Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (20)

19.

В девет и десет Ричард Декстър бавно се изкачваше към петия етаж в Скотланд Ярд. Мина покрай Централния комуникационен комплекс ТО-25 и тръгна по коридора, подминавайки вратите към различните отдели: Централен пътен контрол, Телефонна централа и Централно бюро „Човешки жертви“. В дъното една до друга се виждаха още две безлични врати. Зад тази отляво се помещаваха „Специални операции“. Той натисна бутона на интеркома за достъп до отдел „Информация“, който беше вдясно. Почти двеста униформени и цивилни служители съставляваха кадрите на този отдел, който несъмнено бе най-големият в Централния комуникационен комплекс. Вратата му отвори млада полицейска служителка, която го упъти към Уенди Хаус^[1], както всички наричаха неофициално отдела. Този офис, в който двадесет и четири часа в денонощието имаше главен полицейски инспектор, контролираше целия комплекс.

Декстър, куцукайки, мина покрай стотиците терминали, управлявани от операторите, които отговаряха за безотказния механизъм на действие на комуникационната система в Полицейско управление „Метрополитън“. Никой от служителите не го удостои с поглед. Всички бяха заети да дават кратки и бързи инструкции по микрофоните.

Главен инспектор Лий, едър мъжага с благо изражение и квадратна челюст, стана на крака, за да посрещне Декстър, когато той почука на стъклената врата и влезе в Уенди Хаус. До него стоеше елегантна жена с традиционната бяла риза и кариран шал и преглеждаше някакви книжа.

— А, господин Декстър, добро утро. — Главният инспектор протегна към него огромната си длан.

— Радвам се да ви видя, инспекторе — отговори Декстър, отвръщайки на жеста му.

— Аз също. Позволете ми да ви представя инспектор Барнс, с която, както разбрах, вече сте говорили по телефона. Тъкмо я въвеждах в последните подробности.

Жената пристъпи напред.

— Здравейте, господин Декстър, радвам се, че най-сетне видях лицето, което стои зад гласа. — Тя беше с къса, шоколадова на цвят коса, която обграждаше приятно лице без грим. Декстър си я беше представял по-висока и по-внушителна. В действителност тя бе доста дребничка, с черти на елф и топли кафяви очи, увеличени от очилата в рогови рамки.

— Сигурен съм, че след известно време вече ще ви е дошло до гуша от вида ми, инспекторе — усмихна се Декстър и стисна ръката й.

— Нищо подобно. За мен ще бъде удоволствие да работя с вас.

— Инспектор Барнс ми съобщи, че госпожица Стърн и господин Слоун ще бъдат тук в девет и половина — каза главният инспектор. — Ще им предоставим помещението, предназначено за специални операции, дотогава, докато не изникне нещо спешно, естествено. Колко време според вас ще им е нужно?

— Не бих могъл да кажа, но Слоун е известен със стремежа си щателно да изпипва нещата.

— Разбирам. Ами колкото по-бързо приключат в тази сграда, толкова по-добре. Помощник-комисарят никак не е доволен от факта, че изобщо ще са тук.

— Няма друг начин, опасявам се — изрази съчувствието си Декстър. — Все пак се надявам, че бързо ще се отегчат и ще се оттеглят.

— Добре. И така, оставям ви във вещите ръце на инспектор Барнс, за да се оправите с техническите подробности. Разбрах, че Роджър Фрай ще ръководи делото от страна на Кралското обвинение. Как е старият пес?

— Мисля, че ще си отдъхне спокойно чак когато това ровичкане в данните приключи.

— Сериозно? Нали няма повод за безпокойство все пак? Мислех, че обвиненията срещу Спийкмън са непоклатими като скала!

— Да, така е, но ако защитата се потруди здравата, може да попаднат на някои изявления, които биха размътили водата.

— Разбирам — изрече със сериозно изражение главният инспектор. — Е, инспектор Барнс е изцяло на ваше разположение, господин Декстър. Нейната основна задача е да проследи служителите на защитата да не навлязат в някои поверителни файлове или настоящи разследвания в базата данни на ХОЛМС, но всички ние тук сме от един отбор, така че спокойно можете да се консултирате с нея, ако имате нужда от някаква помощ. Лично избрах кодовете за достъп и не мисля, че ще успеят да ги пробият.

— Благодаря ви — каза Декстър и хвърли поглед към Барнс, която запази невъзмутимия си вид. Усмивката й все още си беше на мястото, но странното бе, че на него му се стори да долавя някакъв израз на неприязън в големите кафяви очи.

Главен инспектор Лий отново протегна ръката си и Декстър последва Барнс на излизане от стаята. Очакваше ги съобщение, което гласеше, че Слоун и Стърн са пристигнали и в момента се качват към петия етаж. Пет минути по-късно всички те бяха в коридора пред зала „Информация“.

