Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (22)

21.

— Извинявай, че те тормозя толкова рано, Лиън — каза Тоби, без да отмества поглед от документите, пръснати по бюрото му.

Очите й копнееха за отмора, когато обаждането в шест сутринта я беше измъкнало от съня за австралийското слънце и я стовари в действителността на сивото лондонско зазоряване.

— Каза, че било спешно. За какво става дума? — От опит познаваше професионализма на младия адвокат и не се съмняваше, че той има предвид нещо много важно.

— Кафе?

Беше подушила горчивия аромат на прясно смлени зърна на минаване покрай служебното помещение. Освен Слоун тук нямаше никой. Лиън кимна.

— Следвай обонянието си. В стаята на секретарката има няколко чаши на бюрото. Само дето още е прекалено рано за млекаря.

— Но не и за теб?

— Трябва да се върна в Скотланд Ярд в осем и половина. Инспектор Барнс ще ме чака.

Няколко минути по-късно Лиън се върна с димяща чаша в ръка и с благодарност посрещна горещата течност, която събуди възприятията й.

Беше вербувала услугите на Джак, след като бе излязла от Скотланд Ярд, и прекараха почти цялата нощ в бродене из баровете в Уест Енд, опитвайки се да попаднат по дирите на Дейвид Тейлър. Частният детектив, нает от Шърли Хътчинсън, услужливо сподели с нея, че според фактите, които бе събрал, Тейлър бил чест посетител на заведенията със стриптийз и гей баровете из Сохо.

Обеднели с триста лири и пълни с разредено с вода шампанско, двамата най-сетне откриха мъжка проститутка, която призна, че познава Тейлър. Въпреки че младежът не го бе виждал от известно време, той спомена, че Тейлър имал по-близки взаимоотношения с един тип на име Виктор ла Сьо, който притежавал верига съмнителни заведения в околността. Двамата скоро бяха разбрали колко безсмислено е да се опитват да си уговорят среща с човек като Ла Сьо. Освен това Лиън категорично бе отказала да влезе в неговите клубове със секс на живо. И все пак събраната информация потвърди, че бяха на прав път. Каквито и компрометиращи сведения да имаше Тейлър, минаваше три сутринта, когато Лиън най-сетне се добра до леглото си.

 

 

Тоби набираше нещо на лаптопа си и тя се отпусна на стола срещу него.

— Намери ли нещо, от което можем да се възползваме? — попита го.

— Не, това, което намерих, е по-скоро карта за скрито съкровище.

Лиън бе озадачена. Той прие мълчанието й като подканяне да обясни за каква карта става дума.

— Те се безпокоят за част от информацията, с която разполагат. Тя е там някъде. Не може да не е там. Не биха посмели да я унищожат. Даже и години да са нужни, някой с повече изобретателност би могъл да я откопае и да я предаде на пресата. Не, според мен те просто са прехвърлили това нещо, каквото и да е то, някъде другаде.

— Имаш ли някакви предположения за какво става дума?

Той сви рамене:

— Би могло да е каквото и да е. Изявление на свидетел, проба от образец, отпечатък, бог знае какво. Въпросът е в това, че схемата на следствието ми помага да се ориентирам в ХОЛМС, но не ми дава информация за това къде би могла да е скрита липсващата част. — Той помълча за момент, след което се наведе напред и подпря брадичка на ръцете си. — Може да ни отнеме години, Лиън.

Тя отбеляза наум, че не разполагаха именно с време.

— Какво предлагаш?

— Не бива да забравяме, че Спийкмън ще прекара остатъка от живота си в затвора, ако не се справим както трябва с това.

— Напълно съм съгласна с теб.

— А крайните ситуации изискват…

— Крайни мерки? — Това беше аргумент, с който Лиън бе отраснала от най-ранна детска възраст. Баща й го беше използвал често в сделките си, свързани със строителния бизнес в Сидни. Ако само бе съзнавала колко краен би могъл да стане. Тоби бавно затвори клепачи в мълчаливо съгласие с довършеното от нея изречение. — Моят скромен опит ми подсказва, че това обикновено е свързано с нещо незаконно — подхвана тя.

— Зависи какво разбираш под незаконно — отвърна той небрежно.

— Ако ти не си наясно…

— Лиън, има незаконно и незаконно.

Тя остави чашата си върху покритата с документи повърхност на бюрото. Както и при останалите пледиращи адвокати, с които бе имала вземане-даване, подреденият ум не означаваше непременно подредено работно място.

— Въпрос на семантика.

