Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (15)

14.

Несекващият поток от спарен затворнически въздух бавно циркулираше из различните вентилационни шахти и нахлуваше в ноздрите на Тревър Спийкмън. Тромавото му туловище се бе свило неудобно на долния бял метален нар. Това беше третата му поред килия, откакто бе арестуван. Над него съкилийникът му мърмореше нещо насън за прекрасни момченца, толкова млади, толкова съвършени. Спийкмън потръпна. Всеки затворник, когото бе срещал, притежаваше някаква мръсна сексуална склонност. Четеше вестници и знаеше какви отрепки са тези блудстващи с деца типове. Затърка със свит юмрук изнурените си очи и устните му се извиха болезнено и печално от иронията на положението, в което се намираше: та всички окачествяваха и него по този начин. Облечен само в долни гащета и потник, Спийкмън виждаше наедрелия си корем, който опъваше памучната материя.

Болезнено копнееше за инжекция, но от това, което трябваше да направи, за да я получи, му се повдигаше. Колко ниско можеше да падне в крайна сметка? Дните не минаваха чак толкова бавно, когато бе дрогиран. Беше по-лесно да се надрусаш, отколкото трезво да мислиш за значението на това, което му се беше случило. Отдавна бе престанал да протестира на това място. Освен това тук може би бе по-безопасно. Напоследък само от време на време се сблъскваше с шибаняците тук, а цялото крило на затвора го мислеше за знаменитост. Ама че знаменитост — да си продава устата за една доза!

Спийкмън никога преди не бе бил лесна мишена. Беше дал своя принос в кръчмарските сбивания в долнопробните заведения на Абърдийн. Никога не бе обръщал гръб на предизвикателствата. Тук беше по-различно. Прикритите намеци за сексуални услуги се прокрадваха във всеки разговор — никога преди не се беше сблъсквал с подобни противници. Освен това не мислеше, че у него бяха останали каквито и да било съпротивителни сили.

Поне в крилото, подчинено на Правилото, принципът бе ясен: никога повече от двама в килия, гладки стени, без прозорец, два стола, никакви удобства, две легла, никакъв сън. Единична крушка беше завинтена в тавана, а бледата й светлина бе оградена с телена мрежа. Затворът също беше мрежа и всички затворници бяха мятащ се студенокръвен улов. Той не трябваше да е тук, не и с тях, изобщо не трябваше да е тук. Всъщност тук всички така разправяха. Всеки от тях твърдеше, че е бил подведен, излъган, неразбран. Всички поддържаха версии за своята невинност, но той действително беше невинен. Никой обаче не му вярваше.

Адвокатката се бе опитала да се държи мило с него, но дори и тя не посмя да излъже, когато я попита какво наистина мисли за него. Затова я харесваше — тя бе пряма, откровена, рязка. Пледиращият адвокат пък беше студен — не агресивен, в никакъв случай, но клинично студен. Слоун му напомняше за зъболекаря на име Маккей, когото беше срещнал на една петролна платформа в морето. Той беше зацъкал с език при вида на състоянието на зъбите му, след което направо бе извадил три без извинения или обяснения: работата просто трябвало да се свърши.

Скоро щеше да ги види всички: всичките адвокати, журналистите, разгневената общественост. Първата му поява пред Кралския съд предстоеше само след няколко часа, макар времето да се точеше едва. Чудеше се дали човек някога може да свикне с това: с бавното отброяване на часовете, когато животът ти наистина е непоносим. Реши да изтика тази мисъл далеч от съзнанието си. Все още имаше надежда. Тревър Спийкмън усети как раменете му затрепериха, после се затресоха. Зарида, като си представи колко химерна беше тази надежда.

 

 

Бяха минали три дни, изпълнени с паника, които бяха сплотили всички представители на пресата около първото изслушване на пледоариите, насоките на обвинението и защитата. На Лиън й се бе наложило да приготвя списъците със свидетелите, изявленията за алибитата, доказателствения материал на защитата и всичко останало, което беше поискал от нея Тоби Слоун. Беше се видяла отново с Джак предишната вечер, преди да замине за Ексетър. Всички тези странни чувства продължаваха да я връхлитат. Беше й разказал за дъщеричката си и инцидента в басейна, но не бе споменал за жена си. Лиън не беше и питала. Дали беше разведен или разделен? Или още по-лошо — женен, и я лъжеше? Тръсна глава, за да прогони лицето му от мислите си и пое към въртящата се врата от стомана и стъкло. Зърна Седжуик на входа. Той тъкмо изтръскваше опърпания си чадър. Настигна я до асансьора.

