Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (19)

18.

Джак пътуваше в ритмично потракващия влак към центъра на Лондон, след като се бе уверил, че Холи се чувства добре при родителите му. Монотонният звук и откраднатите часове предишната нощ си казваха думата. Беше пет и десет. Крещящите раирани седалки в червено и синьо в кичозния интериор около него бяха празни. Когато влакът спря на последната спирка преди Юстън, Джак видя през стъклото отсреща сивите лица на работниците, които пътуваха в претъпкан влак от Лондон към домовете си. Усети движението да го унася. Шоколадово-портокаловото сияние на осветлението отвън подготвяше метрополиса за поредната нощ. Позволи на раменете си да се отпуснат и се поддаде на тежестта на клепачите, които го придърпваха към забравата. Беше погълнат от дълбок сън.

Сега вече се бе освободил от напрежението на всекидневната реалност, потънал в покой, но и в мрак. В следващия миг ненадейно се оказа летящ сред лъчи светлина, възкачил се на някакъв странен скейтборд, който го носеше във въздуха. Не след дълго долови далечните припеви — позната религиозна мантра, идваща от дълбините на душата му. Там бяха и отговорите, които търсеше. После се плъзна като волна птица над пейзажа, неотклонно привлечен към източника на звука. Видя се, сгушил се под оголените зимни клони на един явор. Имаше лятно слънце, което светеше ярко и силно. Той отново беше малко момче, този път катерещо се по върха на оголен кафяв хълм, макар околността да тънеше в изобилие от зеленина. Тъмнината се разпръсна и той влезе вътре, а очите от детството му се взряха във варосания параклис в подножието. Виждаше оплаквачките, старите жени с тежки черни крепове, които ридаеха над празен ковчег, а в далечината се чуваше артилерийска канонада.

Събуди се с пулсиращо главоболие и с радост се измъкна от вагона. Бързо намери телефон и позвъни на Лиън. Меките австралийски тонове на гласа й погалиха слуха му, когато се заслуша в съобщението на телефонния й секретар. Тъкмо започваше да изрича своето, когато в линията се намеси задъханият й глас:

— Джак, привет, Лиън е. Господи, представа си нямаш в какво се забъркваме! Това е истински динамит.

— Би ли намалила оборотите, ако обичаш?

— Джак, това наистина е нещо голямо. Надявам се само да не ни отнесе главите.

— О, значи вече става дума за нашите глави? — попита я той, напомняйки за първоначалната й неохота да го възприеме на сериозно.

— Добре де, добре, току-що влизам и ще ти се извиня, ако ни остане време. Просто ме чакай във „Виа Венеция“ на Клермон Стрийт в Челси. Ще бъда там в осем.

 

 

По-късно същия следобед, все още с омазнена коса заради пощальонската шапка, необходима му като прикритие, той изслуша с нарастващо безпокойство разговора между Стърн и нейния приятел „Джак“. Беше взел касетата от мястото на записа без проблеми. Тя звучеше истински уплашена от това, което беше узнала. Трябваше да сподели нейните знания. Знанието действително беше сила, но на силовите методи още не им бе дошло времето. Той щеше да ги наблюдава: да ги вижда, без те да могат да го видят.

Знаеше ресторанта, който Лиън бе споменала, и беше съвсем наясно, че не би могъл да ги наблюдава от интимния по размери интериор. Много добре. Замисли се каква апаратура би свършила най-добра работа за целите му и се спря на „Линкс-10“, второ поколение, плюс увеличител. Той работеше при изключително оскъдно осветление и с помощта на вградения си лазер — в пълен мрак също. Освен това бе съвместим с 35-мм обектив. Джак и Лиън, дайте по една усмивчица за „крал Артур“.

 

 

Дълъг златист италиански хляб лежеше между тях на малкия перваз на прозореца в дъното на оживеното ресторантче. Препечена глава чесън до хляба изпускаше зловонния си мирис. Двамата хвърляха нервни погледи към нея в очакване на оттеглянето на келнера, след като им налее от бутилката италианско шардоне. Джак погледна през масата Лиън, напрежението помежду им беше повече от обикновено откритие: за първи път я виждаше облечена като жена, а не като адвокат. Официалният стегнат кок се бе пръснал в свободен водопад от слънчеви къдрици, които омекотяваха и обграждаха лицето й. Колосаното бяло и черно бе отстъпило място на жълто и синьо. Бяха цветовете на тънката й копринена риза и изтърканите прилепнали, явно любими й джинси „501“. След „buon appetito“^[1] сервитьорът се отдалечи.

