Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (55)

54.

Над езерото зората настъпи заедно с оттеглянето на писукащите прилепи, които отлетяха към осеяната с гуано пещера, намираща се в близките хълмове. Янгос беше потънал в мрачно мълчание, докато товареха екипировката в лодката. Без да разменят нито дума, и двамата съзнаваха колко близо до целта са. Джак се молеше той да е този, който да намери Кира, независимо че останките й сигурно щяха да изглеждат ужасно. Шамандурата, която Янгос бе закотвил за дъното на езерото, леко се поклащаше от ветреца.

Джак бе убеден, че ще я намерят днес, но това щеше да доведе след себе си следващото главоболие. Не можеше да си позволи намесата на кипърските власти. Бюрокрацията си е една и съща по целия свят, бумагите, които се изписваха, можеха да покрият земното кълбо.

Янгос стартира мотора на лодката. Носът й леко се вдигна, когато потопи въртящата се перка във водата. Над главите им се трупаха сиви облаци, които лека-полека скриха светлината на деня. Джак потръпна и погледна към приятеля си. Кипърецът се бе затворил в някакъв свой мрачен свят, погълнат от мислите си колко различно би трябвало да бъде всичко. Джак забеляза, че на дъното на лодката в краката му лежи зареден харпун.

Три часа по-късно дойде ред на Джак да се гмурка. Почти не бяха разговаряли. Липсата на пряка слънчева светлина стана още по-отчетлива сега, когато цялото небе се покри с буреносни облаци. Джак потрепери. Предполагаше се, че водолазният му костюм задържа топлината, но въпреки това усещаше студ.

— Без светлина там долу, Джак, нещата стават още по-мъчни — измърмори Янгос, като свали маската от лицето си и я хвърли на дъното на лодката.

— Аз ще се гмурна, Янгос, иначе не е честно.

Янгос му хвърли поглед.

— Вие, англичаните, все за чест, а никога какво е правилно.

Джак не желаеше да спори с приятеля си относно националния характер, пък и не това имаше предвид в думите си. Как би се почувствал самият той, ако трябва да стои тук ден след ден в търсене на тялото на Холи? Не знаеше, не можеше да знае, не желаеше да знае.

— Ако стане по-зле, ще приключим за днес.

Янгос кимна. Джак се изплю в маската си, преметна крака през борда и се потопи в прегръдките на езерото. Янгос беше прав, долу бе тъмно като в рог. Пипнешком намери пътя до апарата за издухване на пясък по кабела за компресора. Никога досега не беше чувствал такъв студ. Ако зъбите му не бяха впити в гумата на акваланга, сигурно щяха да затракат като ледени кастанети.

Джак започна да издухва пясъка от дъното на езерото. Работеше търпеливо, като изчакваше облаците тиня да се уталожат, преди да затърси с ръце. Бяха минали двадесет минути от първата му кислородна бутилка, когато нещо бяло привлече погледа му. То се открояваше в мрака и въпреки че бе съвсем миниатюрно, прикова вниманието му. Джак пусна апарата настрани. Беше по-тежък от водата и бавно потъна надолу към дъното. Пристъпи към мястото. По-близо и по-близо, докато застана само на няколко сантиметра от него. Извади ножа с широко острие от канията на бедрото си и започна да отмества настрани пластовете пясък. При всяко забиване и плъзгане на ножа се вдигаше малък, но заслепяващ облак мръсотия. Осъзна, че се е задъхал и положи огромни усилия да възвърне нормалния си ритъм на дишане.

Имаше нещо бяло, бяла окръжност, заобикаляща тъмен кръг с диаметър около четири сантиметра. Пъхна пръст в дупката, за да провери дълбочината й, но не успя да достигне задната страна, ако това нещо изобщо имаше задна стена. Вместо това изви пръста си надясно и усети някаква подутина — като мост, после друга дупка. Джак се загледа втрещено как върхът на търсещия му показалец се показа от пясъка на около два и половина сантиметра вдясно от първата дупка. С другата ръка започна да маха пясъка по средата. Всяко движение го приближаваше към целта. Времето започваше да работи срещу него.

Погледна часовника и разбра, че се е задържал повече от уговореното и като потвърждение усети рязко дръпване на въжето около глезена си. Джак го пренебрегна — почти беше успял. Каквото и да беше това между пръстите му, то скоро щеше да се покаже. Парцали тиня и пясък се стрелнаха към лицето му, да се уталожат отново на дъното. Проследи движението им и видя, че беше промушил пръст в очните кухини на снежнобял череп. Джак повърна в маската си, която отскочи настрани и изля останките от сутрешното му кафе заедно с куп мехурчета във водата.

Усети пристъп на дива паника. Естественият му порив беше бързо да се устреми към повърхността. Пребори се със страха и въпреки че в дробовете му вече почти нямаше живителен кислород, заби дълбоко ножа си встрани от черепа. Открихме я, помисли си той в момента, когато дробовете му вече не издържаха на напрежението.

Колкото можа по-бавно се понесе към повърхността и накрая усети въжето, което го придърпа към лодката. Излезе с плясък и задъхан, се вкопчи в борда й.

 

 

Крайтън наблюдаваше сцената в спускащия се сумрак. Започна да вали като из ведро. Бяха открили нещо, това бе очевидно. Старият кипърец все още беше в силата си. Рекс с възхищение видя как той изтегли Форт от водата и го положи на дъното на лодката. Фокусира бинокъла си върху лицето на Янгос, което бе смръщено от загриженост за Форт. Приближи образа максимално. От реакцията на Янгос щеше да разбере всичко. Загрижената му гримаса се превърна в напрегната съсредоточеност, после в изненада и накрая по страните му потекоха сълзи. Янгос отметна назад глава и изкрещя една-единствена дума в проливния дъжд. Крайтън я чу, понесена от естествената амфитеатрална акустика на билата: „Ки-и-ира-а-а“.

Янгос се изправи, протегна ръце към небето и сълзите му се смесиха с чистите тежки капки на дъжда. Крайтън бе видял достатъчно. Взе чантата си и започна да заобикаля по периферията на езерото, скрит зад цитрусовите дървета, приведен под тежестта на водните струи и вятъра, който се засили и се носеше с вой по очертанията на хълмовете към сърцето на езерото.