Две натрапчиви миризми нахлуха в ноздрите на Лиън, когато се изкачи до четвъртия етаж на наскоро построения съдебен комплекс. Полукръглата стъклена кабина на асансьора беше една от трите, украсяващи предната фасада на сградата като огромни прозрачни артерии. Първата натрапчива миризма, която се стелеше навред, бе тази на скоро поставения сиво-син килим. Втората, която долови, бе по-прикритата, но все пак отчетлива миризма от дъха на Седжуик, натежал от малцови изпарения. Той се облегна на хромираните перила до нея, като избягваше досег с останалите хора в кабината. Всички мълчаха.

Асансьорът свали товара си от криминално проявени индивиди на третия етаж, където бяха разположени повечето съдебни зали, и Лиън успя да се отдръпне леко от Седжуик. Когато кабината спря повторно, той я подкани с жест да мине пред него в коридора, водещ към помещенията, където служителите на прокуратурата обличаха тогите си, а адвокатите на защитата изчакваха накуп началото на заседанието.

— Дайте ми само десет минути, госпожице Стърн, за да си сложа тогата и да открия нашия начетен помощник — изрече Седжуик с глас, който прозвуча като скърцащи по паваж спирачки, застрашен от последиците на изтрезняването. — И бездруго ми се налага да направя няколко телефонни обаждания. Ще се срещнем пак тук, преди да слезем долу, за да се видим с господин Спийкмън.

Лиън забеляза воднистия оттенък, който бяха добили очите му — болнавожълтеникав цвят с миниатюрни кървавочервени жилки там, където цветът би трябвало да е бял. В годините, когато бе стажувала като помощник-адвокат, ръководителят й винаги й бе казвал да се държи учтиво с пледиращите адвокати — независимо от състоянието им, но днес това изобщо не й се струваше подходящо. Омачканият му сиво-черен костюм, изглежда, не беше чистен както трябва, откакто вълната бе смъкната от гърба на овцата. Когато той тръгна с неуверена стъпка пред нея, Лиън забеляза изтърканите токове на оксфордските му обувки и скъсания подгъв на крачола, който се влачеше зад него. Той не заслужаваше нито уважение, нито вежливост. Мисълта, че единствената причина, поради която беше тук, са приятелските му връзки със съдружниците на фирмата й, само влошаваше нещата.

Стигнаха вратата на стаята за преобличане и той влезе вътре, като метна опърпаното си куфарче до редицата лични шкафчета. Стаята за преобличане по традиция беше място, където можеха да смъмрят адвокатите, място, където екипът при затворени врати можеше да навлезе в поверителни дискусии. Името, дадено на процедурата, беше „съвет на четири очи“ и означаваше, че каквото и да се каже тук, нямаше да излезе извън четирите й стени. Тук се споделяха личните възгледи относно различните дела, преди съперничещите си страни да излязат на истинското бойно поле.

Стажантите, помощниците и пълноправните съветници бяха заети с навличането на снаряжението, което отличаваше пълноправните адвокати от останалите юристи. Колосаните бели яки с формата на крила на прилеп и отличителните ленти заемаха мястото на меките яки и вратовръзките. Перуките от конски косми покриваха оплешивяващите глави и редиците мъже и жени, върху чиито плещи падаше отговорността за провеждането и легализирането на правосъдието, носеха черни тоги с широки, разкроени поли.

Кралски съветник Роджър Фрай нагласяше копринената си жилетка пред кристалното огледало, което го обхващаше в цял ръст. До него, вече в тоги, стояха помощникът и секретарят му, които изглеждаха свежи и настървени като хрътки преди лов. Атмосферата бе наситена с напрежението на очакването. До този момент единственото, което обвинението можеше да прави, бе да изготвя собствената си стратегия, опитвайки се да предугади с какво биха излезли от лагера на Спийкмън. Днес нещата щяха да се променят: те щяха да научат.