— И така, какво става? — настойчиво попита Джак.

— Някой в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ върши големи лудории.

— Кой?

— Все още не знам, но като разбереш за какво става дума, ще се съгласиш, че със сигурност не биха желали да бъдат открити лесно.

— Какво имаш предвид?

— Разгадах „Боутман“ — било е, или по-скоро трябва да кажа, все още е дружество с ограничена отговорност, което е използвано като прикритие за закупуване на акции на германската стокова борса чрез вътрешна информация.

— Чакай малко. Не бих искал да ти развалям удоволствието, но откъде се сдоби с цялата тази информация?

— Откраднах я!

— Какво си направила?

— Ами може би по-скоро я взех назаем.

— Значи все пак можеш да нарушаваш правилата!

— Виж, Джак, това, което открих, е толкова сериозно уличаващо, че всъщност няма никакво значение какво е или откъде се е взело. Просто ме изслушай, става ли?

— Обзалагам се, че си първият юрист, който е изрекъл подобни думи — подкачи я той.

— Много умно. Мълчи и слушай. — Изчака един миг, за да се наслади на победата си. Сега вече не владееш положението, нали, господин Джак Форт, каза си мислено. — „Боутман“ натрупва много пари по времето на падането на Берлинската стена.

— По какъв начин?

— Акциите, в които инвестира, са предимно на компания с име „Еврофрайт“. Тази компания държи най-големите договори за превозване на търговски стоки към Източна Европа. Маршрутите никога преди не са били от значение, но с наближаване падането на Стената нещата се променят. Тези договори за доставка щели да станат много доходни. „Боутман“ се спира малко под законно допустимата граница от пет процента месец преди да плъзнат слуховете, че сър Колин Биг е решил да закупи въпросната компания.

— Този тип е собственикът на „Биг Трак Холидж“, нали? Да-а, познавам го по физиономия.

— Освен това той е и един от най-доходоносните клиенти на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

Джак продължително подсвирна.

— Значи някой действително е вътре в нещата.

Лиън продължи:

— Стойността на акциите на въпросната компания „Еврофрайт“ скочила до небето, когато офертата на „Биг Трак“ се потвърдила. Фирмата „Боутман“ спечелила от цялата тази работа куп пари в брой и акции от „Биг Трак“ с много висока стойност, тъй като позицията, която държала в германската компания, била ключова за изкупуването.

— Позволи ми да отгатна: Бъркли стои зад това.

— Той е имал равно дялово участие с някой друг, предполагам с някой от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, който използва фалшива самоличност.

— Отиваме ли в отдела по крупни измами с това?

— Трябва да научиш и останалото. — Налагаше се да е напълно откровена с него. — Тъй като „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ е била фирмата деловодител, цялата документация се е съхранявала тайно в нашите архиви от години. Името „Боутман“ дори не фигурира в списъците на клиентите ни. Никой, поне доколкото ми е известно на мен, не знае за съществуването й, дори полицията. Документите просто са стояли там — пенсионният фонд на Бъркли и на който друг е бил с него. После, преди около година, малко преди ареста на Спийкмън, някакъв млад пройдоха на име Дейвид Тейлър, който работи за „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, се натъква на машинацията с „Боутман“ и това е резултатът. — Тя бръкна в дамската си чанта и извади една дискета. — Тейлър си прави копие на цялата документация и заплашва Бъркли с разкритие.

— Смел младеж.

— Може би, но както ме увериха, той също така е и най-долната отрепка, която би могъл да срещнеш в живота си — отвърна тя, мислейки си за нероденото му дете.

— Какво има на дискетата?

— На нея са всички цифри и операции, които Тейлър е хванал във връзка с „Боутман“. Той е заковал Бъркли с информацията, но не е знаел кой е неговият партньор от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“.

