири милиона лири, а той дори не си бе мръднал пръста. Обаче сега онзи тъпак Бъркли беше мъртъв. Парите — неговите пари — бяха изчезнали под тежестта на една гума на камион. Сега беше дошло време за жертва номер две. Доказателството за артикула, който притежаваше, заемаше цял екран в Интернет. Беше проявил търпение в очакване уловът да налапа въдицата. Днешният ден се бе оказал наистина хубав.

Съобщението по електронната поща го умоляваше да изтегли двеминутния клип от порносекцията в Интернет. Сега беше време да го засече с въдицата и да започне да го придърпва с макарата, за да го подготви за деловата част. При това темпо мечтите му съвсем скоро щяха да се осъществят. Жалко, че Тейлър явно бе отпаднал от играта: не се беше появявал от доста време след смъртта на Бъркли. Ла Сьо естествено не се тревожеше особено от факта, че няма да има с кого да дели предстоящите вноски.

Срещата бе уговорена. Ла Сьо седеше търпеливо в гръцкото кафене в Ковънт Гардън. Проливният нощен дъжд беше напоил шлифера му. Заради топлината на препълненото кафене от подгизналите връхни дрехи и обувки на посетителите се вдигаше тежка пара. Беше единадесет и пет. Човекът закъсняваше.

В единадесет и половина недокоснатото му еспресо вече бе леденостудено и Ла Сьо остави точната сума за напитката на барплота, пристегна колана на шлифера си и бавно се запъти навън в продължаващия да се лее дъжд. Немного обещаващо начало на връзката му с жертва номер две. Колата му с шофьор бе спряна в противоположния край на площада, в дъното на почти пустия пазар. В една от пресечките близо до Странд Ла Сьо вдигна нагоре яката на шлифера си и с усмивка си представи същия жест у Хъмфри Богарт. На петдесетина метра пред себе си видя колата си и отразената от отсрещния бар светлина му разкри гъст дим от пура, който се вдигаше от страната на шофьора. Ла Сьо бе двойно ядосан. Не стига че буквално бе накиснат за срещата, ами и Дженкинс си позволяваше да пали една от собствените му кубински пури. Щеше да отреже стойността й от заплатата му.

Изведнъж почувства остра болка като от убождане във врата си. Коленете му поддадоха първи. Ла Сьо изпита смътна благодарност към ръцете, които възпряха бързото му свличане към мократа кална земя. Ръцете бяха силни, но техният собственик явно не съзнаваше, че повежда Виктор в погрешна посока. Той бе безпомощен. Чу някъде в далечината глас, който запита с акцент на кокни:

— Да не му е зле, човече?

Притежателят на подкрепящите ръце отвърна:

— Нищо му няма. Само малко е прекалил с пиенето. Нали знаеш как е.

Приятен глас, дълбок, на добре образован мъж. Глас, на който можеш да се довериш. Ла Сьо, който се чувстваше странно сънен и все пак обзет от еуфория, се опита да благодари на непознатия за добротата му, но гласните му струни отказваха да се подчинят на мозъчните команди. Единственото, което успя да изрече, беше подобие на изсумтяване.

Добрият самарянин заговори отново:

— Шшт, спокойно, отпусни се. О, и между другото, извини ме за закъснението.

Отпуснатото тяло на Виктор ла Сьо беше стоварено на задната седалка на син рейндж ровър. Нападателят покри силно упоения мъж с карирано одеяло.

— В края на краищата — прошепна той — не би било много хубаво, ако умреш от шок. Поне все още не.

 

 

В Скотланд Ярд беше полунощ и инспектор Барнс бе изтощена. Дългите часове, прекарани в наблюдаване опитите на Слоун да открие паролата, я бяха съсипали. Ричард Декстър явно криеше нещо. Опитът й подсказваше, че е по-добре да не знае какво е то, но любопитството й беше раздразнено. За момент се беше изкушила да направи копие на файловете, които той й бе наредил да премести от ХОЛМС в НПК-2, за да са далеч от очите на Слоун. В крайна сметка просто бе изпълнила заповедта, но това определено я глождеше.

Още преди години беше разбрала колко упорит е Слоун и не можеше да не изпитва хладно възхищение към адвоката. Мнозина отдавна биха се отказали от задачата, но Слоун непоклатимо вярваше в логическите си способности за дедукция и продължаваше да упорства в търсенето си. За голяма изненада на Декстър, съвсем правилно бе предположил, че съществува единен стратегически план на разследването. За момента файловете бяха на сигурно място, но не след дълго Слоун без съмнение щеше да открие съществуването на черните дупки. Барнс беше предупредила главен инспектор Лий за пътя, който Слоун бе избрал, но притежаващият огромно самомнение началник прие стратегията на пледиращия адвокат като предизвикателство към неговия личен избор на паролите и любовта му към „Смъртта на Артур“ от Томас Малори.

— Той никога няма да успее да пробие кодовете, Дебора. Тия адвокатчета са въздух под налягане. Могат да мислят само за хонорарите си.