— Вашият терминал е тук, господин Слоун. — Инспектор Барнс посочи на адвоката мигащия екран в стаята за специални операции. Така се бяха разбрали: щяха да получат достъп до данните в компютъра на ХОЛМС при условията, поставени от полицията, и на тяхна територия. Избраното бойно поле беше сиво помещение без прозорци — като кутийка. Зловещата неонова светлина подчертаваше тъмните кръгове под очите на жената полицай, получени вследствие на дългите часове, прекарани пред компютърния екран.

— Благодаря. Може ли да държа чантата си тук? — Слоун вече бе оставил тежкия си сак в средата на помещението. Той пристъпи към тапицирания с кожа стол и се взря в работното си място за следващите дни. Лиън седна до него.

— Надолу по коридора има кафемашина. — Барнс изобрази пресилена приветлива усмивка на дребното си лице. — Ако има нещо друго, с което…

Тоби долови враждебното отношение на жената към него заради достъпа, който му бе даден. Кимна:

— Благодаря, бяхте повече от…

— Услужлива? — предложи Декстър.

— Откровена — завърши Тоби. — Нека само доизясним правилата — измърмори той към Декстър, докато жадните му за информация пръсти се свиваха и разпускаха над клавиатурата. — Съдията ни разреши достъп до ХОЛМС.

— Ограничен достъп, да — отвърна прокурорът.

— И каквото преглеждам, ще бъде надзиравано от ваш служител на друг терминал в друго помещение — изрече Тоби, обръщайки се към Барнс.

— Правилата не са измислени от мен, господин Слоун.

— Все още не съм се оплакал — каза Тоби. Барнс повдигна вежди. — Кой решава какво мога и какво не мога да видя?

Инспектор Барнс се усмихна през стиснати устни.

— Ще ви бъде позволено да видите всичко, което има отношение към случая „Спийкмън“, и нищо друго.

— А отношението се определя от?…

— Мен, господин Слоун — твърдо завърши тя.

Но Тоби продължи да настоява:

— А ако не съм съгласен?

— Имате пълно право на мнение, както и аз на свое, но за обжалване и дума не може да става.

Слоун можеше да си обясни позицията й. Системата на ХОЛМС беше един вид жив, дишащ организъм, свързан с цялата криминално-разузнавателна мрежа. Що се отнасяше до тях, полицията бе разрешила случая „крал Артур“ преди година. Сега според тях единственото, което оставаше, бе да се намерят съдебни заседатели, които да се съгласят с техните открития. Инспекторката внимателно наблюдаваше реакциите му. Без съмнение Специалният отдел я беше снабдил с копие от личното му досие и това можеше да обясни враждебното й настроение. Всяко щателно разследване на професионалната му кариера до момента би представило в подробности неговата работа във връзка с имиграционни жалби, искания на природозащитници и появите му в Апелативния съд на страната на осъдени за убийство жени, които не бяха направили нищо повече от това да се защитят срещу физическото насилие на неуравновесен партньор. Той побутна кръглите си очила със златни рамки по-нагоре по финия си нос. И все пак долавяше в Барнс нещо смътно познато, но за момента не можеше да определи какво точно. Сви рамене и отхвърли усещането.

— Ако наистина имам нужда от нещо, просто ще натракам съобщение на екрана. Така по-бързо ще стигне до вас.

Тя сложи ръка върху дръжката на вратата и изрече през рамо:

— Вече достигна, господин Слоун.

Когато Барнс и Декстър излязоха, за да се върнат в отдел „Информация“, Лиън се обърна към Тоби:

— Добре, откъде ще започнем?

— Преглеждах следствения материал във връзка с първото убийство. На Колийн Бриджис.

— Какво по-точно?

— Безпокоят ме две неща. Първо, тя е била регистрирана проститутка, подвизаваща се в района на Централен Лондон, и въпреки това в материалите няма никакви изявления относно местата, където е била забелязана в дните преди да открият тялото й.

— Това не е необичайно, нали? Искам да кажа, че е малко вероятно някой от клиентите й да се появи в полицията и по този начин да се злепостави.

— Може би си права, но въпреки това тя би трябвало да има приятели или сводник, или някой друг, който да я е познавал. Убеден съм, че полицията би предприела стъпки за откриване на подобни хора, само и само да възстановят последните й дни и часове. Ако са го направили, документацията би трябвало да е записана тук. — Той почука по екрана.

— Имаш право. Какво друго те безпокои? — попита Лиън, впечатлена от логиката на Тоби.

— Фактът, че не мога да открия никакви сведения от служебните регистри на Спийкмън, които да показват, че той по това време се е намирал в Лондон.