— Това ли си откра… искам да кажа, взела назаем? Откъде се сдоби с него?

— Задръж малко, ако обичаш! Така, оказва се, че Тейлър е уволнен от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. И я виж ти каква изненада — той е назначен като дилър в Сити, в банка „Мичиган Мючуъл“.

— Смяташ, че Бъркли има пръст в назначаването му там?

— А ти как мислиш? — Тя припряно продължи нататък и му разказа за посещението си в офисите на Мичиган Мючуъл Банк и срещата си с Шърли Хътчинсън. — И после си поговорих с вътрешния координатор на ММБ. — Лиън се изчерви, като си спомни наглото си флиртуване. Смущението й явно не бе останало незабелязано.

— Вътрешния какъв? — попита Джак.

— Това е човекът, който се занимава с нередностите в дейността на служителите. Те са един вид ловни пазачи в институциите в Сити. Разбираш ли, приятелката на Тейлър вече ми бе казала, че той е загазил здраво в службата. Оперирал е с фирмени средства за своя собствена изгода. Откакто Ник Лийсън сравни със земята „Барингс“, в Сити се шири истинска параноя относно дилъри мошеници. Както и да е, та те вече били по петите му, обаче координаторът ми каза, че Тейлър покривал загубите си с огромни суми от неизвестен частен източник. Той беше приготвил цял кашон с дискети с информацията, свалена от компютъра на Тейлър. Видях, че на една от тях пише „Боутман“ и… ами един вид я взех.

— Искаш да кажеш, че си я откраднала ли, Лиън? — Джак, изглежда, искрено се забавляваше от факта, че тя не бе готова да признае кражба.

— Както искаш го наречи. По-важното е, че от нея става ясно, че Тейлър е успял да получи с изнудване около четири милиона лири.

— Добре, а сега отиваме ли с това в полицията? — попита Джак и разпери ръце, като за малко не прекатури бутилката с вино.

— Не можем. Бъркли е мъртъв, а Тейлър го няма.

— Какво?

— Изчезнал е, а що се отнася до „Тийл, Уиндъл и Крайтън“, той все едно изобщо не е бил на работа при нас. Личното му досие също го няма и аз просто не знам какво да правя оттук нататък. Джак, страх ме е. Нещо дори по-странно изникна вчера, нещо, свързано със случая „Спийкмън“. — Вече трябваше да му се довери. Нямаше на кого другиго.

— Казвай. — Той напълни отново чашата й.

— На пръв поглед сякаш няма никакъв смисъл, но Дейвид Тейлър е постъпил в ММБ три седмици преди да бъде арестуван Тревър Спийкмън, значи всъщност вече физически не е бил на работа в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Следиш ли мисълта ми?

— Да, разбира се. Та какво от това?

— Някой се е представил за него и е отишъл в полицейския участък за първоначалните разпити на Спийкмън.

— Странно.

— Само това ли можеш да кажеш? — присмя му се тя, но той долови колко сериозно се беше притеснила. — Какво става, Джак?

— Теб повече те бива в догадките, но поне вече знаем, че някой друг се интересува от случая „Спийкмън“.

— Но не знаем защо.

— Още не знаем — поправи я той, опитвайки се да възвърне увереността й. — Сега вече може да започнеш да гледаш на защитата му от различен ъгъл.

Джак продължи да мисли за „Боутман“. Където имаше намесени пари, много пари, и внушителна репутация, която да се брани, винаги дебнеше опасност зад ъгъла. Двамата поседяха в мълчание.

Дейвид Тейлър бе ключът към всичко това. Лиън го беше описала като пройдоха и нагъл тип от крайните квартали. Ако това бе така, как се беше оказал той в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ — фирма на силните на деня, която обичайно наемаше само завършилите с отличие най-престижните университети? Нещо не се връзваше. Как изобщо беше успял да получи работа там?

— Приятелката на Тейлър каза ли ти нещо за самия него?

— Достатъчно. Какво ни трябва още? Той е изнудвач. Изстискал е Бъркли до последно и е изчезнал с парите.

— Мислех, че изнудвачите никога не се отказват.

— Правят го, когато парите свършат.

