Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (3)

2.

Лиън не можа да събере сили да се обърне назад, когато Спийкмън бе отведен по студените сиви каменни стъпала към килиите за предварителен арест, разположени в подземието на съда, а множеството на балкона съпровождаше всяко движение на жалкия конвой с нов изблик оскърбления.

Напъха записките си обратно в черната чанта, която стоеше между краката й, при което бутна една от алуминиевите патерици на Ричард Декстър, подпрени на пейката за юридическите лица. Оглушителното тракане прокънтя в опразващата се зала и тя извинително вдигна очи към старшия прокурор на Короната.

Ричард Декстър вероятно бе най-прецизният юрист на служба в Кралската прокуратура. Твърдо отстояващ принципите си, с репутация за непоклатима честност, той никога не се бе блазнил от мисълта за кариера в адвокатска кантора, макар много фирми да бяха опитвали да го примамят. Въпреки че като малък бе покосен от детски паралич — болест, която оставя мнозина изпълнени с горчивина от най-ранна възраст — нямаше по-позитивно настроен и решителен човек от него. Лиън никак не бе изненадана, че Короната бе поверила предварителното разглеждане в неговите ръце.

— Това е то да караш мъжете да им се подкосяват краката — прошепна той на Лиън, която се бе навела да вдигне патерицата.

— Извинявай, Ричард — отвърна му тя с усмивка. — Днес просто не ми е ден. Имала съм далеч по-добри, повярвай ми.

— Искаш ли да си поговорим? Някой там при вас трябва да го направи рано или късно.

— Да-а, знам. Току-що видях папката по делото. Какво, по дяволите, става?

— Хей, аз съм просто от другата страна! Откъде да знам? Мен ме устройва идеално, ако Спийкмън отказва да ви съдейства. Моят случай става още по-лесен така. Но съм длъжен да отбележа, че ни се струва доста странно, че при вас не се забелязва никакво движение, при положение че датата на процеса е толкова близо. Виж, ако имаш намерение да ми кажеш, че в крайна сметка ще пледирате „виновен“, тогава чудесно — така спестяваме на семействата тежкото изпитание, но в противен случай вие там сте се захванали с доста опасна игра. Случаят е, ако мога така да се изразя, ясен като езерна вода.

Декстър не очакваше Лиън да отговори на безвкусния му каламбур. Говореше сериозно. Подпирайки тромавата си фигура на патериците, той, поклащайки се, се запъти към изхода в единия край на залата. Лиън трепна, като съзря ситните капчици пот по челото му — доказателство за мъчителните усилия, които му костваше придвижването, но понеже го познаваше достатъчно добре, не му предложи помощта си. Декстър затрополи между редиците пейки, а колегите юристи сковано му направиха път като гузни младежи, тръгнали на фестивал на треторазредното кино.

Лиън не бе стъпвала в криминалния съд от година, но нито едно от лицата не се беше променило. Същите тези адвокати с тъжен вид бяха тук, когато си бе тръгнала. Работеха по същите дела и за същите клиенти, залагаха във вечната лотария на правото на професионална защита, а имаше малцина победители.

Кимайки за поздрав към редицата, Лиън излезе в коридора, който водеше към помещенията за адвокатите, същите, към които се бе запътил и Декстър, влачейки зад себе си скованите си крака. Тя го последва в стаята и затвори вратата. Той се облегна на масата, отрупана с броеве на бюлетина на Съюза на юристите. Извади колосана бяла памучна кърпа и старателно започна да я прокарва между дебелия си врат и яката на ризата си.

— Значи си решила да се върнеш при нас.

— Нещо такова. Нямах голям избор.

— Даже няма да те питам какво искаш да кажеш с това. Просто се радвам, че някой с малко здрав разум най-после се появи на сцената. Само не забравяй, Лиън, в този случай и дума не може да става за приятелски услуги. Инструкциите идват от толкова високо място, че ще ти трябва кислородна маска и шерпи, за да носят багажа ти. — Декстър посочи с пръст небето.

— Спести ми високопарните намеци, Ричард. Та какво е вашето гледище?

— Да говорим сериозно, Лиън, Спийкмън е нашият човек. Всичко е толкова добре документирано и даже е предостатъчно, така че няма възможност за обжалване. Това си е един показен, предрешен от самото начало процес, независимо дали ни харесва или не!

— Хайде де, пък аз, глупачката, тъкмо започвах да си мисля, че всички онези зяпачи са дошли да гледат как глобяват някого за превишена скорост. Стига си ми говорил азбучни истини, Ричард.

— Виж какво, това разследване продължи цели пет години — заместник-началникът на полицията едва ли не е посветил кариерата си на залавянето на този кучи син — и те няма да се съгласят на нищо друго освен пълно признание и осъждане. Ако си въобразяваш, че може да има някаква сделка, съветвам те да помислиш отново. Седем признания в убийство и едно отвличане — това е единственото, което можем да си позволим да приемем, Лиън.

