Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (47)

46.

В седем часа сутринта в петък Лиън се измуши от леглото. Стомахът й се преобръщаше, а устата й бе пресъхнала като попарена. Думите на Джак не бяха престанали да препускат в главата й, откакто се бяха разделили предния ден. Тя си намери стая в хотел в австралийския квартал до Ърлс Корт, защото не искаше да се прибира в апартамента си. Крайтън се бе опитал да ги убие, тя по никой начин не желаеше да го приканва към повторен опит. Пътьом си купи всичко необходимо и не бе дръзвала да прекрачва прага на оскъдно обзаведената хотелска стая от следобеда на предишния ден. Нощта й се стори доста дълга, тъй като единствената компания, с която разполагаше, бяха шишенцата в минибара в стаята. Планът на играта й се бе струвал съвсем възможен вчера, днес вече й изглеждаше безплоден.

Втурна се със залитане към банята и притисна топла хавлия към лицето си. Стегна мускулите на краката си и се опита да пропъди слабостта, породена от страха. Слюнката ненадейно изпълни устата й и я подготви за това, което щеше да последва. От устата й изригна зеленикава горчива струя.

Предишната вечер звярът не й се струваше толкова реален. Тогава, с настъпването на нощта и упоителната прегръдка на джина „Ландъндери“, мисълта да се изправи срещу него лице в лице не й се виждаше непосилна. Сега, когато се взираше в собствените си очи, прониквайки отвъд гладката сребриста повърхност на огледалото, Лиън Стърн изпитваше див ужас.

Дълго стоя под струята на душа в тръпнещо очакване на маскарада, който й предстоеше, после изми косата си, опитвайки се с масаж да върне в реалността изтръпналия си череп. „Не става дума за живота на някой друг — повтаряше си непрекъснато, — а за моя собствен.“ Преобръщанията в стомаха й постепенно се уталожиха. Концентрацията й колебливо започна да се възвръща от ръба на малодушното примирение. Трябваше да бъде готова. Това не беше нещо, в което можеше да се убеди с лека ръка. Джак й бе казал да „контролира“ и да „манипулира“, затова, вместо да се щура в тревога, прекара четвърт час в старателно лакиране на безупречния си маникюр. Планирай работата си и действай според плана си, Лиън.

Изсуши косата си, после извади от гардероба новия пепелявосив костюм, който си бе купила. Проведе два телефонни разговора. Единият бе с Мойра и Анди, бабата и дядото на Холи в Лох Оу, за който я беше помолил Джак, а другият — с доктор Ян Кумбс, експерта по ДНК.

Таксито я остави пред сградата на службата й в девет и половина. Тя прекоси фоайето с плавна, уверена крачка. Коленете й леко се подкосиха, но все пак успя да стигне до асансьора. Стъпка по стъпка, напомни си Лиън. Всичко й се виждаше толкова нереално. Лицата на познатите хора около нея ненадейно й се сториха двуизмерни. Минаваха покрай нея като картонени силуети, отваряха усти, но не казваха нищо, говореха, но не ти издаваха тайните си. Дали изобщо можем да твърдим, че познаваме нещо добре, запита се тя. Всичките тези хора, оплетени и ръководени от една машина за убийства. Горивото в резервоара й започваше да се нагнетява от притока на адреналин с високо октаново съдържание. Страхуваше се, вярно, но вече бе готова.

Лиън говори с всичките пет секретарки едновременно. Не им остави място за отказ. Не би могло и да има такъв. Знаеше го, защото така трябваше да стане. Тя щеше да се качи в заседателната зала на старшите съдружници в десет. Оставаше й да направи едно последно посещение в отдел „Кадри“ на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. След което, съвсем скоро, щеше да се озове лице в лице със звяра.

В десет без две минути Саймън Уиндъл разговаряше оживено със Стивън Тийл. Бяха седнали в челото на дългата маса за заседания, както винаги при съвещанията на съдружниците. Но това беше извънредно общо заседание, свикано от служител. Никой от двамата не помнеше да е имало друг случай като този. Накъде отиваха нещата в тази фирма, за бога, след като срещите можеха да бъдат свиквани в последния момент, и то от нископлатена адвокатка? Никак не бяха доволни. Фирмата се ръководеше от правила и се основаваше на строг ред — така стояха нещата, откакто се помнеха. Каквото и да имаше да им казва, то определено не би могло да е чак толкова важно, че да им попречи на обяда. Днес, както и всеки друг ден, той щеше да започне в единадесет без четвърт с чашка шери в заседателната зала, докато чакаха колата, която ги откарваше в клуба им по пладне.