Тоби Слоун чакаше търпеливо до малката масичка край големия прозорец и преглеждаше един от докладите по случая. Роджър Фрай му хвърли поглед през рамо и кимна с втренчен, студен взор. Тоби отвърна на поздрава и забеляза Седжуик, който бе застанал до пълномощника на прокуратурата и ненужно дълго се суетеше със закопчаването на якичката си. Тоби неохотно се запъти към мястото, където стоеше многоуважаемият му колега и ръководител по случая.

— А, ето те и теб, Слоун. Я ми помогни, ако обичаш — помоли го Седжуик. — Напоследък нещо не ме бива с тези пипкави работи.

— Естествено — лаконично отвърна Тоби и без усилие вкара малкото метално копче в илика в задната част на яката на Седжуик.

— Вярвам, че ще движиш делото на господин Спийкмън с подобаваща предпазливост, Седжуик, стари приятелю — намеси се Роджър Фрай, застанал с усмивка на уста до тях.

— А, Фрай, как си?

— Не мога да се оплача. Разбира се, ще се почувствам далеч по-добре, като се справя с тази бъркотия тук. Толкова се зарадвах, като разбрах, че на теб са възложили документите по случая. Всъщност точно онзи ден споделих с помощника си, че човек с твоя опит и вещина несъмнено ще даде добър съвет на повереника си. Той е виновен като дявола, нали?

Тоби нервно зачака отговора на Седжуик.

— Според мен не бива да се тревожиш, че процедурата ще бъде дълга, ако изобщо има такава. Ужасяващ низ от престъпления, ами! Надявах се, че ще имаме възможност да се посъберем и прегледаме внимателно какво в действителност можеш да докажеш срещу него. Върти ми се идеята, че ако, да речем, ми дадеш нещо, с което да го попритисна, може да излезем с версия за невменяемост, да приключим нещата на бърза ръка и да оставим докторите да се оправят с епикризата. Какво ще кажеш?

Тоби мислено изруга: Седжуик очевидно не си беше направил труда да изчете доклада на психиатъра, който Лиън бе издействала, но по негова молба още не беше довела до знанието на Кралската прокуратура.

Фрай поклати глава:

— Страхувам се, че тоя път няма да стане, Джефри.

— О! Изненадваш ме.

— Да, и аз доста се изненадах, че старши кралският прокурор и директорът на Обществената прокуратура са възприели такава твърда позиция, но този случай, изглежда, припарва под краката на всички. Тъй че, както сам разбираш, ръцете ми са вързани. И дума не може да става за договаряне, Джефри.

— Разбирам. Не ги виня, да знаеш — отвърна Седжуик, изваждайки от джоба си хапчета против киселини. — Ако тук не успееш да получиш присъда за убийство, не знам къде би могъл да успееш. Слоун ми каза, че доказателствата са изцяло косвени, но моята версия е, че всъщност не би могло да има никакво друго тълкуване на случая, косвено или не: той го е направил!

Тоби се изкашля доста пресилено, като видя какви усмивки изгряха по лицата на екипа на обвинението. Току-що бе станал свидетел как ръководителят на защитата на практика се беше отказал да се съпротивлява още преди началото на схватката! Прекрасно знаеше, че Седжуик не желае да заклева съдебни заседатели по това дело — единственото, което искаше, бе да убеди Спийкмън да развее бялото знаме и се признае за виновен, така той самият щеше да получи тлъст хонорар за почти никакви усилия. Тоби започна да се пита дали Седжуик изобщо бе поглеждал документацията по случая. Осъзна, че при тази неспособност на Спийкмън да даде каквито и да било категорични показания и при натиска, който Седжуик упражняваше, за да получи признаване на вината, той трябваше някак си сам да прикрива гърба си.

— Сега ще слезем да се срещнем с него — изрече Тоби, опитвайки се да игнорира казаното преди малко, но вредата вече бе нанесена: на всички им беше ясно, че ако Седжуик не успееше да убеди Спийкмън да смени показанията си, последвалият процес щеше да бъде фарс.