Сега тя го чакаше в Уенди Хаус с една новина: той беше влязъл вътре, беше направил копие на генералната стратегия в четиридесет различни файла и бе използвал цветния принтер за разпечатка на информацията. Шефът й никак нямаше да е доволен. Всеки момент го чакаше да се върне от съвещание с помощник-комисаря и Декстър.

Барнс бързо смени паролата с дума, която олицетворяваше отношението й към главен инспектор Лий: „идиот“. Това нямаше да е лесно за разпознаване, както би следвало да бъде и първия път. Макар сега вече да нямаше голямо значение. Слоун беше успял да влезе вътре в нещата.

Вратата се отвори със замах и Лий нахлу, облечен във вечерен костюм с папийонка. Тя се взря в тоалета му с разбиране.

— Извинявайте, сър. Не се сетих, че днес е ден за събиране на лобито.

— Не само това, ами вечерта е посветена на дамите. В момента госпожа Лий е доста разочарованата съпруга на председателя. — Той беше един от многото старши полицейски служители, които имаха привилегията да участват в този професионален клуб. Това беше поредното недостъпно нещо за Барнс заради пола й.

— Той го проби.

Лий я удостои с един от присъщите си отговори: бавно кимване с глава, което би трябвало да покаже проникновено разбиране от негова страна, но само го караше да прилича на плюшен пес, закачен на задното стъкло на някой форд. Началникът й хвърли поглед към компютъра на бюрото си.

— Не е ли редно да посрещнете права по-висшестоящите по чин?

Тя бавно стана на крака. Прекалено мудно, както му се стори. Той се намръщи за момент, след което бързо извърна лице, сякаш чак сега разбра, че става смешен с превземките си.

— Ако ми кажете какво точно крием, сър, тогава може би ще успея да изпълнявам задълженията си по-качествено.

— Не крием нищо, Дебора. Щом нещо може да се открие, значи то не е скрито. — В гласа му се долавяше стаена злоба, която бързо го бе издигнала до настоящето му служебно положение.

— При всичкото ми уважение към вас, сър, не бих могла да действам съобразно, когато не разполагам с достатъчно информация.

— Положението е изключително деликатно, инспекторе, и за момента вие не сте включена в списъка на посветените. Ясно ли се изразих? — остро отвърна той.

— Защо ли ми звучи толкова познато? — измърмори тя под нос.

— Какво казахте?

— Нищо, сър.

— Каква парола зададохте за достъп до файловете, които вече са в НПК-2?

— Идиот, сър.

— Моля? — попита я той гневно.

— Паролата, сър. И-Д-И-О-Т. — Тя я изрече буква по буква, което й достави искрено удоволствие.

— Предупреждавах ги аз — подхвана той яростно, — казвах им, че ще си имаме само неприятности с вас. Но не, трябвало да има равнопоставеност! Отговориха ми: Не й обръщайте внимание, какво толкова, като поработи в ХОЛМС? — Барнс усети как бузите й пламнаха от негодувание. — Можехте да го спрете, преди да налучка кода за схемата. Да не сте посмели да отричате!

Той пристъпи към терминала, натисна няколко клавиша и се зачете в документираната поредица от опити на Слоун да разгадае паролата за достъп до схемата.

— Както и предполагах. Сутринта ще заведа доклад за държането ви.

— Но, сър…

— Никакви „но“-та, инспекторе. Вие сте имали възможност да предотвратите това и ще се постарая вътрешният отдел да разбере за недоглеждането ви.

Тя бръкна в горното чекмедже на бюрото си и извади един лист.

— Аз също съм написала рапорт, сър. В него са посочени подробно съветите, които ви дадох, преди да се осъществи този пробив, обяснява се и колко трудно успях да стигна до вас тази вечер и се повтаря молбата ми за въвеждането на нови пароли.

Лий я прецени с поглед, кимна още веднъж и пъхна ръце в джобовете на костюма си. Тя реши, че последното бе, за да се възпре да не я удуши.

— Споразумение? — предложи той. Тя кимна и й стана много смешно от създалата се ситуация. — Никакви рапорти?

— Добре.

— Добре какво?

— Сър!

— Това вече е друго. Сега лично ще сменя кодовете.

— Поне се въздръжте от препратки към легендите за рицарите, той е прекалено умен и без проблеми може да разгадае вашия мисловен път.

Не беше искала да прозвучи по този начин, но резултатът бе налице. Главен инспектор Лий я изгледа така, сякаш го беше сритала по топките. Насочи вниманието си към клавиатурата и яростно въведе новите команди в ХОЛМС. Изправи се, изгледа я с презрение от глава до пети и напусна кабинета без повече коментари.

Инспектор Дебора Барнс бавно и предпазливо изпусна дъх. Беше имала късмет. Не само че той не бе забелязал, че нейният „рапорт“ е просто покана за благотворителния бал на Централното полицейско управление, но също бе пропуснал и факта, че тя е задала команда за копиране на операциите в харддиска. Дебора проследи без проблеми последните промени, свали новите пароли и се взря в първия файл.

— Я да видим сега какво не крием всъщност.