Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (30)

29.

Беше пет и половина сутринта, нощта обгръщаше като брезент небето над Южен Лондон. Настойчивият поток на дъжда караше чистачките на наетото от Лиън БМВ да работят като луди. Двамата с Джак се бяха облекли дебело — да се предпазят от студа на ранното утро.

— Сигурен ли си, че няма да ти дойде малко множко? — попита го тя, докато той я упътваше с помощта на пътеводителя „Лондон от А до Я“ през Саутуарк към мястото на срещата им с Пат Бараклоу.

— Все още малко ме наболява главата, но не се безпокой.

Лиън пусна десния мигач и зави по кръговото движение около „Слона и замъка“.

— Не се безпокоя за главоболието. Не си ли имал друг епизод?

Той разбираше за какво намеква тя.

— Не. — Искаше му се да се отдалечат от тази тема. — Холи ти благодари, че си я уведомила къде съм. Каза ми, че прекалявам с пиенето.

— Де да беше толкова лесно — измърмори Лиън. — Тук наляво или надясно?

— Два пъти вляво, после вдясно. — Лиън последва инструкциите му. — Откъде знаеш, че на този Джейкъбсън може да се вярва?

— Не знам, но същият, който ми даде вътрешната информация за Бъркли, ми каза, че ако някой може да намери Патриша, това е Джейкъбсън.

Движението беше съвсем оскъдно. Улиците и тротоарите отразяваха бледото осветление в безразличните си локви.

— Така и не ми каза какво е съдържанието на нейното изявление.

Лиън превключи на втора, за да вземе следващия завой.

— Бръкни в чантата ми на задната седалка. Тоби ми изпрати копие от него по факса.

— Тук е прекалено тъмно и нищо не се вижда. Кажи ми с две думи за какво се отнася.

Това беше нещо, с което Лиън бе свикнала по време на дългогодишната си практика. Точното представяне на случая означаваше именно това: да се концентрираш върху основните точки, най-важните факти, и да пропуснеш несъстоятелните неща, които винаги се натрупваха около един юридически въпрос.

— Трондл, професорът, бе прав. Доколкото ни е известно, други преки свидетели на отвличанията няма. Това, което е видяла навремето, не е било сметнато за отвличане, но всъщност именно тя е видяла Колийн за последен път жива. Двете обикновено работели около Кингс Крос. Районът зад гарата е известно място за наемане на проститутки. Онази вечер времето е било лошо, подобно на днешното. Колийн дошла от северната част на Ирландия само няколко седмици по-рано. Пат я наглеждала, докато тя се научи да се оправя сама. Била е на четиринадесет.

— Господи! — с горчивина измърмори Джак.

— Има много, прекалено много, които даже са по-малки. Нямало много мераклии в онази вечер, затова двете решили, че са приключили и отишли до Уест Енд да пият по нещо. Един таксиметров шофьор е записал пътуването им около един през нощта. Той ги оставил до Лестър Скуеър. Двете пили по няколко коктейла в два-три различни бара, след което решили, че нощта е пълен провал.

Джак видя, че наближават висок тъмен силует на жилищен блок.

— Тук трябва да е. — Лиън спря колата до тротоара пред мрачната, безлична фасада.

— Не — каза Джак, — не е особено умно да се спира прекалено близо до целта. Скатай колата някъде в страничните пресечки.

— Защо?

— Просто защото старите навици отмират трудно. Направи ми това удоволствие. Продължавай да разказваш.

— Двете си казали лека нощ. Тъй като живеели в различни райони, си тръгнали в различни посоки. Било около три без петнадесет. Пат си спомня звук от гуми на кола по мократа улица. Автомобилът се движел бавно. Чула как спрял явно близо до мястото, където била Колийн. Обърнала се и видяла, че е права. От ъгъла наблюдавала как Колийн се надвесила през отворения прозорец към седалката до шофьора отпред. Колата била с гръб към Пат. Видяла, че е много скъпа марка — бентли, даймлер или нещо подобно. Било прекалено тъмно, за да различи регистрационния номер от такова разстояние, но през задното стъкло видяла, че вътре има няколко глави, защото очертанията им се осветили, когато един от пътниците — вероятно този до шофьора — запалил цигарата на Колийн. Пат казва, че момичето се било надвесило вътре, а задните й части стърчали към улицата — типичната поза на проститутките.