— Реализъм, Лиън. Не можеш да пренебрегнеш факта, че всеки ден някъде полицията нарушава гражданските права, правото на личността или даже по-лошо.

— Така е, но това не ни дава право да постъпваме по същия начин. Това не може да оправдае извършването на престъпление — отвърна тя припряно, без да се задълбочава относно собствените си действия, когато бе откраднала дискетата от Мичиган Мючуъл Банк. Никога не признавай, Лиън.

— Какво беше казал Басанио във „Венецианският търговец“, когато пледираше за живота на приятеля си?

Спомняше си го и го издекламира по памет:

— „Подчини веднъж закона на личната си власт, можеш да извършиш малка неправда, за да възтържествува правдата.“^[1] Да, тогава Порция^[2] успява чрез хитър юридически ход, нали?

— Късмет. Жените адвокати винаги имат предимство, когато делото се слуша от мъж съдия.

— Доколкото си спомням, тя беше предрешена като мъж, нали? Както и да е… — Тя леко сведе глава и го изгледа строго в упор. — … и ти самият не вярваш в това, което каза.

— Въпросът не е в това.

— А в кое?

— Невинността на Спийкмън.

— Вярваш ли, че той е невинен?

— Въпросът не е и в това.

— Нали току-що каза, че е така.

Той млъкна за момент, след което й се усмихна широко.

— Радвам се, че не практикуваш от другата страна на бойното поле.

— Аз също — откровено си призна тя.

— Поне ме изслушай, за да разбереш какво имам предвид. Не бих си и помислил да го предложа, ако не смятах, че положението го налага.

През следващите петнадесет минути Лиън изслуша плана на адвоката. Когато приключи, Тоби се облегна назад и зачака решението й.

— Може ли да сключим сделка за момента? — попита го тя.

— Зависи от условията.

— Справедлив отговор. Помниш ли какво ти казах за Дейвид Тейлър? Ами мисля, че някой от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ храни нещо повече от професионален интерес към този случай и аз, от своя страна, се опитвам да проведа малко разследване в тази насока. Така че ти за момента ще продължиш със схемата, като използваш етични мерки, да видим какво ще изскочи. Ако това не помогне, ще обсъдим положението и предложението ти отново.

— Не разполагаме с много време, Лиън.

Изобщо не бе необходимо да й го напомня.

 

 

Виктор ла Сьо се събуди от продължителния си сън. Опита се да вдигне ръце до тръпнещото място на врата му, където бе убоден, но не успя. Ръцете му бяха завързани за облегалките на масивен дървен стол. Примигна няколко пъти, за да изчисти гурелите по зачервените си клепачи. Лека-полека успя да възстанови нормалното си виждане. Пред него се простираше напукана стена в цвят охра без окачени по нея картини или каквато и да било друга украса. Сви крака, макар да очакваше, че и те също са завързани. Оказа се прав. Отвори уста, очаквайки да почувства пластир, който да ограничи движенията на устните му, но се оказа, че няма. Ла Сьо изплю на пода смесица от слюнка и жлъчка.

— Известно време ще се чувстваш замаян.

Направи опит да обърне глава по посока на гласа и усети как острият връх на игла се забива странично във врата му. Бързо се извърна обратно и въздъхна с облекчение, когато върхът на инструмента излезе от плътта му. Усети как от мястото на убождането потече струйка кръв.

— Извинявай. Трябваше да те предупредя за това. За твой късмет, в спринцовката няма нищо смъртоносно. Само леко обезболяващо средство. Е, ако се беше обърнал на другата страна, вече щеше да си мъртъв.

Той разпозна гласа на непознатия от Ковънт Гардън. Помъчи се да заговори, но гърлото му бе пресъхнало и свито.

— Не бързай — посъветва го мъжкият глас, — имаме да обсъждаме много неща.

Ла Сьо прокара език по устната си кухина в опит да раздвижи кръвообращението към гласните си струни. В крайна сметка устата му се навлажни достатъчно, за да направи повторен опит да заговори.

— Искам да се изпикая. — Гласът му прозвуча сухо, дрезгаво, сякаш след неколкодневен запой.

— Давай смело.

Ла Сьо бавно сведе поглед към скута си и видя, че в разтворения канал на пениса му бе вкаран катетър. Тръбичката отиваше в найлонов контейнер в краката му. Почувства приятно облекчение от стичащата се урина и торбичката започна да се пълни.

— Сега по-добре ли е?

Той бавно кимна.

— Единственият проблем е — предупреди го гласът зад гърба му, — че на твое място следващия път бих се опитал да изтрая повече. Когато торбата се напълни, течността ще се върне по пътя, по който е дошла.