 

 

Лиън нервничеше. Вкопчените й във волана ръце започваха да се потят обилно, докато насочваше колата към мрачната необятност на Ексмур. Бледата слънчева светлина започна да отстъпва на здрача с превалянето на следобеда. Тя приближаваше крайната точка на пътуването си.

Вече съжаляваше за решението си да посети къщата на Крайтън. Нямаше никаква гаранция, че той не е там, макар отсъствието му от фирмата да предполагаше, че може и да е захапал въдицата. Лиън прехапа устни, като се сети, че точно Джак е стръвта на кукичката.

Бяха открили адреса на извънградската къща чрез поредното допитване на Тоби в системата ХОЛМС преди няколко дни, но чак когато Трондл за пореден път беше наблегнал на „трофеите“ — сувенирите на убиеца, тя реши да посети това мрачно място. Лиън не знаеше какво точно търси, но подозираше, че ако то съществува, тя щеше да разбере какво е, щом го видеше.

Пътят се спусна от равната част на мочурищата в една падина, след което пое нагоре към един от малкото хълмове, които съществуваха в този район. Лиън включи фаровете на дълги, въпреки че това не й помогна особено в стелещата се ниско долу мъгла. Не би трябвало да е далеч. На подробната карта, която лежеше до нея на седалката, имаше очертан червен кръг около една постройка — къщата на Крайтън. Превключи на втора и подкара по-бавно, като непрекъснато се вглеждаше напред за къщата. Погледна наляво и макар видимостта да намаляваше с всяка изминала секунда, долови очертанията на тъмна сянка. Лиън спря колата при следващия завой на пътя, малко встрани от сградата. Реши да не оставя ключовете в колата, въпреки че мочурищата бяха безлюдни, но не заключи вратите, за да може, ако се наложеше, да изчезне бързо.

Вечерният хлад обви оголения й врат. Беше й по-студено, отколкото би трябвало — предвид недотам ниската температура. Тежкият, обточен с гума фенер лежеше удобно в ръката й и тя закрачи в тегнещия мрак към леговището на „крал Артур“. Господи, каза си, също като в „Баскервилското куче“^[1]. Чакълът хрущеше под краката й. Къщата бе на стотина метра пред нея.

 

 

Тоби знаеше, че Брайън Стафърд очаква реда си отвън.

— Господин Слоун, цял следобед ли ще чакаме вашето следващо доказателство? — прогърмя гласът на съдията.

Тоби бързо се обърна и каза:

— Не, милорд, защитата призовава Брайън Стафърд. — Погледна към Фрай, който се взираше над очилата си с формата на полумесец и озадачено бърчеше чело.

Викът се понесе надолу по коридора извън залата и малко по-късно един висок слаб мъж със сив костюм и още по-сива кожа уверено пристъпи към свидетелската трибуна да се закълне. Въпреки бледността си, притежаваше ведро лице с бляскави сини очи.

— Повтаряйте написаното пред вас и вземете в дясната си ръка Библията — инструктира го разсилният.

— Кълна се в Бога, че ще кажа истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

 

 

Лиън напредваше с мъчителна предпазливост. Бе решила да не включва фенерчето, освен ако не й се наложеше, тъй като то не само щеше да освети пътя й, но и да привлече вниманието към нея. Очите й започнаха да привикват към обграждащия я полумрак.

Тук ли ги водеше, Рекс? Тук ли си играеше с тях преди края им? Последния дом, който щяха да имат преди водата? Мислите я разгневиха, но и удвоиха предпазливостта й, като й напомниха за опасността, на която се излагаше.

Лиън се скри в малък шубрак на двайсетина метра от къщата, откъдето имаше пряка видимост. Беше едноетажна къща, извита отпред, ниска, но дълга и тъмносива на цвят, почти сливаща се с цветовете на тресавищата. По фасадата имаше съвсем малко прозорци, а и те не бяха проектирани да създават чувство за светлина и простор. За нейно облекчение нито един от тях не светеше.

Крачейки приведена, Лиън заобиколи къщата отзад, там, където пътят свършваше в заграден заден двор. Нямаше нито кола, нито гараж.

— Дотук добре, макар и зловещичко — прошепна тя срещу все по-студения вятър и се промъкна към задната врата. Това не беше извънградска къща от рекламна брошура. По прогнилите сандъчета на прозорците не се забелязваха никакви признаци на грижи, пръстта си стоеше спечена и хрущеше, като я пипна. Ръждясали градински инструменти се въргаляха наоколо, напълно занемарени.

Май не си падаш много по градинарството, а, Рекс, помисли си тя и завъртя металната дръжка на вратата. Не се отвори. Лиън не се изненада. Предпазлив човек като Крайтън едва ли би забравил да спре доставката на мляко или да затвори прозореца. Лиън отстъпи назад и вдигна един от ръждясалите инструменти. Дъбовата врата се изви навътре, така се образува съвсем малък отвор между нея и касата над езичето на бравата. Тя пъхна остро шило в отвора и увеличи натиска. След малко режещ звук от разцепено дърво разкъса тишината. Тя мигновено спря и се приведе под рамката на прозореца, затаи дъх. Усети как дясното й слепоочие затуптя. Заради удвоените от притока на адреналин способности на сетивата й бе започнала да вижда като котка в тъмното. Никакво движение. Никаква реакция. Никой вкъщи.

Позволи си леко да изпусне задържания в дробовете въздух, след което осъзна, че продължаваше да стиска в ръка шилото като кинжал.

Постави го обратно в прореза от разцепено дърво, което се открояваше в мрака с по-бледия си цвят. Взлом, помисли си, моят старец би се гордял с мен.

Лиън поднови усилията си, разширявайки отвора с въртеливи движения, докато не прозвуча нещо като експлозия в мъртвешката тишина — вратата се отвори.

