Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (7)

6.

Лиън нито за миг не вдигна глава, докато се изкачваше с ескалатора на метростанцията Холбърн. Като стигна до върха й, се наложи да прекрачи един скитник, заспал върху студения, облицован с плочки под. Лицето му бе покрито с брой на „Дейли телеграф“ отпреди четири дни. От него я гледаше собственото й лице — на първа страница, с широко, набраздено от страх чело заради тълпата, която избутваше кордона полицаи.

През последните няколко нощи Лиън бе изживявала отново и отново сцените пред сградата на съда: грохота на обидите, натиска на множеството, прекаленото фамилиарничене от страна на пресата: „Насам, Лиън, миличка. Хайде, момиче, дай ни една снимчица“. Студените застинали спомени я смразиха, когато излезе на дневна светлина.

Ненадейната анонимност в пиковия час на Лондон я освободи от спомена и тя си запроправя път по Хай Холбърн сред обичайната за вторник сутрин тълпа канцеларски плъхове. Четиристотин метра по-нататък зави зад ъгъла и мина през пасажа покрай сградите на Кралското училище по право. Септемврийският вятър задърпа полите на зеленото й габардинено палто и засвистя покрай бузите й, когато свърна наляво към офисите на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Сградата се извисяваше в източния край на Грейс Ин Скуеър като горд генерал с каменно лице.

Мина под старинния свод на входа и забърза покрай множеството шофьори, които стояха в очакване да закарат разглезените си работодатели в някой привилегирован клуб за закуска. Плъзна поглед по скъпите коли, паркирани из целия площад — доказателство, че рецесията не намираше никакъв отзвук тук. Дори и с цялата си месечна заплата не би могла да покрие таксата за паркиране на това място. Пое нагоре по изтърканите от поколения юристи каменни стъпала. Фирмата бе една от най-изисканите, но не и най-старите в града, с изградена репутация за коректност и експедитивност. Постепенно се бе издигала през седемдесетте, практикувайки в смесица от профили — от служебни измами до бракоразводни дела, но именно осемдесетте години, изобилстващи на пари в брой, бяха изстреляли фирмата в суперлигата. Търговският имуществен лизинг и корпоративното финансово право бяха станали водещ източник на приходи за нея. Четиридесет и трима равноправни съдружници споделяха кесията с натрупани милиони.

Лиън знаеше, че на нея никога няма да й предложат да стане съдружник. Формалното оправдание би било, че тя не е завършила Оксфорд, а действителното, че е жена. Не че „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ можеха да бъдат пряко обвинени в подобна предубеденост. Всъщност даже имаше две съдружнички, които работеха в клона на фирмата в Хонконг — колкото се може по-далеч от щабквартирата в Лондон. Но дори и там бяха трън в очите за хората от Балиол^[1]. Пък и Лиън не се блазнеше чак толкова от перспективата. Навремето бе амбициозна, но вече не. Доколкото й бе станало ясно, изкачването към върха предполагаше прекалено много: „Да, сър“ — и недостатъчно: „А какво ще кажете за това… сър?“. На никого от връстниците й във фирмата не би му хрумнало да подлага на съмнение подхода на съдружниците при воденето на делата, а тя го правеше.

Токчетата й затракаха по пода на фоайето от зелен италиански мрамор и Лиън поздрави с кимане служителите от охраната, които се бяха събрали около рецепцията.

— Госпожице Стърн — извика тъмнокосата млада жена зад бюрото.

— Да?

— Съобщение за вас от горе.

Наситеното червило, което момичето си бе сложило, беше като рамка около съвършено подредените бели зъби, блеснали при усмивката, насочена към Лиън.

— Онази вечер ви видях по телевизията, сигурно е било ужасно. Просто не можех да повярвам на очите си, така да се държат с вас, да ви заплюват и тъй нататък. Човек би си помислил, че вие сте на подсъдимата скамейка, а не онзи изрод.

— Той е невинен до доказване на противното, Манди — отвърна Лиън вяло.

— Знам, но това, което е направил…

— В което е обвинен — вече по-твърдо я поправи Лиън.

— Вие какво мислите, госпожице Стърн?

— Не ми плащат, за да мисля, Манди, знаеш го добре. А сега съобщението?

— О, да — отвърна Манди нацупено. — Има насрочено заседание на Управителния съвет за девет и вие сте поканена.

— Благодаря ти, Манди — саркастично каза Лиън и хвърли поглед към часовника „Суоч“ на ръката си. Беше девет без две минути. Изкриви устни и се отправи към асансьора.