— Какво искаш от мен?

— Това, което всички разправяме, че искаме, макар да не е така — истината.

— Питай ме и ще ти кажа каквото искаш.

— Точно в това е проблемът: можеш да ми кажеш това, което искам да чуя, но аз откъде ще знам, че то е самата истина?

— Изплашен съм. Ако това си искал да постигнеш, вече си успял. Повярвай ми, нямам намерение да те лъжа.

Настъпи моментна тишина, която сякаш се проточи часове.

— Ако се бяхме срещали преди, можеше и да приема уверенията ти за чиста монета, но сега, както сме напълно непознати, не бих могъл. Трябва да се опознаем напълно, за да започна да вярвам, че думите ти са самата истина.

— Кажи ми за какво става дума и аз ще ти кажа всичко, което знам. — Гласът му започна да изтънява умолително.

— Ще го направиш, разбира се, всичко с времето си. Не се съмнявай в това нито за миг. Но ние и двамата сме бизнесмени. Както при всяка сделка или споразумение, необходимо е всеки да разбере доколко другият е решен да извоюва и запази доверието на партньора си. В момента имаш пълно основание да си ужасен. Това говори за твоята интелигентност. Опитваш се да разбереш какво е това, което искам от теб, а това доказва, че притежаваш логическо мислене. А аз, от друга страна, не съм ти показал нищо.

— Не желая да се пазаря с теб. Искам да живея.

— За сетен път разкриваш трезвата си преценка на положението, в което се намираш, и мога да те уверя, че си схванал нещата съвсем правилно. Двамата ще се разберем прекрасно.

Ла Сьо бе започнал да преглъща мъчително. Сфинктерът му тръпнеше болезнено.

— Сере ми се.

— Моля, заповядай. За съжаление за този вид отпадъци нямам контейнер. Ще се наложи да си седиш в лайната. Но пък, от друга страна, понеже се занимаваш с порно, това вероятно няма да ти е за първи път. Нещата се свеждат до прост избор. Кое ще натежи повече на везните: желанието ти да се облекчиш или отвращението от това, което следва от него?

Ла Сьо започна да се задъхва от ужас.

— Ти си напълно откачен — изпищя той. Звукът отекна между стените на помещението.

— Ти, естествено, си забелязал, че не съм ти запушил устата, нали? Това би трябвало да подскаже на човек с твоите умствени качества, че всъщност няма никаква нужда от подобно действие. Никой не може да те чуе. Отчайващо, а?

Ла Сьо усети как от очите му бликнаха сълзи на страх и отчаяние. Раменете му потръпваха в хармония с риданията.

— А, поразстроихме се значи? Това вече е добро начало. Сега вярваш ли, че говоря сериозно?

Ла Сьо закима трескаво, като внимаваше да не докосне остриетата от двете страни на врата му.

— Хубаво, значи няма нужда да използвам малката демонстрация, която ти бях приготвил, а?

С минимум движение завързаният мъж поклати глава в немощно мълчаливо „не“.

— Обаче пък усилията ми ще са отишли на вятъра. А аз мразя трудът ми да отива на вятъра, господин Ла Сьо.

— Моля… — започна той, преди в гърлото му да се надигне гадене.

— В найлоновия контейнер в краката ти има малка добавка — сода каустик. Болката може да ти се стори непоносима, но не е така, повярвай ми, има и по-ужасни. И ти ще ги познаеш, преди да ме убедиш в истинността на думите си.

Ла Сьо забеляза смътните очертания на силует, който бързо пристъпи към торбата и я настъпи с крак. Мъжът бе с черна кожена маска. Ципът пред устата зееше и разкриваше тънки устни, извити в зловеща усмивка. Почувства потока на течността нагоре по тръбичката, след което изгарящото усещане нахлу в тялото му.

Пет минути по-късно инквизиторът пренебрежително изгледа свляклото се на стола тяло на пленника си. Сбърчи нос с отвращение от вонята, която се излъчваше от него. Махна торбичката и я смени с друга, в която имаше силен алкален разтвор. Излезе от стаята в усамотеното си малко имение в Ексмур и се настани в любимото си кожено кресло. Извади плик от джоба на сакото си и прочете отново официалния документ от канцеларията на председателя на Камарата на лордовете^[3], с който се осъществяваше най-дълго лелеяната амбиция в живота му — назначаването му за един от кралските съдии на Нейно Величество.

Щеше да изтръгне истината от своя гост — нали именно това бе задачата на всеки съдия?