 

 

На Джак му се виеше свят. Беше изтощен. Вятърът започна да клати надуваемата лодка, докато той лежеше по гръб на дъното й и задъхано си поемаше въздух. Вдигна очи към Янгос, който продължаваше да стои прав, взрян нагоре към древните си богове.

— Янгос! — Джак надвика свистенето на вятъра. — Янгос, седни, моля те, седни или ще се преобърнем.

Той премести тялото си към центъра на тежестта, за да балансира съда, опитвайки се да възвърне стабилното му положение. Едрото лице на Янгос се обърна към него с очи, черни като обсидиан, и оголени в гримаса зъби. Дишаше на пресекулки.

— Янгос, седни, за бога!

Очите на кипъреца се насочиха отново към черните облаци.

— Няма Бог! — изкрещя той над рева на бурята.

Джак посегна към заредения харпун. Сграбчи го и заопипва спусъка му, след което го насочи към гърдите на приятеля си.

— Янгос — извика и бе възнаграден с презрително ухилване. — Седни долу, по дяволите!

Янгос не му обърна никакво внимание, а посегна към ремъците на кислородната бутилка и ги нахлузи около раменете си.

— Не можеш да се спуснеш долу. Не и в това време, прекалено опасно е.

Янгос грабна маската и я нагласи високо на челото си. Обърна се към Джак:

— Не, да насочваш това към мен е опасно за теб. Никога не заплашвай кипърец, освен ако нямаш намерение да изпълниш заплахата си.

Джак остави оръжието, макар и достатъчно близо, за да го сграбчи, ако се наложи.

— Извинявай, Янгос. — Вдигна ръце в знак на примирие. Едрият мъжага кимна. — Можем да се върнем утре.

— Не — отвърна той и пристъпи към борда на лодката. — Тя и без това е прекарала долу прекалено дълго.

— Тогава още един ден не би бил от значение.

Янгос насочи грамадния си пръст към лицето му.

— За мен има значение. Връщай се обратно с лодката или плувай, все ми е едно. Аз отивам за моята Кира. Никога не съм виждал такава буря. Тя може да премести тялото й, след като си я изровил. И да изгубя пак моята Кира.

Щом мъжът се прехвърли през борда, Джак мина назад — да запази равновесието на съда.

— Ще те чакам тук, Янгос — извика на покрусения си приятел, който взе найлонов плик, за да прибере в него тленните останки на дъщеря си. Той се потопи под бурната повърхност на езерото.

Мина половин час, тридесет минути на клатушкане, като надуваемата лодка можеше всеки момент да се преобърне. Щом се наклонеше застрашително на една страна, Джак се стрелваше в противоположната, за да я задържи на повърхността. Студените струи на дъжда го шибаха през лицето и той се принуди да си сложи маската, за да се предпази от режещите им набези. Янгос с плясък изплува на повърхността и внимателно постави черния найлонов плик на дъното на лодката. Джак не посмя да му окаже помощ, защото ако се съберяха в единия край на лодката, щеше да е фатално и за двамата. Янгос се качи от страната на витлото. Моторът заработи чак след няколко дръпвания на стартовия шнур.

— Сега се връщаме, Джак Форт, и решаваме какво да направим с моята Кира.

Той наклони перките, за да може да завият към безопасния бряг.

Янгос закара лодката точно до брега на езерото, близо до мястото, където бе спрян камионът му. Джак се разкъсваше между облекчението и изтощението, когато успя да се изкатери на твърда почва. Около тях листата плющяха от вятъра, бурята ставаше все по-яростна. Трябваха им няколко минути, за да изтеглят лодката на сушата. Поне с тази част бяха приключили.

 

 

Лиън оглеждаше мрачната вътрешност на къщата. В лявата й ръка фенерът прорязваше мрака, като осветяваше лавици с книги и масивно кресло. В ръката, с която си служеше по-добре, се намираше лостът, насочен като оръжие. Тя пристъпи напред, тътрейки крака, като внимаваше да не се спъне и насочваше лъча на фенерчето към мястото за ключа на лампата. След няколко секунди Лиън разбра, че тук няма прекарано електричество и трябва да разчита единствено на фенерчето си. Сърцето й препускаше лудо, макар да знаеше, че в къщата няма никой. Чувстваше се като героиня в нескопосен филм на ужасите, където учениците, облечени в бейзболни якета, са предупредени: „В никакъв, ама абсолютно в никакъв случай не прекрачвайте прага на таванското помещение“. Обаче Лиън, по един или друг начин, бе направила точно това.

Подуши въздуха — миришеше лошо, като херинга върху радиатор на кола, само че още по-зле. Стаята беше с нисък таван, както и очакваше от огледа си отвън. Лъчът освети тежки тъмни греди по грубия таван, които стигаха до дървени талпи, свързващи пода с тавана. Очевидно беше дневната, ако изобщо нещо в този смразяващ дом можеше да се нарече дневно.

Вдясно имаше полуотворена врата, която я подканяше да мине в следващото помещение. Оказа се кухнята. Печката беше покрита с нагар, почерняла до неузнаваемост. Имаше нисък шкаф, груба маса и един-единствен стол.

— Не си падаш и по събиранията за вечеря, както виждам — прошепна гласно, за да си направи компания сама на себе си и изтика назад страха. Мивката, която навремето трябва да е била бяла, а сега бе с цвета на жълтеникава кремсупа, също не й помогна в търсенето на улики и доказателства. Като плъзна лъча настрани, погледът й бе привлечен от нещо чисто бяло, в пълен контраст с мръсотията наоколо. Лиън пристъпи към него, наведе се и вдигна това, което се оказа хартиен плик за доставка от компания за медицинско оборудване, в който навремето е имало катетърна система. Не можеше да проумее за какво би могла да се използва, но знаеше, че Крайтън е издържал с отличие теста си по откаченост, „ниво напреднали“. Доволна от проявата на черен хумор, Лиън пъхна плика в джоба си, огледа останалата част от помещението безрезултатно и влезе в следващата стая. Погледна часовника — четири следобед, а й се струваше полунощ. Искаше да излезе на светло, да се махне от всичко това, да бъде с Джак или с Тоби в съдебната зала. Запита се как ли се чувстват те сега.