Пет етажа по-високо, тръгна по смълчания коридор между офисите на съдружниците — с приглушено осветление, портрети в златни рамки и банановорозови тапети на райе. Пред нея се простираше бледозелен килим. Коридорът отвеждаше до красиво резбована двойна врата от тъмен махагон с ковани железни орнаменти, дървото и месингът бяха така полирани, че вратата изглеждаше недостъпна за простосмъртен.

Лиън седна на дългия кожен диван „Честърфийлд“ отдясно и зачака секретарката да я повика. Никой никога не закъсняваше за съвещания в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Никой — освен Лиън, както се оказа.

След няколко минути руса жена с делови вид я придружи през прага. Трима мъже седяха в дъното на дълга заседателна маса. И тримата се изправиха, докато Лиън прекосяваше помещението.

— Госпожице Стърн, добро утро. — Сивокос мъж с широки ноздри и спукани капиляри на скулите протегна широка месеста длан към Лиън. Фредерик Фостър беше на шестдесет и две и се наслаждаваше на всеки миг от живота. Прекарваше три дни седмично във фермата си в Норфък и пиеше истински ейл^[2], сякаш беше на мода. Имаше вид на човек, който съзнава, че притежава сила, независимо от оспорваното му положение в йерархията.

— Как си, Фред? — попита Лиън, като стисна протегнатата й ръка и се усмихна към останалите двама.

— Познаваш Даниъл, естествено.

Естествено.

— Радвам се, че се виждаме отново.

Дан Морган отправи широка усмивка към Лиън. Изглеждаше по-близо до тридесетте, отколкото до четиридесет и петте, на колкото беше — завършен кариерист и един от най-търсените адвокати по търговско право в Лондон. Какво правеше той тук?

Тя се обърна към третия човек, когото познаваше прекалено добре. Рони Пърсъл. Рони и Лиън работеха заедно от доста дълго време. Кимнаха си, без да продумат.

Фред Фостър откри битката:

— Ще говоря направо, Лиън. Дочуват се критични забележки за това как придвижваш случая „Спийкмън“. Сега, преди да избухнеш, искам да кажа, че всички сме наясно — случаят е твой едва от четири дни, но нали те предупредихме, че няма да е лесно. Не че процедурата, сама по себе си, е нещо особено. Но е факт — ти знаеше, че ще ти се наложи да се оправяш с пресата и да се сблъскваш с настроенията на тълпата. Мислехме, че можеш да се справиш с всичко това. Мислехме, че си готова. Това е показен процес, Лиън. Защо не дочете докрай изявлението пред пресата? Не го ли смяташ за важно?

— Разбира се, че беше важно. Просто не можех да стоя там и да поемам всичката тази гадост.

— Обаче няма да имаш друга възможност да подканиш евентуалните свидетели да се свържат с теб.

— Няма значение. Спийкмън все едно вече е осъден. Вас ви нямаше там, нали?! — Тя искаше да понажежи атмосферата. — Да ги бяхте чули тези хора. Те искат главата му. Опитайте се да намерите заседатели, които да посмеят да го оправдаят. Като стана дума за пълната предубеденост — дори момичето долу на рецепцията мисли, че го е извършил той. Нека бъдем реалисти, Фред.

— Въпреки това, Лиън — вмъкна Дан Морган, — именно нашата фирма ще го представлява в съда и докато това е така, не бива да забравяш, че сме в устата на всички.

— Вижте, или действително поверявате този случай на мен, или не. Това безразличие не ме мотивира особено, господа. Първо взимам папките с документи и откривам, че абсолютно нищо не е свършено по делото. Прекарах последната нощ, разглеждайки медицинските доклади за състоянието на Спийкмън. Знаехте ли, че човекът на практика е неспособен да дава смислени показания? Страда от частична амнезия. А и още нещо, не е споменал този факт пред работодателите си, за да не му отнемат шофьорската книжка, и следователно не може да представи алиби за нито едно от отвличанията. И което е още по-зле, откакто е задържан под стража, е добил навика да се дрогира здраво; в затворническата болница го помпат с метадон, за да го стабилизират, а бог знае до какво още може да се докопа, докато е вътре. Този тип е пристрастен към успокоителните. После научавам, че ръководната роля в защитата е дадена на човек, който отдавна си е изпял песента. Всичко това става два месеца преди началото на процеса, а вие ми казвате тепърва да търся потенциални свидетели на защитата. Това е чаша с отрова и вие много добре го знаете.

— Е, ако не можеш да се справиш, ще прехвърлим случая на някой друг. Това просто е начин да докажеш, че си превъзмогнала случилото се с Брадли.

— О, това вече е страхотно, Рони! Чудех се колко време ще ти е нужно да изплюеш камъчето.

