Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (17)

16.

През целия следобед Лиън страдаше от кънтящо главоболие. Отмени ангажиментите си за деня и потърси усамотение в заседателна зала на четвъртия етаж на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Минути преди това се беше опитала да издири файла на Боутман в компютърната мрежа, но се оказа, че той скоро е бил изтрит, точно както и архивът е бил разчистен набързо. Единственото, което беше открила, бе, че „Боутман“ е дружество с ограничена отговорност. Един-единствен лист за писма със заглавка, която представляваше емблемата: две кръстосани весла и бляскави златни букви, се беше заклещил по случайност в задната преграда на чекмеджето. Там бе изписан и регистриран адрес в Сити, но когато Лиън се беше обадила на номера, й бяха отговорили, че абонатът наскоро е прекъснат. По страницата имаше изписани на ръка някакви цифри, които изглеждаха като калкулации в германски марки. Датата бе март 1990-а. Колкото и да се мъчеше, не можеше да открие никакъв смисъл в разкритото. Едно обаче бе сигурно: посещението на Джонатан Бъркли в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ не беше мираж. Какво трябваше да направи сега? Какво трябваше да направят сега? В края на краищата тя беше адвокатът. Джак имаше пълното право да каже, че двамата трябва да се обърнат към Комисията по крупни измами със събраната информация. Тя трябваше да научи повече, преди да говори с когото и да било.

Лиън реши да използва стълбите и да си тръгне по-рано. Мина по коридора и излезе на стълбищната площадка. Постоя за момент на мястото, където Джак бе нарисувал фигурата на Тревър Спийкмън. Погледна през прозореца към улицата и забеляза следите от гуми, които бе оставил камионът, убил Джонатан Бъркли. Сети се за Дейвид Тейлър и липсващото му лично досие. Накъде водеше всичко това?

Спря такси на ъгъла на Грейс Ин Роуд и Чийпсайд и се отправи към Кампъниз Хаус, където се съхраняваше информацията за всички дружества с ограничена отговорност. Над Лондон започваше да се спуска студеният вечерен полумрак, докато таксито се носеше по улиците в пиковия час без произшествия. Лиън се сви на седалката и се загърна по-плътно в палтото си от Катрин Хамнет. Нямаше никаква представа какво ставаше, нито пък дали то имаше нещо общо със Спийкмън, но едно беше сигурно: тя бе впримчена в това. И тази примка започваше да се затяга.

Когато минаваха по осветения Ембанкмънт, погледна към Тауър Бридж. Гледката извика спомен за баща й. В неговата улична мъдрост и груба философия имаше поне едно вярно нещо. Бяха застанали на терасата под бетонните чадъри на операта в Сидни и гледаха огромния висящ мост. Това беше последният път, когато го бе видяла жив, и тогава нямаше представа в какъв хаос е потопена империята му. Спомняше си, че беше му казала, че би искала да замине за Англия след завършването на университета. Той й беше посочил моста и й бе казал, че Лондон изобщо не прилича на Сидни. Беше й казал, че първото нещо, което би трябвало да направи, е да се взре в Тауър Бридж и да огледа хората, които вървят по него. „Всяка секунда по този мост минава някой престъпник. Те вървят направо и се опитват да се пазят сухи, но въпреки това, накрая са покрити с пиявици. Недей да бъдеш една от тях, момичето ми. Бъди мокра, хлъзгава, действай като змиорка и се движи като акула, защото иначе те ще изсмучат и последната ти капка кръв.“

Единственото нещо, татко, помисли си тя, беше, че ти не бе достатъчно смел, за да чуеш как хората те наричат така, нали? Но благодаря за съвета все пак. Престъпник, кучи син — все същото, каза си тя.

В стомаха й се надигна горчива жлъч, когато премисли всичко. Фактът, че я бяха посветили в делото на Спийкмън толкова късно, смъртта на Бъркли, номерът, който беше изиграла, за да може да има Тоби Слоун в екипа си, мистериозният Дейвид Тейлър, странните рисунки на Джак Форт, „Боутман Лимитед“… Списъкът набъбваше и ставаше все по-реален. Тя отпусна назад глава, затвори очи и остави пиявиците да пъплят върху нея.

Джак присви очи от резкия поток светлина, когато отвори хладилника, за да извади бутилка минерална вода. Многото нощи, прекарани в Кувейт, прекалено тягостни, за да може да спи, го бяха научили да познава часа дори и в най-черното нощно небе. Знаеше, че е четири сутринта, когато всички добри хорица на този свят сънуват хубави сънища. Не такива като неговите. Той пристъпи към прозореца, като прокарваше студената повърхност на синьото шише по челото си. Болките в черепа му ставаха все по-силни — отчетливи и остри като лъскав скалпел, пронизващи по-надълбоко отпреди. Отвори дървените щори и се взря в мрачната улица долу. Над покривите се стелеше дълбока тишина, нарушавана единствено от случайните любовни повици на някой самотен котарак.