Двамата излязоха в коридора и откриха Лиън да разговаря с Ричард Декстър точно пред асансьорите. Малката група несъзнателно се раздели на съответните два отбора, които поотделно зачакаха различни кабини. Екипът на защитата бе смълчан. Фрай, от своя страна, разказваше историята на последното дело за убийство, в което бе пледирал в старите Ексетърски сесии през 1962-а, когато „черната качулка“ още не бе отменена. При това често употребяваше израза „доброто старо време“. Тъкмо когато вратите на асансьора се отваряха, на Лиън й хрумна, че тя се бе родила тогава — в годината, когато все още бесеха хора като Тревър Спийкмън.

Щом влязоха в кабината, Тоби натисна копчето за подземието, където се намираха килиите на задържаните, погледна Лиън и повдигна пресилено вежди. Тя се намръщи озадачено, преди да разбере, че той й посочва Седжуик.

В крайна сметка стигнаха до ярко боядисаната в червено врата с надпис КИЛИИ. Един кисел надзирател, който предъвкваше застоял сандвич с шунка, отвори и затвори тежката метална врата със свободната си ръка и ги пусна да влязат. По-късно ги въведоха в килия за задържане номер три, в която срещу тях бе седнал най-мразеният човек в цяла Великобритания.

Спийкмън вдигна поглед при влизането им. Очите му бяха зачервени като тези на Седжуик, макар и очевидно не от същия вид опияняващо средство. Разполагаха с малко повече от пет минути за запознаване и „обобщаване“ на случая от страна на Седжуик, преди да бъдат извикани горе за представянето на делото.

— Здравейте, Тревър. Вече познавате господин Слоун — изрече Лиън с най-бодрия тон, на който бе способна. — Бих искала да ви представя господин Седжуик, кралски съветник — той е назначен да представя вашата страна по делото в съда. По-късно ще уредим по-пълна консултация, но за момента съм убедена, че той ще успее да ви успокои, че правим всичко възможно, за да ви помогнем.

Спийкмън не промълви и дума, докато юристите се настаняваха около него. Седжуик се облегна назад в твърдия дървен стол и го изгледа като учител, който порицава провинил се ученик.

— Добро утро, господин Спийкмън. Как върви животът в предварителния арест? Надявам се, че са ви зачислили според Правилото.

— Аха, но това не променя нещата кой знае колко. Пак има откачалки навсякъде, където се обърна. Трябва да ме измъкнете оттам, господин Седжуик. Знам, че нещата никак не изглеждат добре, но аз не съм направил нищо. — Думите на Спийкмън се сливаха една с друга.

— Е, прокуратурата не споделя вашето мнение. Опасявам се, че от тридесет години насам не съм виждал по-добре опечен случай. Всъщност, като му дойде времето, ще си поговорим по-подробно по въпроса. За момента може би е най-добре да се съсредоточите върху възможните варианти. — Главата на Спийкмън се приведе отново и той за пореден път се втренчи в бетонния под. — Нали разбирате какво ви казвам? Зная, че ще ви бъде трудно да приемете нещата.

— Какви неща? — избухна Спийкмън и скочи от мястото си. — Какво е това? Звучите, все едно се чукате с някой от тях. — Изглеждаше като обезумял, скубеше омазнените си коси и гневно кръстосваше далечния край на килията.

— Успокойте се, Тревър — каза Лиън. — Господин Седжуих искаше само да каже, че имате…

— Да се успокоя! Това ли само можете да ми кажете? Много добре знам какъв е — изкрещя Спийкмън и посочи с пръст Седжуик, — чух доста неща за него в затвора. „Забрави — викат ми те, — все едно вече си мъртъв, той ще те накара да се признаеш за виновен.“ Е, ама това не ме устройва, госпожице Стърн. Не съм виновен, чувате ли, не съм виновен! — Той се спря в ъгъла на килията и заудря с юмрук по стената.

Лиън натисна алармения бутон при входа и по коридора се чуха тежки стъпки.

Седжуик изглеждаше втрещен от избухването. Очевидно и за миг не му беше хрумвало, че репутацията му бе достигнала до ушите и на затворниците, както до останалите хора, които бяха получили недоброкачествени съвети от пропития му с уиски мозък. Той се обърна към Тоби, който бе приел разигралата се сцена, без да му мигне окото.