— И те са я сграбчили? — попита Джак, поглеждайки часовника си.

— Не, точно в това е въпросът. Тя е била от занаята, доброволно се е качила в колата.

— Мислех, каза, че е било отвличане.

— Така е, защото никой повече не я е видял жива.

— Може просто да е бил някой клиент.

— Възможно е, но ако е така, защо те не са се обадили в участъка след откриването на тялото й?

— От неудобство? Може всичките да са били женени.

— Вярно, но ако е само това, защо полицията е скрила изявлението на Бараклоу? — Отличен въпрос. — В изявлението се казва, че тя си е спомнила част от регистрационния номер, който изглеждал като за личен автомобил, и цвета на колата — тревистозелено.

Джак си сложи ръкавиците. Наближаваше моментът за действие.

— Защо да си правят труда да крият показанията й в такъв случай?

Лиън се взря право напред, преди да отговори:

— Мисля, че или са й платили, или полицаите са успели да открият собственика на колата и оттогава го покровителстват.

— По дяволите! Това често ли се случва?

— Обикновено не, но всъщност зависи кой е той. Именно това трябва да разберем: как са се отнесли към нея от полицията, заплашили ли са я, или са й платили, за да си мълчи. Хайде, мисля, че ще е най-добре да тръгваме.

— Подранили сме с десет минути.

— Още по-добре. Така ще я сварим неподготвена.

Лиън заключи колата и задейства алармената сигнализация. Закопча ципа на дебелото си тъмносиньо зимно яке догоре. Дъждът се бе усилил и ледените му струи ги пронизваха. Джак бе облечен в черен алпинистки анорак, мастиленосин клин и високи обувки за катерене с меки подметки.

— Изглеждаш така, сякаш си на път да щурмуваш иранското посолство.

— Не ми е позволено да говоря за тази операция — просъска той през стиснати челюсти, имитирайки коравия маниер на Клинт Истууд. Чак когато й намигна, Лиън се увери, че се шегува.

Влязоха през малка, изкорубена стъклена врата в средата на предната фасада. Две крушки, обрамчени с метална мрежа, хвърляха мъртвешко сияние в мръсното фоайе. Беше малко след шест без десет, когато, застанали в паянтовата кабина на асансьора, поеха със скърцане към шестия етаж. На никого от двамата не му се говореше. Атмосферата в сградата бе изсмукала и последните остатъци от чувството им за хумор. Вътрешността на кабината бе изпъстрена с неприлични надписи и застрашителни драсканици.

— Чудно местенце — каза Лиън.

— Някои хора нямат друг избор — отвърна Джак раздразнено.

Не беше осъзнала, че е изрекла мисълта си на глас.

— Извинявай.

— Аз също съм нервен — помирително отбеляза той.

Глухото дрънване и омазнената лента с номерата на етажите им подсказаха, че са пристигнали. За разлика от асансьора, в който имаше поне някакво осветление, коридорът на шестия етаж тънеше в непрогледен мрак. Джак бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади малко, но мощно фенерче.

— Бойскаут?

— Войник — прошепна той.

— Все същото.

Джак насочи тънкия лъч към тавана. Крушката бе отвъртяна.

— Бих предпочел да беше строшена.

— Какво?

— Шшт, тихо. Виж — прошепна той в ухото й, — винтчетата на металната мрежа не са завъртени както трябва. Това не ми харесва. Стой тук.

— В тъмното? За нищо на света.

Джак превключи лъча на по-голям обхват и го плъзна из коридора.

— Хайде да не се мотаем. Искам да стоиш тук и да наблюдаваш. Бъди готова да действаме бързо.

Този път Лиън не се възпротиви. В цялата сцена имаше нещо нереално. Джак тихо се промъкна до номер 63. Почука лекичко на вратата. Никак не се изненада, когато тя поддаде на докосването му и зейна широко. Нямаше нужда да вижда кръвта, подушваше я — тежката и кисела миризма нахлу в ноздрите му.

Лъчът на фенерчето освети евтините мебели в стаята. Забеляза първите петна от засъхващо червено по пъстрите, цветни тапети. Откри я в банята, масивното й тяло запълваше почти цялото пространство. Раменете и главата й бяха потопени във водата, която бе станала виненочервена на цвят от огромната загуба на кръв. Забеляза, че ръцете й бяха вързани зад гърба. Джак не се и съмняваше, че беше мъртва, безсмислено бе да проверява пулса й. Но трябваше да види очите й, ако изобщо имаше очи, които да се видят.

