Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (46)

45.

Джак пристигна в единадесет и три минути и мигновено взе ръката й в своите бинтовани ръце, без да промълви и дума. Лиън се взря в тях ужасено, после в очите му, които отново бяха добили познатия отнесен израз. Подчини се на натиска им, за да тръгнат по алеята.

— Джак, ръцете ти…

— Нека повървим.

— Какво става, Джак?

— Загазили сме.

— Ама че го каза! — сопна се Лиън.

— Извинявай. Разкажи ми за Холи.

— Добре. Ще остане под надзор за няколко дни, обаче е добре. Родителите ти са пострадали по-зле. Отидох да ги посетя днес. Майка ти има няколко спукани ребра, което още повече затруднява дишането й, но се справя. Обаче твоите ръце…

— Ще се оправят. А татко?

— Той е силен мъж, ще прескочи трапа.

Стигнаха кафенето на улица „Сан Лоренцо“ и Джак я въведе вътре, като й посочи най-отдалеченото от вратата сепаре. Поръча две двойни кафета еспресо, като му се наложи да извиси глас над оглушителното тракане на огромната машина за капучино. Седна срещу нея с гръб към вратата.

— Онзи кучи син се опита да ни убие, Лиън.

— Откъде знаеш?

— Джейкъбсън ми каза.

— Джак, открили са нечие тяло.

— Джейкъбсън — промълви той простичко.

— Какво?

— Той вече бе мъртъв. Затова се върнах обратно в задната част на къщата. Той беше в колата.

— Господи, Джак, как е станало? Кога? Къде? — Въпросите на Лиън се сливаха един в друг.

— Не знам. Как Крайтън е успял да отвлече и убие седем момичета? Лиън, този тип е машина за убийства, олицетворение на злото.

— А какво стана със свидетелката в Оксфорд?

— Скрила се е. Няма да я намерим отново. Джейкъбсън бе успял, но получи повече, отколкото очакваше.

— На полицията няма да й трябва много време да разбере, че това не е твоето тяло. Аутопсията отнема не повече от два дни. Зъбната картина ще покаже, че това не си ти. Какво ще правим тогава?

— Извинявай, Лиън.

— Забрави извиненията. Ще бъдеш заподозрян номер едно в следствие за убийство. Трябва да отидем в полицията с това, което знаем.

— В случай че си забравила, не разполагаме с никакви доказателства за това, което знаем. Вече ми го каза веднъж: прокуратурата вярва, че са изправили този, когото трябва, на подсъдимата скамейка. Нямаме нищо, което да им покажем, за да ги убедим в противното.

Лиън осъзна, че той има право. Въпреки всички подозрения, които имаха, те не бяха нищо повече от това — само подозрения. Джак й разказа за резултатите от посещението си в Ексетър, но това също бе просто предположение, а не неоспорима улика.

— Джак, когато полицията разбере за Джейкъбсън, ще издадат заповед за ареста ти. Веднага ще дойдат и при мен. Ти ме караш да лъжа. Вече ги излъгах веднъж и така ставам съучастник.

— Не съм убил Джейкъбсън и ти го знаеш, но ако им кажа какво действително мисля, сигурно ще ме затворят в лудницата. Трябва да ме подкрепиш в това, Лиън.

— Ами Холи? Какво ще й кажа на нея, Джак? Помислил ли си за това? Какво ще й кажа, като се събуди? Че баща й е мъртъв или че само се крие, защото го обвиняват в убийство? Можеш ли да ме осветлиш по въпроса, за да знам какво и как ще й кажа? — с горчивина попита Лиън.

— Не съм планирал нищо от това, което става. Реагирам в движение. Опитах се да измъкна тялото на Джейкъбсън от къщата, но вратата на кухнята се стовари върху мен, докато го влачех. Тогава проумях, че нямам никакъв шанс да дам някакво разумно обяснение за всичко, затова поех риска и избягах през задния вход.

— И този шанс няма да стане по-голям, ако тръгнеш да обясняваш всичко, след като си се правил на беглец. Джак, нещата трябва да спрат дотук.

— Не, няма да спрат дотук — промълви той тихо.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера се видях с Хелън Дуайър.

— Страхотно. Аз се грижа за семейството ти, докато ти се излежаваш на дивана в кабинета на психиатърката си. Отвори очи. Процесът срещу Спийкмън започва в понеделник. Остават само четири дни. Не разполагаме с нищо конкретно срещу Крайтън. Има само един начин да продължим: предай се в полицията. Просто им разкажи каквото знаеш. Даже и това да означава, че те ще се отнесат скептично към чутото, поне няма да могат да докажат нищо срещу теб. Кажи им, че си избягал, защото си се паникьосал след пожара, че си изгубил паметта си… това няма да е трудно да се установи… каквото и да е, само оправи тази каша. Ще го измислим някак заедно. Моля те, Джак.

Виждаше колко искрено го умолява тя, водена от дълбоката загриженост за него, която той не бе усещал у друг след смъртта на Фиона.

— Ако не бях видял истината, Лиън, сигурно щях да се съглася. Обаче я видях.

— Много добре знаем каква е истината: Спийкмън е невинен. Трябва да намерим някакви доказателства. Колкото и да ми се иска да ти вярвам, няма начин да пренебрегнем фактите. Не можем да те призовем да даваш показания за сънищата си, нали?

— Не ти предлагам такова нещо.

— А какво предлагаш?

— Предлагам ти да заминем на почивка.

— Да не си си изгубил ума?

— Не, всъщност тъкмо го намерих отново. Слушай, обади се на Тоби и му кажи да вдигне голяма врява в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Да говори направо с Крайтън и да му каже, че случаят „Спийкмън“ е напълно съсипан и че след началото на процеса ти заминаваш на почивка с приятеля си.

— Това е лудост, Джак.

— Това е единственият начин да накараме Крайтън да напусне страната. Той трябва да знае, че аз съм заминал. И ако прецени, че там ще ме докопа по-лесно, неминуемо ще ме последва. Аз ще съм стръвта, а ти ще се окопаеш в Ексетър и ще се приготвиш за процеса.

— Той няма да се хване, Джак.

— Ще се хване, Лиън. Аз съм бил свидетел на първото убийство.

— Какво?

— Аз съм бил единственият свидетел и той ще се сети веднага щом Тоби му каже къде сме отишли.

— Не разбирам. Къде? — възкликна тя, напълно объркана.

— В Кипър, Лиън. Системата ми не е съвсем стройна, но това е единственият начин.