— Този човек очевидно е невменяем — избъбри Седжуик.

Вратата се отвори със замах и в килията нахлуха двама надзиратели, които грубо сграбчиха Спийкмън от двете страни. Той започна да стене като ранено животно, докато го извличаха насила от килията.

— Не и според Малкълм Хърст. Не е — каза Тоби Слоун, докато се връщаха по същия път към асансьорите.

— Какво имаш предвид, Слоун? — попита Седжуик, втренчвайки поглед въпросително в помощника си.

— Малкълм Хърст, клиничният психиатър.

— Да, да, знам кой е, но какво каза за него?

— Казах, че според него Спийкмън не е невменяем, всъщност изобщо не е невменяем.

— Какви ги плещиш, човече?

— Значи в крайна сметка не сте видели доклада, който изпратих?

— Никакъв доклад не съм получавал.

— А би трябвало. Изпратих го по куриер още миналата седмица в канцеларията ви.

— А-а… ъ-ъ… хм, аз… ъ-ъ… известно време не съм се отбивал там. Бях ангажиран извън града с едно дело за измама, което се проточи.

— О, разбирам — излъга Тоби. Прекрасно знаеше, че Седжуик никъде не е ходил, защото го бе видял в „Жабата и бъчвата“. Но Седжуик бе така наквасен тогава, че изобщо не си спомняше.

— Добре де, какво има в този доклад?

— С две думи, в него се казва, че в психологическия профил на Спийкмън няма нищо, което да го посочва като евентуален извършител на тези убийства. Единственият лош фактор е, че страда от частична амнезия в резултат на инцидента, който му се е случил, докато е работел като водолаз на петролна платформа. Въпреки това, Хърст е твърдо убеден, че психическите му параметри показват един напълно нормален хетеросексуален мъж, страдащ от лека форма на обща депресия в резултат на разтрогването на брака му. Развил е пристрастеност към опиати, което малко усложнява диагнозата, но определено няма признаци за шизофренна параноя или други дълбоки психични увреждания. С една дума, почеркът на престъпленията не отговаря на неговата личностна характеристика.

— Значи старият доктор явно е сгрешил, а? Съвсем очевидно е, че този тип страда от някакво дълбоко душевно разстройство, което се проявява в яростни изблици на гняв. Самият ти го каза: той вероятно изключва и не помни какво е извършил, когато се събуди до някой труп. Та ние току-що го видяхме с очите си, за бога!

— Е, не бих казал, че го приех по този начин, но не мислите ли, че това е доста странно? В момента се подготвяме за един от най-големите процеси, които е виждала тази страна, а обвиняемият, според мнението на експертите, не притежава необходимия манталитет за тези убийства — въпреки проблемите, които има с опиатите. Над тези момичета са издевателствали жестоко, Седжуик, и това не е като да удряш с юмрук по стената. Дори би могло да се каже, че последното е нормална реакция на невинен човек, който е затънал до гуша и е несправедливо обвинен. Но какво ще кажете вие? Вие сте шефът. — И Тоби, и Лиън зачакаха отговора, докато излизаха от асансьора на третия етаж и се отправяха към съдебна зала номер шест.

— Сигурно е толкова прикрит, че може да заблуди дори и тъй наречените експерти — изрече Седжуик доста неубедително.

— Да бе, точно така — отвърна Слоун и отвори вратата към съдебната зала пред Лиън, която му хвърли поглед, казващ „слава богу, че си тук“ на минаване покрай него, после тримата заеха отредените им места в подножието на залата.

Малко след това секретарят на съда слезе по стъпалата, водещи към покоите на съдията, и прошепна, че Негова Светлост съдия Сингълтън би желал да размени няколко думи със съветниците в стаята си, преди да обяви делото. Останалите присъстващи в съдебната зала загледаха как петимата членове, увенчани с перуки, се изнизаха в индианска нишка през вратата. Групата пое по дълъг коридор с електронно заключващи се врати и се запъти към дъното му. Тоби зърна през отворената врата отрупаните с книги лавици по стените в кабинета на съдията.