— Никакви разписки от гориво или пък пътни листове?

— Точно така.

— Може да е използвал личния си автомобил.

— Възможно е, но ти прегледа ли разпитите на Спийкмън?

— Аха.

— Не помниш ли, че са го питали какъв цвят е била колата му по онова време?

— Смътно. — Тя зае отбранителна позиция.

— Няма нищо, Лиън, никой не те обвинява, че не си го забелязала. По-важното е, че той им казва, че колата му е червен шевролет.

— И…

— И те сигурно са направили списък на превозните средства, които са ги интересували. Според мен той определено е бил направен според изявленията на хора във и около Кингс Крос Стейшън — мястото, където е работила Колийн Бриджис, както е съобщено в резюмето на обвинението. Бих искал да видя тези изявления.

— Трябва да ти кажа, че открих друго странно нещо в разпитите на Спийкмън. В извлеченията от стенограмите се казва, че човек на име Дейвид Тейлър е бил там в качеството на негов адвокат, но по онова време той всъщност не е работел при нас.

— Да не е някаква административна грешка?

— Не ми се вярва, но не мога да открия въпросния Дейвид Тейлър, за да съм стопроцентово сигурна. Той е бил замесен в нещо доста сериозно — добави тя, съзнавайки, че не споделя с Тоби цялата истина.

— Наеми човек да разследва в тази посока. Аз ще мога да удържа фронта тук.

— Добре. Сигурен ли си, че няма да ти трябвам?

— Ще се оправя. Отивай и се заемай с това.

Когато Лиън затвори вратата след себе си, адвокатът се замисли над взаимния антагонизъм, който неизбежно възникваше между него и служителите на полицията. Винаги ставаше дума за противоположни гледни точки. Той смяташе, че неговата задача е да открие каква точно е гледната точка на противника и да употреби знанието в полза на клиента си или случая, който представляваше, а не беше задължително те да съвпадат.

Тоби бе получил собствена парола за достъп до базата данни. Усмихна се накриво, като видя думата, избрана от инспектора. Натисна необходимите букви на клавиатурата: „шпионин“. Това, че бяха полицаи, не означаваше, че нямат чувство за хумор. Многоцветният екран оживя и го подкани към ключовата директория „Камелот“ — творчески подбраното име на операцията по разкриването на „крал Артур“. Пред него се появи менюто, подредено по теми. Всяка представяше различен аспект от огромното множество следствени материали, свързани с установяването на самоличността на убиеца на момичетата.

ХОЛМС беше внушителен представител на компютърната мисъл. От въвеждането му в действие през 1987 година Хранилището на официалната локализационна мрежа за сведения предоставяше на всички подразделения на полицията мигновен достъп до стотици хиляди късчета информация, събрани по времето на кое да е сериозно разследване. Тоби се взря в статистическите показатели по случая „Спийкмън“, които зловещо го гледаха от екрана. Имаше зачислени 189 677 различни изявления, основен списък от 324 129 свързани със случая имена с почти също толкова адреси, над 500 000 телефонни номера и пълен пакет специализирана информация, подредена по категории и описателни индекси.

Започна да преглежда списъка със специализираните категории, който започваше с „Локализация“. В този раздел се помещаваше цялата информация за местата на отвличанията и местата, където са били откривани труповете.

Другите категории включваха „Транспорт“, като там бяха изброени превозните средства, забелязани около времето и мястото на отвличанията и захвърлянето на труповете; „Заподозрени“ — както подсказваше самото име, в него се представяше пълният регистър на сексуално проявените криминални типове, чиито обекти бяха млади жени; и накрая „Атрибути“ — събирателното наименование на въжето и другите неща, като инжектирания наркотик например, които убиецът използваше в осъществяването на престъпното си деяние.

И на всичкото отгоре имаше повече от два милиона несвързани компютърни екрана с информация. Откъде да започне човек? Слоун си блъскаше главата над този въпрос от няколко дни. Трябваше да изхожда от позицията, че Спийкмън не е виновен за тези престъпления. Дали лично споделяше същото мнение, беше без значение за един посветен на професията адвокат. Ако приемеше това като своя отправна точка, тогава извършителят на убийствата беше друг, все още неизвестен индивид. Задачата му имаше две страни: да срине уликите на обвинението срещу клиента му и да изгради улики срещу истинския убиец. Не беше чак толкова наивен да смята, че собствените му разследвания биха могли да накарат полицията и прокуратурата да променят становището си за личността на убиеца, но ако успееше да представи на съдебните заседатели алтернатива, тогава — едва тогава — Спийкмън може би щеше да получи справедлив процес. Имаше на разположение месец. Четири седмици, за да се опита да спаси Тревър Спийкмън от доживотна присъда. Свали сакото си, окачи го на облегалката на стола, свали златните копчета на ръкавелите си, прибра ги внимателно в джобчето на жилетката и нави ръкавите до лактите, за да се захване за работа. Взря се в клавиатурата пред себе си и набра първата молба.