 

 

— Господин Стафърд, вярно ли е, че сте били на служба при сър Колин Биг в качеството си на шофьор?

— Личен шофьор, сър.

— Извинявам се, личен шофьор — повтори Тоби почтително. — И прав ли ще съм да отбележа, че сте заемали този пост от 1987-а до 1990 година?

— Точно така, сър.

— По-конкретно, господин Стафърд, можете ли да потвърдите пред уважаемия съд, че през 1990-а сте карали зеленото бентли на сър Колин?

— Бентли турбо, да, сър.

— С регистрационен номер G65 CTB? — Споменаването на същия номер, който бе оповестен в изявлението на Пат Бараклоу, и на името на сър Колин Биг предизвика тръпка на вълнение сред присъстващите в залата.

— Съвсем вярно, сър.

— Можете ли също така да потвърдите, че в нощта на 14 септември сте били на служба и сте откарали сър Колин — освен на други места — и до централната част на Лондон?

— Да, сър, мога. — Мъжът се усмихна на съдебните заседатели.

— В онази вечер сър Колин имаше ли компания?

— Да, сър.

— Знаете ли кой беше с него?

— Не, сър.

— Знаете ли колко човека бяха в колата същата вечер около дванадесет без петнадесет?

— Сър Колин и трима негови гости, сър.

— Спирахте ли да качите някого другиго?

— Спряхме, сър.

— И кого качихте?

— Младото момиче, чиято снимка видях.

— Бихте ли погледнали тази, ако обичате. — Тоби му подаде фотография на Колийн Бриджис. — Това ли е момичето?

— Да, тя беше, сър, само дето не беше облечена точно по този начин — отвърна той, разглеждайки снимката, на която Колийн бе в ученическа униформа — последната, преди да избяга от Ирландия.

— И къде я откарахте в онази нощ?

— Оставих всички пътници на адрес в Найтсбридж и чаках около два часа, преди сър Колин да се върне и ми нареди да го откарам у дома.

— Сигурен ли сте за датата?

— Проверих я в дневника си, сър.

— Господин Стафърд, виждали ли сте някога отново същото момиче?

— Не, сър.

— Обръщали ли са се някога от полицията към вас, за да им предоставите тази информация в последните пет години?

— Не, сър, не са.

Ефектът бе поразителен. Сингълтън гледаше яростно Фрай, който водеше оживена дискусия с помощниците от екипа си. Тези свидетелски показания бяха представени по най-добрия начин. Тоби беше успял да наклони везните в своя полза. Сега вече съществуваше пряка връзка между изявлението на Пат Бараклоу за колата и действителния й водач, който току-що беше дал показания, че сър Колин Биг, един от най-видните индустриалци на Великобритания, е видял Колийн Бриджис жива само двадесет и четири часа преди да открият тялото й.

Тоби беше метнал въдицата, на която се надяваше да клъвне Кралската прокуратура: те трябваше да призоват сър Колин, за да даде показания в опровержение на казаното от Стафърд.

 

 

Въпреки че продължаваше да й е студено, Лиън беше потънала в пот. Миризмата, която беше доловила, прекрачвайки прага на къщата, бе станала по-натрапчива, по-зловонна. Другите помещения, които огледа, не й предложиха кой знае какви тайни за Крайтън освен любовта му към препарирането. По стените имаше редица животни. Лиън и преди беше виждала подобни колекции, но техните представители обикновено изразяваха презрение и гняв към нападателя, докато израженията на трофеите на Крайтън показваха болка и потрес пред неизбежността на смъртта.

— И с момичетата ли беше така, Рекс? Това ли си искал да видиш изписано по лицата им? — попита тя проядената от молци форма на настръхнала лисица. Странно, но се почувства близо до някакво прозрение, до някаква истина.

Лиън се движеше обратно на часовниковата стрелка. В къщата имаше два реда стаи, това означаваше, че скоро щеше да се върне до отправната си точка. Поредната затворена врата се изпречи пред очите й. Лиън натисна дръжката и прекрачи прага. Плъзна лъча из вътрешността. Именно тук миризмата беше най-силна, сякаш другите стаи бяха просто подготовка за тази. Опита се да диша през уста, за да не вдъхва вонята, но тя така или иначе нахлуваше чрез другите й сетива. Беше миризма на урина, екскременти и страх.

Лиън я разпозна с абсолютна увереност — тук бяха умирали човешки същества в пълна безнадеждност и отчаяние. Казваха, че в концентрационните лагери на нацистка Германия отчаянието отеквало между стените на изоставените бараки, а земята около тях била напълно негодна и не давала живот, ледена и мазна на пипане. Сега вече вярваше в това. Тялото й се затресе от ужас и фенерът в ръката й затрепери.

Когато тръпките преминаха, тя съзря огромен стол с каиши за връзване, обърнат с лице към стената, за да не може нищо да отвлича мисълта на жертвата от неизбежността на нейната участ. Помъчи се да се пребори със страха. В подножието на стола откри игла за подкожна инжекция, вдигна я внимателно и я прибра в медицинския плик в джоба си. Не искаше да стои повече в тази стая, но си наложи да претърси вътрешността й за някакви улики. Не можа да открие нищо повече. Трондл беше сгрешил. Нямаше никакви „сувенири“. Но експертът бе толкова сигурен в твърдението си.

— Той сигурно е запазил по нещо от всички тях, трябва да е запазил. Това е неговият начин повторно да преживее най-върховните си моменти. Може да е видеокасета, снимка, кой знае, но определено трябва да има нещо.

Лиън си спомняше думите му и едва ли не ги виждаше като каменни постулати пред себе си. Трябваше да продължи да търси. Мислено се върна назад по същия път и преброи наум стаите, които бе претърсила. Единствената, която липсваше, беше спалнята, някъде, където болният му мозък е можел да отдъхне след свършената „работа“. Точно пред нея лъчът светлина се отрази в стоманено резе, което препречваше достъпа до последната стая.