Взираше се в сляпа концентрация и се опитваше да види посоката на вятъра. Единственото, което изникваше пред очите му, бе образът на Спийкмън, все по-съсипан и невиждащ изход. Знаеше, че истинският звяр е някъде навън — още на свобода, замислящ планове, интриги, упражняващ властта си. Все още не можеше да го види, но го усещаше. От гърлото на шишето се стрелна една капка. Вода — нещата винаги опираха до водата. Напълни устата си с вода от шишето, след което яростно наплиска лицето си с остатъка.

Трябваше да поспи. Опита се да мисли за Холи и да си представи овалното й мъничко лице. Мъчеше се да чуе гласа й, който да облекчи болката му. Мислеше си за албумчето, което си правеха с картички на картини, събрани от най-добрите галерии в света. Под всяка от тях с прилежния си почерк Холи бе изписала личното си мнение за най-именитите художници в историята на човечеството. Копнееше за нейния детски наивитет.

Отпусна се със замах на леглото. Повече не искаше да е сам. Загледа се в потрепващите шарки по пердетата и пред очите му изникна образ на момиче. Винаги беше едно и също момиче: с тъмни очи и уста, изкривена в писък — но без звук, само собственият му пресеклив дъх, когато тя се гърчеше. В следващия миг образът изчезна. Потърси нещо в съзнанието си, каквото и да е, за да смени предишната картина. Болката продължи и донесе със себе си гласовете. Чуваше чужд език — думите се напластяваха една върху друга с оглушителен рев. Той пронизваше мозъка му. После тишината. Сини небеса и спокойно зелено море се стелеха около него, границите им бяха едва доловими. Цялостната картина никога не се променяше. Виждаше собствените си малки крачета да топуркат по козята пътека, която се извиваше като змия в далечината. Никога не успяваше да стигне където и да било по тази пътека. Мокрите завивки около раменете му го върнаха в настоящето. С пот на челото беше преживял още един час от нощта. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да спи.

Джак се изправи и отиде в стаята, която използваше за ателие. Пусна телевизора, за да му прави компания или да го разсее — не знаеше кое точно, пък и нямаше значение. Стари второкачествени филми и отхвърлени от най-гледаното време шоупрограми запълваха ефира. Отпусна се на стола и започна разсеяно да превключва каналите с дистанционното, докато не попадна на документално предаване, показващо група мъже, които се мъчеха да вдигнат палатка в проливен дъжд. Всичките бяха с малки, настръхнали мустачки, които придаваха на сцената странен и комичен вид. Но те бяха истински мъже, не клоуни. Бяха акробати от цирк в Източна Европа. В предаването показаха как прибират животните в клетките им, когато бурята се засили.

Докато Джак се взираше в телевизионния екран, този на паметта му се изпълни с образи и той за сетен път се потопи в ограденото с каменни кейове пристанище в един ясен слънчев ден. Малки варосани вили обграждаха входа му с тъмнолилави и розови цветя, които се бяха вкопчили в мазилката и достигаха до стрехите. Деца играеха, пееха, гонеха чайки от боядисаните в ярки цветове лодки, докато не вдигнаха цялото ято, което закръжи над главите им. В края на дълга моторница се виждаше момче. То седеше на обърната касетка за риба, подпряло с ръце брадичката си, и наблюдаваше стар мъж с тъмен, маслинен цвят на кожата и замечтани черни очи. Той поправяше една мрежа, от време на време режеше късове връв и ги пъхаше в дупките, завързвайки ги със сложни възли. Не разменяха никакви думи помежду си. Просто момчето гледаше стария човек, а Джак наблюдаваше двамата.

Чувстваше се така, сякаш тази сцена бе лежала в съзнанието му от години и единствено ревът на питомния лъв, раздразнен от удара на камшика по време на цирковия парад, успя да го извади от транса му. Болката се поуталожи, след което изведнъж изчезна — като хищна щука, скъсала края на изпъната корда. Изхлузи се от стола и заопипва ниската масичка в търсене на молив и лист. После започна да рисува, черният графит се носеше по хартията по-бързо и от мисълта му. Скицира въже, минаващо през примка, после още една. Добави и стрелка, която сочеше надолу. След което толкова бързо, колкото го беше нарисувал, скъса листа от скицника и хукна към кухнята, където трескаво започна да рови в чекмеджето с най-различни дреболии. Секунда по-късно откри къс въже. После, сякаш бе преплувал седем пъти седемте морета надлъж и нашир, ръцете му сами направиха един от най-сложните морски възли. Като го завърши, се взря в сътвореното. Нямаше представа от коя част на миналото му беше дошло това, но усещането за разпознаване бе прекалено мощно, за да го пренебрегне. Трябваше да се види с Лиън.

Лиън отпи поредната глътка кафе и уви по-плътно около мократа си от душа коса краищата на хавлиената кърпа. Нощта беше преминала неспокойно, съзнанието й бе обременено от тежестта на наученото и тя нямаше с кого да сподели объркването си. Беше се завърнала от Кампъниз Хаус с пълната история на „Боутман Лимитед“ и до малките часове се бе опитвала да проумее документите. Пристъпи към купчината книжа, които яростно се натрапваха на погледа й, пръснати пред газовата камина, и клекна до тях.