Фреди Фостър и Дан Морган разговаряха едновременно по телефона от двата апарата в срещуположните краища на помещението и изглеждаха еднакво раздразнени от объркването на работния им график. Фактът, че за срещата бе изискано и присъствието на секретарките им, също бе възмутителен. Господин Уиндъл напомни на господин Тийл, че става дума за същото момиче, което бе създало толкова много проблеми с вътрешното допитване предната година. Нима не си спомнял онова момче, дето се обесило? Явно дамата имала склонност да мъти водата. Това бяха приказките, предшестващи появата на Лиън, която прекрачи прага на залата в десет без една минута.

Двамата старши съдружници се надигнаха от столовете си по-скоро от възпитание, отколкото от желание. Лиън хвърли поглед към часовника. Знаеше, че вратата зад гърба й щеше да се отвори точно след тридесет секунди и не се излъга. Щом удари кръглият час, лъскавата месингова дръжка се наклони беззвучно и вратата се отвори плавно.

Беше минало доста време, откакто Лиън се бе взирала за последен път в лицето на Рекс Крайтън. Той плавно прекоси стаята по дължина, без да я удостои с поглед. Съвършено овладяна стъпка и хармонични движения. В залата се възцари тишина, щом той се настани между по-старите, но по същество по-младши съдружници във фирмата.

Часът бе настъпил. Сякаш чуваше ехото от гласа на Джак: „Погледни го, Лиън, погледни право в очите му и прозри зад маската. Не се страхувай“. Тя изчака секретарката на Крайтън да седне зад лявото му рамо, след което умишлено бавно вдигна очи, за да срещне неговите. Със светкавичния бягащ поглед на лъжец той я остави да се взира в пространството. Беше видяла всичко, което искаше. Странна пустота — тя потвърждаваше всичко, в което вярваше Лиън. Маскарадът започна.

Последвалото мълчание й даде възможност да се съвземе и придобие нова, ледена самоувереност. Морган завърши редакцията на доклад по телефона. Крайтън нагласи и без това идеално поставена попивателна на бюрото. Лиън се загледа в педантичността, с която той премести гарафата с вода до себе си, и плъзна очи по безупречно поддържаните нокти на мускулестите му ръце. Тези ръце бяха убивали! Преди седем години беше седяла пред него в същата тази стая. Тогава очите му й се бяха сторили изпълнени с обещания за бъдещето. Той бе олицетворение на просперитета и благоразположението, единственият човек, който бе готов да й даде шанс, отказван й от другите в живота. Но какъв беше той в действителност? Безпощаден убиец социопат „със завладяващ комплекс за власт“ — според определението от психологическия портрет, направен от ФБР. Краен шизоид, който не може да бъде контролиран от никого, толкова необуздани бяха желанията му.

Тя преглътна с мъка, щом петимата мъже показаха готовността си да я изслушат.

— Целите сме в слух, госпожице Стърн — подхвана Крайтън. — В случай че това е убягнало от вниманието ви, членовете за свиканата от вас среща са налице, с цената на неизказано големи лични затруднения в работния график, позволявам си да отбележа. Въпреки което, с оглед на настойчивото ви твърдение за неотложността на въпроса, всички сме ви удостоили с присъствието си. Да се надяваме, че като ви изслушаме, ще споделим вашите възгледи за спешността и значимостта на повдигнатия от вас въпрос. — Гласът на Крайтън излъчваше острия мирис на юридически прагматизъм в съчетание с ледено високомерие.

— Свиках тази среща с надеждата да стигнем до пълно единомислие, сър — включи се в престрелката Лиън, като избегна втренчения взор на Крайтън.

— Кажете за какво става дума най-сетне — намеси се Стивън Тийл.

— Положението е следното. Както без съмнение знаете, аз съм упълномощена за организирането на защитата на Тревър Спийкмън от името на тази фирма и по мое мнение съществува сериозен риск за нарушаване на механизма на правораздаване, когато този човек бъде изправен в съда следващата седмица. Помолих за среща с вас, защото съм поставена в затруднено положение и се нуждая от напътствия и препоръки. — Гласът на Лиън потрепери от непознатото й до този момент чувство за уязвимост.

— За какви затруднения конкретно става дума, госпожице Стърн? — попита Крайтън прямо и остро, търсейки същината на въпроса.

Тя долови колко нетърпелив е той да узнае докъде се простираше наученото от нея. Вместо към него, Лиън насочи речта си към съдружника му — Саймън Уиндъл. Не позволявай на Крайтън да завземе и най-малката територия в разговора, посъветва сама себе си наум.

— Преди известно време открих несъответствие във финансирането на защитата на Спийкмън. Първоначално смятах, че застраховката му покрива разходите по организирането на юридическата помощ, на която има право, но се оказа, че това не е така. Не съществуват никакви изгледи за финансови постъпки със задна дата, което ще рече, че нашата фирма е изложена на риск по отношение на съответните разходи.