— Моите инструкции са „невинен“ по всички точки на обвинението. Какво друго мога да добавя?

— Хайде да бъдем откровени. Виж, разбирам, че на Спийкмън му се иска да запази привилегиите си, докато е в предварителния арест, но това просто означава, че отлагате неизбежното. С тези тактически ходове няма да спечелите нищо.

Лиън бе напълно наясно, че към обвиняемите в предварителния арест се отнасяха много по-различно, отколкото към осъдените затворници, заради известната от памтивека максима „невинен до доказване на противното“, но тук случаят не беше такъв. Спийкмън не бе успял да предложи алиби за нито една от датите на отвличанията, а и тежестта на уликите срещу него едва ли би могла да се оспорва. На всичкото отгоре, според докладите в досието му, той до такава степен бе зависим от метадона, че беше неспособен да дава каквито и да било смислени показания.

— Имате ли вече екип за процеса? — попита Лиън.

— Групата се оглавява от Роджър Фрай, кралски съветник, Джеръми Кели — помощник, и секретар.

— Ама че артилерия.

— А при теб?

— Не питай.

— Все ще разбера рано или късно, Лиън.

— Е, като разбереш, ще съм ти много благодарна, ако ми кажеш и на мен, защото както стоят нещата при нас, сигурно ще науча последна.

— Отново играеш някакви игрички, Лиън. Имах доста чести срещи с адвокатите и подочух от тях, че Седжуик е сложил ръка на делото. Ако е вярно, Бог да му е на помощ на Спийкмън. Съзнаваш ли, че в базата данни на ХОЛМС има заложени около седемстотин хиляди неизползвани свидетелски изявления и файлове, свързани с делото? Някак не ми се вярва да успеете да ги прехвърлите всичките в тези кратки срокове, но, разбира се, имате право да опитате. От друга страна, можеш да ни спестиш доста и на двамата, ако се съгласите да приемете някои от доказателствата.

— Като например?

— Ами като начало определено ми се струва, че не бихте могли да оспорите доказателствата, свързани със служебната история на Спийкмън. Безспорно е, че той е работил за товарната компания „Биг Трак Холидж“ като шофьор.

— Е, и?

— И ние можем категорично да докажем, че работният му график го поставя в непосредствена близост до всяка от точките на отвличанията.

— Как?

— Понеже превозва товари на далечни разстояния с тежкотоварни камиони, необходимо е да презарежда с гориво. Компанията му издава кредитна карта. Знаеш как действат тези неща — като нормалните кредитни карти, но сметката се препраща в компанията. Той само трябва да подпише разписките. Можем да проследим неговото движение във въпросните дни с комбинация от свидетелски показания и тези фактури, защото на всяка от тях е указана дата и час. Така че няма кой знае какъв смисъл да се отрича фактът, че той се е намирал близо до местопрестъпленията. Анализът на километража в кабината и пътните листове също подкрепят тези факти.

— Но всичко това са косвени улики. Доколкото разбирам, не разполагате с никакви показания на очевидци, станали свидетели на това как например се отървава от телата на жертвите.

— Вярно. Но е бил заловен с упоено момиче в каросерията на камиона му, освен това живее в Ексетър — място, разположено в центъра на територията, където са открити труповете. Всичко пасва, а и той не каза нищо съществено по време на разпитите в полицията. По моите стандарти това си е чиста проба чувство за вина. Та искаш ли да поговорим за тези вероятности? — натърти Декстър накрая.

— Не мога да кажа каквото и да било, преди да се срещна с клиента си. Не ми се ще да връзвам ръцете на сътрудниците си, като допускам неща, които те евентуално биха поискали да оспорят.

— Ами родителите на тези момичета, Лиън? Всички бихме желали да можем да им кажем, че вече е свършило, че дъщерите им най-после ще почиват в мир и че могат да продължат осакатения си живот.

— Това е удар под кръста, Ричард, и ти много добре го знаеш.

— Може би, но този случай действа на нервите на всички, а като съдя по казаното днес, ми се струва, че ти нямаш никакво намерение да облекчиш задачата ни.

— Не мисля, че ме разбра правилно. Нямам намерение да притискам Спийкмън да променя становището си. Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че не работя по този начин. Щом той твърди, че е невинен, значи отиваме на процес, независимо какво ни коства. Но аз току-що дойдох, това може и да се промени.

— Така да бъде, Лиън. Предполагам, че ще се чуваме, когато му дойде времето. Датата на предварителното дело е определена за първи октомври. Подготви списъка със свидетелите си преди тази дата и ни уведоми своевременно за всички искания, които би желала да предявиш.

Лиън отвърна на втренчения поглед на Декстър с нарастващо безпокойство. Имаше чувството, че той премълчава много неща и на нея тепърва й предстои да ги научи. Тя се отправи към изхода и продължи по главния коридор към портала на Градския съд, където знаеше, че я очакват представителите на пресата.