 

 

Джак не искаше да поглежда в торбата. Знаеше, че ако действително иска да успее, трябваше да погледне, но моментът не бе подходящ. Янгос тръгна към задната част на камиона, скри се зад него и в следващия момент се чу приглушено тупване, когато кипърецът отстъпи назад и се стовари тежко върху земята. Джак видя обилно кървящата рана на главата му. Понечи да хукне към фигурата в несвяст, когато се появи още една, с автоматичен харпун в ръка — Крайтън. Той му кимна, преди да срита с все сила главата на лежащия мъж, но без да отмества насочената към гърдите на Джак стрела.

— На колене, господин Форт — изкрещя. — Не ми е присъщо да повтарям два пъти.

Отпускайки се надолу, Джак трескаво оглеждаше земята за някакво оръжие.

— Ръцете зад гърба! — Джак се подчини. Крайтън пристъпи зад него. Джак почувства парализиращ удар в долната част на врата. Тупна напред в калта на подгизналата земя и вкуси горчилката й. Пред очите му проблесна светкавица като екот от удара. Ушите му зазвъняха от болка. Усети острия връх на стрелата, опряна в тила му. — Това би трябвало да излезе точно през лявото ви око, господин Форт. Приятна перспектива. Когато вече не сте между нас, смятам да извадя и другото. — Гласът на Крайтън долетя до него с поривите на вятъра.

— Визитка, а? — извика Джак.

— Забавление — отвърна Крайтън. — Бих казал, че ми беше доста забавно, но това не би било съвсем чистосърдечно признание. Както и да е, сбогом.

Джак почувства как натискът се увеличи в подготовка на финалния удар.

— Знам всичко за теб, мамино синче — избоботи Джак.

Крайтън се поколеба само за миг, след което Джак почувства изпълнен със злоба удар в тила си. Разтърси глава да се съвземе.

— Може пък да ти отделя повече време, отколкото смятах — просъска Крайтън в ухото му. — Какво ще кажеш за малко жигосване на очичките? Това няма да те убие, поне не веднага, но болката ще бъде истинска класика.

Джак не обърна внимание на думите му.

— Ти си я желал физически, нали, пияната кучка? Обаче тя не те е искала, след като те е попарила и обезобразила.

Почувства пореден удар по главата си. Този път ухото му пламна.

— Ще те превърна в най-изтънченото си творение, Форт. Ножът за изкормване ще свърши работа. Ще си запазя гениталиите ти за десерт.

 

 

Когато на следващата сутрин Тоби прекрачи прага на помещението за преобличане, начаса разбра, че планът му е успял. Чувстваше, че това е най-важният ден в живота му. Фрай го отбягваше, бе наобиколен от помощниците си в ъгъла. Шепнеха, но Тоби можеше да се досети за естеството на разговора им, докато обличаше тогата си.

Фактът, че беше завършил излагането на случая с уличаващите показания на Стафърд, означаваше само едно: обвинението трябваше да призове сър Колин Биг. Кръстосаният разпит на Стафърд, проведен от Фрай, не беше дал никакъв резултат — човекът остана непоклатим като скала. Беше сигурен, че никога не прави грешки в дневника си и както и да му бяха поставяни въпросите, изобщо не мръдна от позицията си. Един от най-известните индустриалци в страната бе уличен във връзка с малолетна проститутка, която е намерена мъртва няколко часа по-късно. Кралската прокуратура не можеше да си позволи показанията на Стафърд да не бъдат оспорени. Фрай не знаеше, че Тоби вече е видял изявлението от ИРИ, в което сър Колин твърдеше пред полицията, че колата му е била в гаража на дома му във въпросния час. Както и да въртеше нещата, Тоби не виждаше друг изход — налагаше им се да го призоват. И Тоби бе готов за това.

Сингълтън се възкачи на мястото си точно в десет и половина. Очите му изглеждаха натежали и странно замъглени. Тоби се надяваше да не получи удар: това неминуемо щеше да доведе до разпускане на съдебните заседатели, а той вече бе започнал да харесва настоящия състав. Всички се изправиха на крака и изчакаха така няколко минути Сингълтън да заеме мястото си. Приставът избоботи традиционното встъпление:

— Всички, които са ангажирани в процеса на правораздаване на Нейно Величество, моля да заемат местата си.

Тоби усети прилив на адреналин и косата на тила му настръхна.

Роджър Фрай се изправи.

— Милорд, с ваше позволение Короната желае да призове показания за опровержение.

— Сметнах, че може да направите тази постъпка пред съда, господин Фрай, и внимателно премислих възможността. Именно поради тази причина помолих съдебните заседатели да останат извън залата за известно време, докато уточним процедурата. Останах с впечатлението, че обвинението има известни затруднения, особено що се отнася до номер първи в обвинителния акт, не е ли така?

— Ваша Светлост… — Фрай изглеждаше стреснат, а инстинктът на Тоби го накара сепнато да изправи гръб. Какво искаше да каже съдията? Че обвинението на Короната се е сгромолясало по точка първа? Ако беше така, то това означаваше… Потокът на мислите му бе прекъснат.

— Свидетелските показания на господин Стафърд показват съществен пропуск в тезата на обвинението. Не съществуват никакви преки улики, които да предполагат някаква връзка между Спийкмън и Колийн Бриджис в периода между момента на отвличането й и откриването на трупа й. Обаче съществуват доказателства, че някой друг е имал.

— Ваша чест, Короната не приема изявлението на Стафърд и аз разполагам с опровергаващи го доказателства, които смирено моля да бъдат предоставени на съдебните заседатели, за да могат сами да направят преценката си.

— И очаквам, че това доказателство е сър Колин Биг.

— Точно така, милорд.

Мислите на Тоби препускаха лудо. Какви ги вършеше съдията? От самото начало на процеса ясно бе показал пристрастието си към тезата на обвинението. Какво го бе накарало да промени мнението си? Въпреки че Тоби беше наясно за уличаващата тежест на показанията на Стафърд, съдебните заседатели можеха да сметнат, че Спийкмън е имал възможност да отвлече момичето, след като то е напуснало мястото в Найтсбридж. Нещо не бе наред. Фрай настояваше да използва правото си за опровержение, защото знаеше, че в противен случай съдебните заседатели щяха да бъдат принудени да приемат казаното от Стафърд. Ако стигнеха до заключението, че Спийкмън не е виновен за убийството на Колийн Бриджис, той със сигурност щеше да бъде оневинен и за останалите, защото те бяха свързани от общия обвинителен акт.