Наведе се напред и с доста усилия започна да я издърпва назад, очаквайки най-лошото, предугаждайки ужасната гледка на празни очни кухини, но тя бе със слънчеви очила. Гадното копеле беше залепило рамената им за ушите й с тиксо, но посланието бе ясно — все едно беше оставил визитна картичка.

Мислите на Джак трескаво се понесоха напред. Това бе дело на истинския „крал Артур“. Беше поставил очилата като знак за слепота. Не би могъл да извърши идентично убийство, тъй като полицията веднага щеше да разбере, че не е хванала когото трябва. Именно в този момент чу полицейски сирени, които бързо приближаваха по улицата. Джак пусна главата на мъртвата жена в пълната с вода вана и припряно заотстъпва назад. Лицето на Лиън доби израз на объркване и облекчение, когато зърна светлината на фенерчето.

— Това е клопка — просъска той. — По дяволите! Надолу по стълбите, бавно. Не издавай никакъв звук. Те ще дойдат от предната и задната страна. Ще очакват да се втурнем право в ръцете им. Върви зад мен и нито гък.

Той започна да се спуска по стълбите. Изгаси фенерчето, но продължи да го стиска в дясната си ръка. Лиън начаса му се противопостави:

— Джак, защо не останем и им кажем какво се е случило?

— Не можем да си го позволим. Убиецът го е замислил идеално. Сигурно е оставил нещо, което да уличава този, който бъде намерен до тялото. Чувствам, че е така. Сега, за бога, млъквай!

Видяха подскачащия лъч на фенерчетата, устремен в тяхна посока, и чуха глухия тропот на ботуши, който приближаваше бързо. Джак трескаво се огледа за скривалище. Пътищата им щяха да се пресекат всеки момент, ако не откриеше подходящо място. Точно отдясно видя вратата за килера на чистачката.

— Слава богу!

Бравата беше в лошо състояние. Полицаите ги приближаваха бързо. Сега вече се чуваха и гласовете на мъжете — дрезгав, приглушен шепот. Сигурно бяха само две или три площадки под тях. Светлините ставаха все по-ясни с всяка тяхна крачка. Той затърси по джобовете си и измъкна секретен ключ. Те бяха почти на същия етаж. Задвижи ръждясалия механизъм напред-назад. Светлината след малко щеше да падне върху тях. Бяха на няколко крачки разстояние. Зад ъгъла. Бравата застърга, после щракна. Джак сграбчи Лиън над лакътя и бързо я привлече навътре. Седна върху нея в тясното убежище и тихо затвори вратата. Как не ги забелязаха, Лиън така и не успя да разбере. Джак се ослушваше напрегнато. Топуркането на ботушите ги отмина.

— Сега трябва да се движим бързо — подкани я той. — Щом открият, че апартаментът е празен, ще започнат да претърсват сградата.

Джак я задърпа надолу през останалите два етажа. Видя двете празни полицейски коли с широко отворени врати, спрени странично на пътя. Подхвърлената им следа явно е била много сериозна, след като бяха нахлули толкова настървено.

— Имахме късмет — прошепна й той.

Измушиха се тихомълком покрай стената на сградата в сенките на тъмната улица.

 

 

Акумулаторът на увеличителя зажужа едва доловимо. Лазерът ги откри да се измъкват от мястото на заложения от него капан. Беше повече от подразнен. Апартаментите в сградата вече бяха оживели, събудени от полицейските сирени. Обитателите им се надвесваха от терасите, като се опитваха да разберат какво се е случило, а само той знаеше. Форт и Стърн вероятно вече са наясно, че в цялата работа има нещо наистина гнило, но мъдро бяха решили да не споделят подозренията си с добрите момчета от Полицейско управление „Метрополитън“. Мъдър ход и тази мъдрост се бе появила от съвсем неочакван източник. Стърн беше доста умна, но не притежаваше интуиция. Явно мъжът имаше силно развити инстинкти и бърз ум. Това заключение бе хем ободряващо, хем дразнещо. И все пак от това играта ставаше още по-интересна.