— Има нещо гнило в цялата тази работа. Като са заложени на карта толкова много пари, по-логично е Бъркли — или който там друг е замесен — да може да си купи гаранция за свобода или просто да затрие нахалника. Но не мога да приема, че той просто така е плащал и плащал. Трябва да има нещо повече от „Боутман“. Така поне нещата ще намерят някакво обяснение.

Лиън се взря през прозореца и се замисли над думите на Джак, като въртеше в ръка чашата с вино. Ненадейно хилядите късчета от мозайката, които бяха в съзнанието й, се сглобиха в повече или по-малко стройна картина.

— Сетих се! — възкликна тя. — Може би е замесен секс.

— Защо?

— Тейлър казал на приятелката си, че навремето живял с момиче. Тя дори наела частен детектив да я издири, но ние знаем, че той всъщност е имал предвид Джонатан Бъркли. Точно затова не са успели да го открият. Те са търсели жена, а не мъж.

— Нищо не схващам.

— Чуй ме, Тейлър ми бе описан като човек без минало.

— Което означава, че той просто не е говорил много-много за него. Подозирам, че на много изнудвани това им е стил на поведение.

— Точно така. Ами ако в миналото, което се е опитвал да скрие, е бил свързан с Бъркли? Ами ако действително са живели заедно?

— Е, това не е кой знае какво.

— Да, но може да има и други тайни, които Тейлър е научил от Бъркли. И то такива, че да накарат Бъркли да му играе по свирката, да му плаща колкото поиска. Помисли отново над фактите, Джак! Първо, Тейлър получава работа в много престижна адвокатска кантора, която наема служителите си от Оксбридж^[2], а не от Ийст Енд. Общоизвестен факт е, че има оксфордски възпитаници с отлична квалификация, които биха работили в нашата фирма и без пари, стига да имат в биографията си като професионално начало „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Бъркли разполага с необходимите връзки там. Тогава вече е съвсем логично, щом Тейлър е разбрал за „Боутман“, съдружникът на Бъркли от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ да поиска да се отърве от него, нали? И така той е уволнен и Бъркли сам трябва да се оправя с него. А той просто не може да се отърве от него: двамата спят заедно. Урежда му работа в Сити, той си трае известно време и тук някъде среща Шърли Хътчинсън.

— Мислех, че изграждаш хипотезата въз основа на това, че човекът е хомо.

— Той е млад и е гъвкав комбинатор. Не забравяй, че единствената му истинска любов са парите. Щом е бил готов да изнудва Бъркли, спокойно може да приемем, че лоялността не е сред най-тачените от него качества. След по-малко от три месеца ще има триизмерно доказателство, че той прави забежки и в двете посоки. — Лиън повдигна вежди, като имаше предвид бременността на момичето.

— Аха, вижда ми се съвсем смислено.

— После Тейлър става все по-алчен и по-интимен с момичето. Бъркли е отритнат. Тейлър започва да спекулира на борсата, надхвърля всякакви граници и Бъркли отказва да покрива загубите му. Двамата се разделят и изнудването започва отново, когато Тейлър вече живее с Хътчинсън.

— И все пак никой не би платил четири милиона лири, само и само тайната му да не излезе наяве.

— Зависи колко тъмна е тази тайна — обори го тя.

— Добре де, признавам, че така нещата изглеждат по-логични, но и на крачка не сме се доближили до това, което всъщност е имал Тейлър срещу Бъркли, по дяволите! Какво е било това, което е можело да струва четири милиона лири? А момичето? Мислиш ли, че тя знае нещо повече от това, което ти е казала?

— Не, не ми се вярва. Бясна е, задето я е зарязал да се оправя сама с цялата каша. Обзалагам се, че Тейлър е изпечена гадина. Не би й казал нищо повече, защото, както ти сам отбеляза, това, с което разполага, трябва да е много, ама много сериозно.

— Лиън, най-добре ще е да пипаш изключително внимателно, защото ако си права, струва ми се, че този, който е замесен с Бъркли, е впил зъби и в Спийкмън.

Джак се загледа през прозореца, като се мъчеше да разгадае неразгадаемото. Изобщо не забеляза единствената паркирана на улицата кола, чийто двигател тихо мъркаше, а шофьорът се бе втренчил право в него.