Тоби вдигна поглед към съдията. Той бе подпрял с ръце брадичката си и на човек можеше да му се стори, че изобщо не присъства с мислите си в тази зала. Помещението бе толкова тихо, че единственият звук, който можеше да се чуе, беше жуженето на луминесцентните лампи на тавана.

— Бих желал да преразгледате решението си, господин Фрай. Обърнете се за инструкции към главния прокурор и директора на Общинската прокуратура. По мое мнение случаят, представен от вашата страна, има много неясни аспекти — бавно изрече Сингълтън.

— Няма нужда да се обръщам за помощ — избухна Фрай. — Случаят на прокуратурата е непоклатим и отново настоявам на правото си да призова сър Колин Биг. При тези обстоятелства това решение не зависи от вас. — Той беше бесен.

Тоби не можеше да повярва на ушите си, когато чу тъжния отговор на Сингълтън:

— Така да бъде, господин Фрай. Така да бъде.

 

 

— Топло, топло, горещо — повтаряше си тя думите от детската игра, когато новооткритите й способности на взломаджия бяха подложени на повторно изпитание. Но сега не ставаше дума за прогнила врата, поддала в касата си. Пантите бяха здраво вкопани в рамката и въпреки че напрегна всичките си сили, Лиън не можа да я помръдне и на милиметър. Каквото и да имаше зад нея, явно си заслужаваше да бъде видяно и тя трябваше на всяка цена да влезе. Лиън направи опит да развие винтовете, но стоманените им капачки бяха занитени.

— Какво би направил един професионален крадец? Хайде, Лиън, момичето ми, мисли!

Тя се върна назад по пътя, по който бе дошла, и излезе от къщата. Според изчисленията й прозорецът вляво от вратата трябваше да е на онова помещение. Той беше закепенчен. Единствен в цялата къща. Това й показа, че е права. Лиън започна да напъва пантите, част от мазилката се посипа в краката й. В крайна сметка измъкна едната панта, пъхна шилото като лост в процепа и откърти капака. Стъклото на прозореца беше зацапано. Явно светлината не проникваше в тази стая от години.

— Но на теб така ти допада, нали, Рекс? — измърмори тя, разбивайки стъклото с дръжката на шилото. От вътрешността се просмука застоял въздух. Лиън бръкна с ръка в отвора и завъртя секрета на прозореца, след което плъзна рамката нагоре и като разчисти натрошените стъкла от перваза, чевръсто се шмугна вътре.

Вляво от себе си съзря тясно легло с отметната завивка, чийто край се влачеше по каменния под. До задната стена беше опряна малка маса и стол — вляво от вратата, през която не бе успяла да мине. От другата й страна беше закачена малка лавица. Върху нея имаше няколко книги. Лиън се приближи, сочейки с лъча пред себе си, и се спря да огледа заглавията на кориците.

Вниманието й беше привлечено от опърпано томче със заглавие „Мислите на Лао Дзъ“, до него бе поставен том със събраните съчинения на американския поет Т. С. Елиът. Той явно също беше отгръщан често, особено на „Четири квартета“ и „Пустата земя“.

 

 

Джак дишаше с мъка. Трябваше да намери сили.

— А как са твоите собствени топки, Крайтън? Деформиран изрод такъв, сигурно си гладък като застинала лава там долу.

Джак почувства ритниците, които го преобърнаха на няколко пъти и го запратиха до камиона. Предпазвайки с ръце главата си от ударите, той продължаваше да крещи:

— Собственото ти дете, собствената ти плът и кръв, мръсен изрод!

Атаката спря. Джак вдигна лице под струите на дъжда и избърса кръвта от очите си. Крайтън се бе надвесил над него с изкривено от ярост лице. В следващия момент чертите му се изгладиха в усмивка. Той насочи стрелата срещу окото на Джак.

— Умираш и това е. Без извинения, без обяснения.

Ледената усмивка му подсказа, че това действително е краят. Стисна очи в очакване стрелата да прониже главата му. Последните му мисли бяха за Холи, Фиона и Лиън и се почувства едва ли не спокоен в очакване да бъде духнат пламъкът на неговия живот.

Някъде над себе си чу удар, после писък — гласа на Крайтън. Отвори очи и видя, че ръката на Крайтън бе прикована към вратата на камиона от друга стрела. Джак се извърна и съзря потъналата в кръв фигура на Янгос, който захвърли празния харпун и пристъпи към Крайтън с протегнати ръце. Крайтън насочи собственото си оръжие в приближаващата го фигура, докато се мъчеше да отскубне кървящата си ръка от вратата на камиона.

— Назад, старче.

 

 

Тоби старателно си записа всяка лъжлива дума, която излезе от плътните устни на сър Колин Биг по време на общото му изявление. Стори му се нервен, макар да беше изрядно облечен със скъп сив костюм на райе, риза на по-ситно райе и жълта вратовръзка. На места се бе постарал да звучи възмутено, но Тоби знаеше, че само се преструва. Единственото, което му оставаше, бе да го докаже.

— Свидетелят е на ваше разположение — каза Фрай на Тоби, след като извлече и последната лъжа.

Тоби за последен път провери наличието на книгата в куфарчето до краката си. Тя все още бе там. Изправи се и двамата със сър Колин впиха очи един в друг.

— Сър Колин — подхвана той, — никога не съм бил привърженик на ненужните прояви на жестокост, нито пък някога ми е доставяло удоволствие да гледам как другите страдат, затова още в самото начало на разпита си ви приканвам да оттеглите всичко, което казахте до момента в отговор на въпросите на колегата ми, и да предоставите на този съд истината. Ще го направите ли, сър?

— Вече казах истината.

— Сигурен ли сте, сър Колин?