С удоволствие бих пийнал едно кафе, инспекторе.

Миг по-късно отговорът светна на екрана: „Достъп отказан“.

— Първият от много — измърмори под нос и се гмурна в огромното море от информация пред очите си.

 

 

Взираше се в екрана на личния си компютър. Бяха минали точно четири седмици, откакто бе изтръгнал подробностите от жалката умоляваща уста на Тейлър. Виктор ла Сьо. Беше прекалено близо до целта, за да позволи на някакъв долнопробен търговец на порно да му се пречка. Снимката, образувана от многоцветните точки на екрана в страницата на Интернет, бе пред очите му. Малко по-различен ракурс от този, който помнеше. Но несъмнено същите тела. Само лицата бяха размазани с растер. На всеки четири часа ново съобщение показваше нарастващия брой абонати. Слухът за новата програма бе плъзнал в света на перверзниците и все повече и повече от тях се включваха в двеминутния компютърен видеоклип.

В ъгъла на екрана лично съобщение до него гласеше: „2 милиона за влизане в играта“.

Той стовари юмрук върху клавиатурата. Лиън Стърн и без това беше започнала да смущава биоритмите му, налагаше се да посвети Ла Сьо в една тайна. Никой никога не беше издавал тайните му. Понеже не бе живял достатъчно дълго, за да го направи.

 

 

Достъп отказан.

Господи, това вече започваше да му лази по нервите. Тоби барабанеше с пръсти по покритата с фолио повърхност на бюрото. Барнс и Декстър явно имаха намерение да му попречат да види изработената от обвинението схема на случая. Сигурно много се радваха, че той си губеше времето в опити да я намери, но това беше единственият начин да напредне. Трябваше да добие що-годе стройна представа за следствието, за да може оттам насетне по-лесно да се насочва към пунктовете, които го интересуваха. Това, което търсеше, всъщност бе един вид генерален план, който да очертава ключовите положения — както за обвинението, така и за защитата. Полицията и прокуратурата бяха наясно с това какви опасности криеше отказът да покажат повечето от материалите, събрани в разследването. Той подозираше, че в този случай, заради широкия обществен отзвук, те просто бяха скрили потенциалните улики и доказателства под купища безполезна информация. За да го направят, те трябваше да са способни да ги идентифицират, след което да ги заровят.

Тоби ровеше в паметта си за всички думи и фрази, свързани с крал Артур и легендата за рицарите на Кръглата маса. Може би същият полицай, който бе нарекъл операцията „Камелот“, беше дал кода за достъп до основната схема на цялото компютризирано разследване. Вече бе опитал с Гуиневър, Мордред, Мерлин и Морган, а компютърът непрекъснато изписваше: „неразпознат“. Въведе като пароли думите Гауейн, Кей и даже Ланселот, но без резултат. Напъваше мозъка си, за да се сети за други връзки с рицарите на Кръглата маса и легендите за тях. Зеленият рицар и Екскалибур също не му помогнаха в неговия поход. Той се закова на място. Това беше думата: „поход“. Въведе я. Харддискът на компютъра отново не разпозна думата като парола.

— Хайде, Тоби, мисли.

Беше на прав път, знаеше го. Просто трябваше да помисли още малко. Трябваше да се постави на мястото на старшия полицейски служител. Да мисли като него. Как би изглеждала задачата му от неговата гледна точка? Ако „крал Артур“ — убиецът, се възприемаше като нечестивец, то полицаят вероятно виждаше себе си като негова пълна противоположност. Кой беше най-чистият, най-светият от рицарите? Тоби се усмихна, щом паметта му запълни празнината. Сър Галахад, разбира се. Той беше най-младият и най-чистият. Той бе избран за най-важния поход в легендите за крал Артур. Той бе изпратен да търси светия граал. Не беше ли логично един полицай, който явно познаваше историята, да възприеме нещата в тази светлина? Имаше само един начин да провери предположението си. Със затаен дъх младият адвокат набра думите: „светият граал“. Нищо. Набра „свят поход“. Пак същото. После изписа: „Сър Галахад“. Екранът на компютъра оживя и на него се изписа съобщение:

Кодът не е пълен.

За пореден път напъна уморения си мозък. След няколко мига на дълбоко съсредоточаване в главата му най-сетне изникна пълното име на рицаря. Въведе: „Сър Галахад Чистия“. Екранът на компютъра показа думите: „Кодът точен, достъп даден“.

Най-после беше влязъл вътре, но какво щеше да намери — бе друг въпрос.