— Отменете обяда, госпожице Уилсън — подвикна Тийл през рамо на секретарката си. — Това е изключително сериозен въпрос, госпожице Стърн. Чия е вината за този пропуск?

— Не мога да твърдя с положителност, сър, но това е едва първото несъответствие в дългия списък с нередности около това дело. Което, от своя страна, ме навежда на мисълта, че фирмата е застрашена от сериозно компрометиране в резултат на умишлен саботаж от един от съдружниците в нея. — Едва ли би могла да пусне по-мощна бомба. В помещението се възцари гробно мълчание. Не можеше да си наложи да погледне Крайтън. — Моята собствена позиция е ясна. Възнамерявам да подам оставката си, която да влезе в сила веднага след приключването на процеса срещу Спийкмън. Още днес ще напусна кабинета си, за да отпътувам за Ексетър с тази цел.

— Как се натъкнахте на това разкритие? — подозрително попита Уиндъл.

— Без умисъл, докато преглеждах кореспонденцията по делото. Първият човек от тази кантора, който се е видял със Спийкмън, според информацията, с която разполагам, се нарича Дейвид Тейлър и е бил наш служител в миналото в качеството на чиновник от проучвателния отдел. Именно той е отбелязал в съответната папка, че застрахователната полица на Спийкмън ще покрие всички разходи при евентуално съдопроизводство. Тази записка е била подправена. И което е още по-лошо, в нея се упоменава моето име като назначен ръководител на защитата.

— Какви са тези глупости? — нетърпеливо възкликна Тийл.

— Управителният съвет на кантората ни остави у мен впечатлението, че делото на Спийкмън е било пропуснато поради недоглеждане и все пак някой, който се е представил за Дейвид Тейлър, е направил необходимите посещения на обвиняемия и умишлено е подвел прокуратурата.

— От думите ви, госпожице Стърн, излиза — просъска Крайтън, — че както и да стоят нещата като цяло, очевидната и неоспорима истина е, че тази фирма в момента финансира процедурата по процеса от собствения си джоб.

— Така е, но не бива да забравяте, че делото беше поверено в моите ръце почти в последния момент — отвърна тя с леден глас и го погледна право в очите.

— А какво е мястото на Тейлър във всичко това? — попита Тийл.

— Надявах се вие да ми кажете, сър.

— Изяснете се, госпожице Стърн.

— Имам причини да смятам, че по време на работата си за нашата фирма Дейвид Тейлър се е натъкнал на сериозна измама, която е била извършена от офисите тук. Потърсих личното му досие, то липсва. Изглежда, той е напуснал кантората ни с блестящи препоръки, които са били достатъчни да му осигурят изключително изгодна работа в Сити, както и прилична сума да му затвори устата.

— Сериозни обвинения.

— Напълно съзнавам това, сър.

— За каква измама става дума? — поиска да знае Уиндъл.

— Тейлър е открил, че съдружник от тази фирма заедно с човек под името Джонатан Бъркли са оперирали на борсата, опирайки се на вътрешна информация — отвърна тя.

— Има ли нанесен ущърб в сметката на някой наш клиент? — вмъкна Дани Морган.

— Не, господин Морган.

— Това поне е нещо. Този въпрос трябва да бъде разгледан сериозно.

— След като не са причинени загуби на фирмата, въпросът може да се смята за приключен и това е просто губене на време, госпожице Стърн — каза Крайтън и се облегна назад в стола си. Но съдружниците му се приведоха напред, нетърпеливи да научат повече за станалото.

— Рекс, при цялото ми уважение и с оглед на скорошното ти напускане, няма ли да е най-добре да не се намесваш във взимането на решение по този въпрос? — изрече Уиндъл вежливо, но твърдо.

Лиън придоби озадачен вид.

— И без това фактът скоро ще стане всеобщо достояние. Госпожице Стърн, господин Крайтън ще бъде възпроизведен в Негова Светлост съдия Крайтън след две седмици. Той официално напуска нашата фирма от следващия понеделник — обясни Фостър. Излъчваше умора до мозъка на костите си.

— Моите поздравления, сър — измърмори тя и гласът й за първи път й изневери. Щяха да го правят съдия?

— Не можете да напуснете фирмата ни, докато не се изяснят нещата, госпожице Стърн. В крайна сметка вие не сте отговорна за случилото се — изрече Морган с нетипична за него проява на справедливо отношение.

— Благодаря ви за доверието, сър, но това не е единствената причина за подаването на оставката ми.

— Продължавайте.

— За съжаление, сър, се оказах замесена с потенциален свидетел по делото.

— Боже господи! — избухна Тийл. — Що за адвокат сте вие?

— Преди да отидете твърде далеч, сър, позволете ми да обясня подробно създалата се ситуация.