— Разбира се, че съм сигурен. Какви са тези работи?

— Вие сте тук, за да отговаряте на въпроси, не да ги задавате, сър Колин. И така, напълно ли сте сигурен, че във въпросната нощ сте били у дома си и че личният ви автомобил е бил паркиран в гаража?

— Напълно сигурен. Вече го казах.

— Значи вашият бивш личен шофьор — господин Стафърд, си е измислил всичко това?

— Да.

— Как, всичко ли, което каза пред уважаемия съд: гостите в колата ви, посещението в клуб „Експлорърс“, проститутката, жилището в Найтсбридж — всичко?

— Да.

— Защо?

— Нямам представа. Аз съм доста богат човек и много хора таят лоши чувства.

— Но не и господин Стафърд. Той заяви пред нас, че единственото му желание е да каже истината.

— Всеки си има някакви мотиви, които понякога са скрити толкова дълбоко, че човек не може да ги изрови.

— Наистина ли?

— Така мисля. Поне като съдя от опита си в крупния бизнес, съм стигнал до този извод.

— Тъй като сам повдигнахте въпроса за работата си, бих желал да ви запитам дали сте имали някакви отношения с човек на име Джонатан Бъркли? — Тоби изказа изречението с почти небрежен тон и долови лекото потръпване на горната устна на сър Колин.

Фрай скочи, преди той да има възможност да отговори.

— Ваша чест, не виждам какво общо би могло да има това с разглеждания случай.

Преди съдията да успее да приеме възражението, сър Колин отговори:

— Не, не мисля, че съм го срещал.

— Разбирам — изрече Тоби, — но вероятно сте наясно, че той вече не е между живите и не би могъл да опровергае казаното от вас, нали, сър Колин?

— Предполагам, че е така. — Той започваше да изглежда все по-нервен и по-нервен. Моментът бе настъпил. Тоби бръкна в куфарчето си и извади тежкия том в черна кожена подвързия.

— Чудя се дали не бихте били така добър да погледнете това, сър Колин. Само прочетете отбелязаната страница наум, ако обичате. — Разсилният взе книгата от Тоби и бавно я отнесе до свидетелската трибуна. Представителите на пресата трескаво дращеха в бележниците си, а Фрай наблюдаваше сцената, напълно озадачен. Лицето на сър Колин видимо пребледня. Той изсумтя и затръшна книгата. — Сега, след като имахте възможност да се запознаете със съдържанието, не бихте ли осветлили и уважаемия съд за какво точно става дума?

— Много добре знаете за какво, по дяволите! — избухна той.

— Много добре. Заради протокола отбелязвам, че свидетелят току-що е имал възможност да се запознае с веществено доказателство номер едно на защитата — книгата за посетители в клуб „Експлорърс“, отгърната на страницата за 14 септември 1990 година, нощта, в която е изчезнала Колийн Бриджис. — Тоби се обърна отново към сър Колин: — От нея става ясно, че вие сте били в клуба същата вечер заедно с други двама гости, не е ли така?

— Много добре знаете, че е така. — В съдебната зала се чу шумно ахване.

— Следователно признавате, че преди малко излъгахте под клетва, сър Колин.

Мълчание.

— Освен това трябва да признаете, сър Колин, че когато сте били разпитван от полицаите, натоварени с разследването на убийството на Колийн Бриджис, също сте излъгали.

Пак мъртво мълчание. Мъжът стоеше, поклащайки се зад преградата, и се взираше в Тоби с разширени очи.

— Вие оклеветихте господин Стафърд в опит да скриете истината, сър Колин, и аз ви приканвам за последен път в името на справедливостта да предоставите на този съд истината.

Биг се стовари с глухо тупване върху перилата на преградата за свидетелите, когато Сингълтън изричаше предупреждението за последиците от признаване на клетвопрестъпничество. Журналистите тичешком излязоха от залата и хукнаха към телефоните. В Сити вече щяха да са разбрали какво става в залата. Сър Колин бавно вдигна глава. Тоби видя пулсиращите вени на врата му, които помпаха кръв към главата.

— Сър Колин, взехте ли в колата си Колийн Бриджис в онази нощ?

— Да.

— Имахте ли полово сношение с нея?

— Да, всички имахме.

— Кажете на съда с кого бяхте в онази нощ.

— Джонатан Бъркли и Рекс Крайтън. — При споменаването на тези имена в редиците на гражданите избухнаха викове: „отрепки“, „изверги“, които се смесиха със сълзите на покрусените родители, и настана истински хаос.

— Вие ли убихте Колийн Бриджис? — Гласът на Тоби се извиси над врявата.

— Не, не, не, за бога, не! Тя беше припаднала. Крайтън й бе дал някакви опиати, но тя беше още жива, когато си тръгнах. Крайтън каза, че ще я остави на Кингс Крос. О, прости ми, Господи! Как искам това никога да не се бе случвало. — Той беше напълно съсипан и ридаеше с глас.

— Известно ли ви е нещо повече за останалите момичета в това дело? — попита Тоби със стоманен глас.

— Господ ми е свидетел, Спийкмън — изкрещя сър Колин на потресения подсъдим, — нещата бяха извън моя контрол.

— Сър Колин, повторно ви питам: известно ли ви е нещо повече относно останалите жертви в това дело?

Тоби видя как насълзените очи на сър Колин се преместиха от неговите към тези на Сингълтън. Той изведнъж се хвана за гърдите и със задъхващ се, пресеклив глас изрече:

— Рекс Крайтън е самият дявол. Дано Бог се смили над всички нас.

В следващия миг индустриалецът се строполи на пода извън преградата с бяло като сняг лице. Сингълтън хвърли химикалката си и скочи от мястото си. Не желаеше да гледа повече. Фрай зарови лице в шепи, а Тоби остана прав, напълно поразен, с един-единствен въпрос на върха на езика си.

— Кой беше четвъртият човек, сър Колин? Кой беше четвъртият?

Сър Колин вдигна пръст и посочи гърба на излизащия от залата съдия.