— Е, превъзмогнала ли си го? — настоя отново Пърсъл.

Лиън се взря в лицата срещу себе си. През последната година не бе минал и ден, без в съзнанието й да изникне образът на тъжните очи на Ян Брадли. Млад човек, който бе поверил бъдещето си в ръцете на Лиън Стърн и който в крайна сметка сам бе посегнал на живота си в центъра за задържане на непълнолетни, докато чакаше процеса за престъпление, което със сигурност не бе извършил. Семейството му беше обвинило Лиън за това, макар последвалото дело да постанови случай на самоубийство в момент на временно умопомрачение. Съюзът на юристите проведе официално вътрешно разследване въз основа на родителското твърдение, че Лиън не е действала с необходимата експедитивност. Рони Пърсъл бе натоварен със случая заедно с нея, но му беше предложено съдружие, преди картите да се обърнат, и той беше успял да избегне каквито и да било подозрения, че има вина за развоя на събитията. А Лиън знаеше истината.

В крайна сметка вътрешното разследване оневини и нея, и фирмата, но петното, хвърлено върху личността й, остана. Отделът по углавни дела към фирмата бе разпуснат след инцидента. Тя така или иначе не желаеше повече да се докосва до такива дела и в продължение на цяла година работи в отдела по семейно право. От горе бяха спуснали заповедта: „Заеми се със случая «Спийкмън» или напусни фирмата“. Само да можеше да направи второто.

— Естествено, че съм го превъзмогнала — отвърна, като знаеше, че те не мислят така.

— Добре. Сигурен съм, че всички се радваме да го чуем. Как предлагаш да процедираме оттук насетне? — запита Фред Фостър и изгледа яростно по-младия си съдружник — Пърсъл. Тези неща се вършеха скрито и фино.

Лиън бързо се съвзе.

— Подготвям материалите за инструктиране на помощник по случая сега, след като документите от предварителното разглеждане най-сетне пристигнаха. После ще уредя официална среща на целия екип на защитата с двамата адвокати и Спийкмън.

— Кого смяташ да предложиш?

— Мислех си за Тоби Слоун. Той е доста бърз и достатъчно ентусиазиран, за да се заеме с черната работа, която Седжуик при всички случаи ще откаже. Все още не мога да повярвам, че именно на него сме пратили документите по делото!

— Лиън! Седжуик е добър човек, може би малко ексцентричен, но все още притежава необходимите качества. Спомни си начина, по който организира защитата по случая „Гордън“. Постигна желания резултат.

— Фред, времето лети. Това беше преди повече от три години. Нещата се промениха. Всички знаят, че той прекалява с пиенето. В този случай има толкова документация, че и с камион не можеш да я извозиш. Само компютърните разпечатки са повече от милион страници. Изглежда, забравяш, че Спийкмън ще пледира „невинен“. В каквото и състояние да е, това няма да е от значение. Ще се наложи да се изправим срещу Короната очи в очи. А ако за миг само той почувства, че случаят му не се води както трябва, ще имаме втори Брадли, само че този път няма само аз да съм на огневата линия, защото всяка моя стъпка вече се записва надлежно. Смаяна съм, че той не се е оплакал досега. — Тя рязко се извърна към Пърсъл, който запази мълчание.

— Не е необичайно защитата да променя тактиката в процеса на делото. Убеден съм, че Седжуик ще внесе малко трезво мислене в случая. Версията за невменяемост би могла да се окаже задоволителна. Ще призовеш ли психиатър?

— От само себе си се разбира.

— Какво ще кажеш помощник да е Крис Бейфилд? Чух, че е доста добър, а и преди е работил със Седжуик.

— Той е толкова зле, колкото и Седжуик, ако това имаш предвид — сопна се Лиън. — В този случай ни е необходим някой с компютърна грамотност. Дори може да ни се наложи да подадем молба за свързване с базата данни на ХОЛМС в полицейския компютър. Бейфилд не би могъл да се справи. Защо толкова настоявате защитата на Спийкмън да се поеме от Седжуик и Бейфилд?

— Вече споменах тази възможност на Бейфилд в клуба. Той изглеждаше заинтригуван — каза Дан Морган. — Имаш ли някакви възражения?

Лиън прекрасно знаеше какво задвижва мрежата от мъже с положение като Бейфилд и Морган. Чак сега разбра защо всъщност Морган бе на тази среща: за да уреди работа на протежето си. Отвърна, че тя самата няма никакви възражения, но вече имаше планове, за да е сигурна, че ако Спийкмън поиска да иде на процес, в екипа на защитата му ще има поне един адвокат, който да му даде право на глас. Малко след това тя си тръгна, твърдо решена да постигне именно това.