Приглушеното мъркане на мобифона й я накара да се изправи отново. Звукът долиташе някъде изпод купищата хартия. Беше Джак Форт.

— Привет, Лиън, знаех си, че си будна.

— Тъкмо преглеждам едни неща. — Тя бе решила да не му казва нищо за „Боутман“, докато не се увери напълно. За момента все още тънеше в непрогледния мрак на неведението.

— Извинявай, но се питах как ти звучи идеята за закуска. Нали адвокатите винаги работят, докато закусват?

— Две кафета без кофеин и филийка сухар. Вече привърших първото, пия второто и гледам трохите от сухара. Трябва да ставаш по-раничко, за да бъдеш в категорията ми, Джак — изрече тя с трансатлантическия си провлачен изговор.

— Слушай, по обяд трябва да ида да взема Холи от болницата. Защо не се срещнем там?

— Ами-и, да, би било… — Тя се поколеба. Боже, помисли си, май наистина съм на път да се бухна с главата напред. Закуската, хлапето — следващата сигурно ще бъде майката. Всичко, изглежда, ставаше адски бързо. Или пък беше, защото бе отхвърлила толкова много през годините? Какво толкова имаше в този мъж? — Ще видя какво мога да направя. Все още съм затънала до гуша в работа. — Направи компромис между желанието на сърцето и предупреждението в главата си.

— Добре, разбирам, но ако размислиш, ще бъда в „Сейнт Люк“ около дванадесет и половина.

Тя затвори телефона и отново насочи вниманието си към книжата, като се усмихваше вътрешно. Току-що бе осъзнала, че не огънят в камината я топлеше.

Първата папка беше пълна с документите по регистрацията на „Боутман Лимитед“. Джонатан Бъркли беше един от директорите, но имаше и друго име, което не й бе познато. Дяловете бяха разпределени по равно между Бъркли и другия човек. „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ бяха юридическите представители и секретари на компанията. Тя беше основана като инвестиционна компания с общ профил в края на седемдесетте. Още въпроси. Главата й отново започваше да се върти.

Както обикновено, цифрите не й говореха почти нищо, но тя знаеше достатъчно за счетоводството на фирмите, за да проумее, че на пръв поглед „Боутман Лимитед“ беше изключително преуспяващ концерн. Според баланса в края на предишната година фирмата разполагаше с почти четири милиона лири в брой, но не беше правила никакви инвестиции от 1991-а. Веднага й хрумна, че след като Бъркли беше замесен в това, парите по всяка вероятност не бяха чисти. Нещата започваха да придобиват очертания на класическа схема за опериране чрез вътрешна информация. Освен това, беше много вероятно полицията да няма ни най-малка представа за съществуването й. На всичкото отгоре я осени мисълта, че които и да бяха замесените от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, те бяха готови да заблудят полицията и със сигурност нямаше да са особено доволни, ако разберяха, че тя е научила за това. Мостовете май се вдигнаха, Лиън, каза си наум.

Облече се бързо, събра книжата и излезе малко след седем часа. Стигна партера, продължавайки да прехвърля частите в главата си като неразрешима загадка на кубчето на Рубик. Беше поредната влажна сутрин и Лиън се спря за момент на входа на сградата, за да вдигне качулката на палтото си. Изобщо не обърна внимание на пощаджията, който забързано мина покрай нея с високо вдигната яка и ниско нахлупена над очите шапка. Той избоботи нещо и размаха препоръчано писмо, обаче Лиън изчезна зад ъгъла.

Пощаджията изкачи стъпалата до жилището на жената. Да получи достъп до вътрешността му беше толкова лесно, колкото бе предвиждал. Тънкият шперц влезе безпрепятствено в бравата и смазаната му повърхност гладко се плъзна във вътрешния механизъм. Чу се приятно за ухото му изщракване и той се намери вътре. Свали гумените си галоши на мъхестата изтривалка и бързо извади малка кожена торбичка от пощальонската си чанта.

Пет минути и половина по-късно пощаджията свали хирургическите ръкавици от ръцете си и активира излъчвателите на трите подслушвателни устройства. Първото бе високочестотен телефонен говорител, който смени стария в слушалката на апарата и който щеше да проследява всички телефонни разговори. Второто устройство бе стандартен 13-амперов адаптер с двоен щифт, който щеше да записва разговорите в дневната. Третото бе стандартен „бръмбар“, скрит в рамката на фотографията до леглото на Лиън. Разпозна мъжа на снимката и се усмихна със съзнанието, че точно той би оценил крайностите, до които човек трябваше да стигне, за да преуспее истински в живота.

Всички тези устройства имаха обсег на действие 700 метра. Това му позволяваше да избере място за събиране на информацията далеч от дома й. Всичко беше толкова просто и все пак, да — действително необходимо. Напълно доволен от свършената работа, той излезе от апартамента, като си подсвиркваше весела песничка. А в главата му се нижеха стихчетата, които вървяха ръка за ръка с мелодията: „Чуй ме. Искаш ли да научиш тайна? Обещаваш ли да не я издадеш?“.^[1]