 

 

— Книжка за приспиване, а, Рекс? — прошепна Лиън, връщайки омачканата книга обратно на мястото й. Трябваше да има нещо повече от това. То все още не беше доказателство. Претърси цялата стая, но напразно. Трябваше да има повече. Крайтън не би си направил труда с всички тези предпазни мерки, ако нямаше нещо ценно, което криеше тук. Колкото и да се мъчеше, Лиън не успя да открие какво би могло да бъде то. А беше толкова убедена, но сега тази убеденост се стопяваше заедно с последните признаци на дневна светлина.

Лиън се отпусна на твърдото легло и сведе глава, опирайки я на влажните си длани. Затърка челото си и се загледа в пода. Точно тогава забеляза неравната плоча там. Тя се издигаше на около сантиметър над останалите. Лиън застана на четири крака, за да я огледа по-отблизо. Побутна я отдясно и забеляза, че тя леко се заклати, което показваше, че не е циментирана като останалите. Лиън напъха шилото в процепа и започна да я отмества встрани. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Плочата застърга и се плъзна настрана. Тя насочи лъча на фенерчето във вътрешността на дупката, която се показа отдолу.

В издълбаната пръст имаше голяма кутия. Бръкна вътре и с малко усилие извади контейнера от скривалището му. Беше просто дървено сандъче шейсет на деветдесет сантиметра широко. Нямаше никакви ключалки, панти или резета. Лиън хвана с две ръце капака и го повдигна.

 

 

Янгос продължи бавно да пристъпва към него. Крайтън се прицели и натисна спусъка. Смъртоносната стрела прониза гърлото на Янгос. Той леко се олюля. Повечето хора биха паднали по гръб от този удар, но Янгос пипнешком намери стрелата и я извади от шията си. От отвора шурна кръв. Той продължи да пристъпя напред. Крайтън изпищя, когато издърпа ръката си от мястото, където беше прикована за вратата. Стрелата продължи да стърчи там.

Силите на Джак се възвръщаха с новия развой на събитията. Той се хвърли към краката на Крайтън. Но Рекс му се изплъзна с лекота и го срита в слепоочието. Джак отново тупна на земята. В следващия миг Янгос се нахвърли върху адвоката, който го заудря по главата с приклада на харпуна, но не успя да му попречи. Янгос вдигна Крайтън и тръгна към водата. Джак не виждаше почти нищо, но долови гърлените думи на кипъреца.

— Към водата — изрече той през бликащата кръв.

Джак се помъчи да стане на крака, но коленете му се подкосиха. Започна да пълзи зад двамата към брега на езерото. Дори когато Крайтън отхапа едното му ухо и го изплю на земята, кипърецът продължи бавното си напредване към бурните води.

— Не водата, моля ви — пищеше Крайтън, — само не водата!

Единственото ухо на Янгос остана глухо за молбите му. Джак се придърпваше напред сантиметър по сантиметър. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, беше как двете фигури потънаха във водата и изчезнаха от погледа му. Масивната глава на Янгос се обърна към него да го погледне за последен път. Вече ги нямаше.

 

 

Думите на Трондл кънтяха в съзнанието й. Това ли бе нещото, което търсеше? Червено покривало от кадифе скриваше съдържанието на кутията. Лиън си пое дълбоко дъх и със замах дръпна парчето. Вътре имаше нещо, което приличаше на седем бели грейпфрута. Чак когато се взря по-отблизо в тях, Лиън забеляза, че това са седем плешиви глави от детски кукли.

— Много странно, Рекс — прошепна тя, смътно обезпокоена от откритието, макар да не знаеше какво точно държеше в ръцете си. Лиън бръкна вътре и взе едната глава, която легна в ръката й като едра ледена топка за крикет. Завъртя предмета, докато той не застана с лице към нея. Чертите му бяха фино изрисувани. Изписани устни, леко извити вежди, нос като копче. Обаче очите бяха много реалистично направени. Тя се приведе още повече и забеляза тънък филм над орбитите, долови миризмата на формалин. Чак тогава, едва тогава сърцето й подскочи в гърдите, когато проумя, разбра, че бе намерила каквото търсеше.

„Търси някакъв трофей, сувенир.“ Какво е това, което иска той от тях? Какво взима? И ето че сега пред нея беше отговорът. Той ги бе взел всичките, беше ги изстискал с палци от дъната им и монтирал в тези счупени невинни символи на детството.

Зави й се свят. Беше открила доказателството, неоспоримото доказателство за невинността на Спийкмън и вината на Крайтън. Лиън преглътна надигащата се в гърлото й горчилка. Заплака за малките, с които Крайтън бе свършил по този начин. В тази победа нямаше радост, само облекчение от съзнанието, че всичко най-сетне е приключило.

 

 

Когато се свести, бурята беше преминала. Езерото бе безлюдно. С мъка се изправи на крака. Плъзна очи по повърхността на водата, но не видя нищо. Знаеше, че неговият приятел и Крайтън са мъртви. Няколко метра по-нататък имаше надвиснал перваз от скали. Джак подозираше, че Янгос е завлякъл двамата там и зачакал края.

Той се обърна към камиона, от чиято врата продължаваше да стърчи стрелата. Като се приближи, разбра защо Крайтън не беше успял да издърпа ръката си: един от пръстите му все още бе прикован към вратата. Джак нямаше време да оплаква приятеля си, още не. Вместо това измъкна острието и сложи пръста в найлонов плик. От него щяха да могат да вземат проба, която да сравнят с образеца от тялото на мъртвото момиче. Но първо трябваше да изпълни друга, много по-ужасна задача.

Джак си пое дълбоко дъх и отвори торбата с костите на Кира. По лицето му се стече сълза, когато надникна вътре. Сред оголените й ребра имаше нещо. То носеше малките, едва оформени костици на детето на Крайтън. Носеше неговите гени, ДНК и ключа към оправдаването на Спийкмън. Извади го и го постави в отделен плик.

Преди да напусне езерото завинаги, изкопа плитък гроб под едно евкалиптово дърво и погреба Кира в него. Тя бе стояла във водата прекалено дълго. Той се страхуваше прекалено дълго.

Време бе да се прибере у дома.