Вдигна рамене, за да отхвърли раздразнението. Станалото — станало: именно реакцията правеше резултата по-приятен. Гневът бе за нисшите форми на живот, докато рационалното мислене е признак за еволюцията на духа. Отдавна беше достигнал това извисено състояние и нямаше намерение тепърва да изпада до низините на човешките емоции.

Време беше да отпътува. Когато от полицията не откриеха заподозрените, които им бе обещал по телефона преди броени минути, щяха да започнат да претърсват района. Никак нямаше да е добре, ако го спрат, за да му задават въпроси, не и отново. Споменът предизвика приятни тръпки. Беше се случило преди две години. Бе проявил малко немарливост. Рейндж ровърът му бе забелязан на сцената преди едно от „представленията“. Малко след това учтиво се бяха обърнали към него, но той не беше забравил стаената тръпка, която предизвикаха опипващите им въпроси и неговите ледени отговори. Никога повече не беше използвал ровъра си — не и за „представленията“.

Обаче още не бе приключил напълно с работата си. Имаше още един човек, който знаеше за уговорената тази нощ среща.

Той с лекота се разтвори в мрака, както винаги.

 

 

— Беше прав за паркирането на колата. — Гласът й бе изтънял и пресекващ.

— Достатъчно добре ли си, за да караш, Лиън? Дай на мен, ако не си в състояние.

Тя насочи автомобила по Тауър Бридж.

— Как може да си толкова спокоен, по дяволите? Току-що заради нас беше убита жена, за бога!

Джак се замисли, преди да отговори:

— Не, грешиш. Тя беше убита заради това, което знаеше или можеше да ни каже. Това, което ме безпокои обаче, е как убиецът е разбрал за срещата.

— Джейкъбсън?

— Да проверим. Имаш ли адреса му?

— Господ знае какво може да открием и там — изрече Лиън с горчивина.

— Нека първо му звъннем — каза Джак.

Лиън с облекчение въздъхна при предложението му, както и от факта, че не беше влязла с него в жилището на Пат.

— Кажи ми как беше убита тя.

Джак поклати глава:

— По-късно. Когато се съвземеш. И аз самият трябва да свикна с мисълта. Но в едно съм сигурен: Тревър Спийкмън не е „крал Артур“. Истинският убиец е бил в онзи апартамент броени минути преди нас. Вероятно даже е наблюдавал цялата сцена отвън. Ще побеснее, като види, че не ни изкарват с белезници.

Лиън потрепери. Опита се да заговори.

— Не, по-късно. Ще ти разкажа всичко. Първо да се обадим на Джейкъбсън.

Предложи му да използва мобилния й телефон. Джак отказа:

— Прекалено лесен е за проследяване. Спри при следващата телефонна будка.

Телефонът иззвъня няколко пъти, преди един сънен глас да прозвучи в слушалката:

— Джейкъбсън е и е прекалено рано.

— Казвал ли си на някого за срещата с Пат Бараклоу?

— Кой, по дя…

— Отговори, животът ти зависи от това. Тя е мъртва. — Джак долови объркването от другата страна на линията.

— Не, искам да кажа, разбира се, че не съм казвал на никого.

— Ако е вярно, значи животът ти е в опасност. Говоря сериозно.

— Какви са тия…

— Млъкни! — изкрещя Джак. — Не спирай за нищо. Изчезвай оттам веднага. Запиши си това. — Даде му домашния си телефон. — Ако отидеш в полицията, пак няма да бъдеш в безопасност. Разбираш ли какво ти казвам? Сега изчезвай оттам!

Джак се върна в БМВ-то.

— Вкъщи ли си беше?

— Да, и му вярвам. Защо му е да казва на когото и да било?

Лиън повдигна рамене:

— Ти не си казвал, аз не съм и Джейкъбсън не е. Кой тогава? Няма никой друг.

— Знам — промълви немощно Джак. — Обадила си се от твоя апартамент, нали? — Тя кимна. — Колкото и да не ми е приятно, Лиън, мисля, че „крал Артур“ е подслушвал всяка дума, произнесена там.

Кракът й рязко се стовари върху спирачката. Слава богу, че наоколо нямаше други коли. Лиън опря глава на волана. Преживяното я беше съсипало, а бе едва шест сутринта.

— Мини отзад. Аз ще карам.

Без да спори, провря се между двете предни седалки и се настани отзад.

— Къде отиваме?

— При родителите ми, там поне ще си в безопасност.

Никога в живота си Джак Форт не бе грешил повече.