Секретарят почука по месинговата табелка на вратата.

— Влезте, господа. Моля, седнете — рязко изрече Негова Светлост съдия Сингълтън.

Той внимателно пазеше равновесие, застанал с гръб към тях, на върха на малката стълбичка, която изглеждаше прекалено крехка за внушителната му фигура. Яркочервените поли на тогата му с хермелинова яка и маншети, свързани с черен пояс, висяха около него като палатка на бедуин. Най-после той успя да свали от най-горната полица том в зелена кожена подвързия. Заслиза надолу и ги подкани с жест да се освободят от перуките си, неговата сива накъдрена грива се намираше върху глава на манекен без очи, който стоеше в ъгъла на бюрото му.

Съдия Сингълтън се настани зад бюрото и запрелиства страниците на тома, като вдигна глава само веднъж, за да погледне с усмивка секретарката на Кралската прокуратура и да й се извини, че е пропуснал да се обърне към нея като към дама при влизането им: „Да не разгневим феминистките“, добави сухо той. Тя се изчерви и чакането продължи още няколко минути.

Тоби плъзна поглед по огромните старинни портрети, които някак не се връзваха с обновената стая. Без да проявява какъвто и да било интерес към брака, Сингълтън бе последният от дълъг род съдии и изложените портрети несъмнено бяха на неговите предци, чийто типичен родов белег бяха яркорижавите коси и грубите, едри черти на лицето.

Той най-после вдигна поглед от книгата в ръцете си.

— Господин Седжуик, господин Фрай.

— Ваша чест — отвърнаха двамата в синхрон.

— Питая сериозни резерви към възможността този случай да достигне до процес с широк обществен отзвук. Бях уведомен от Негова Светлост министъра на правосъдието, че публичността в такъв случай ще бъде неизбежна. Нищо изненадващо не ви казвам, господа. Ако нещата стигнат до процес, всеки ден пред сградата на съда неминуемо ще има телевизионни камери от Ню Йорк до Москва, които да тълкуват изнесените доказателства, работата на юристите, а както е много вероятно — и моята собствена работа. Не желая, повтарям отново, не желая грозните акробатични номера на медиите да диктуват условията за провеждането на това дело. Ако настоявате за процес, Седжуик, постарайте се с всички сили да сведете до минимум сензациите в представянето на доказателствения материал от ваша страна. Не искам случаят да се запомни като показен процес за това как не трябва да се вършат нещата в системата на криминалното правораздаване в тази страна.

— Да, милорд.

— Добре. А сега да видим готови ли сме да процедираме с изслушването на предварителните пледоарии и насоките на защитата и обвинението?

— Много е възможно, Ваша чест, в скоро време да съобщя новини, които биха зарадвали високоуважаемия съд. Господин Спийкмън в момента преразглежда становището си и мисля, че мога да предскажа съвсем скорошно оттегляне на телевизионните камери — високопарно заяви Седжуик.

— Много мъдро, Седжуик. Страната иска да чуе една-единствена присъда по този случай. Днес ли ще изрази новото си становище вашият клиент?

— Ами не съвсем, Ваша чест. Виждате ли, положението е доста деликатно, що се отнася до втълпяването на здрав разум у моя повереник.

Лъжливо копеле, помисли си Тоби.

— Разбирам. Много жалко. Ще трябва да се постараете да направите всичко, което е по силите ви. Сигурен съм, че с вещата помощ на господин Слоун в крайна сметка ще успеете да убедите вашия клиент в най-разумната позиция по въпроса и ще разрешите този проблем с най-голяма експедитивност. Мислете за семействата на жертвите.

— Бих желал само да добавя, че правим постъпки за разделяне на обвинителния акт, Ваша милост — намеси се Тоби с кротък, но твърд глас. Всички служители на Кралското обвинение се обърнаха към него като по команда и той усети топлия прилив на кръвта във вените си. Трябваше поне да успее да го представи официално достатъчно рано. Нямаше намерение да играе по свирката на Седжуик. Всъщност нямаше намерение да играе по ничия свирка.

— За какво? — остро запита съдия Сингълтън.

— Аз, или по-право ние на този етап смятаме да направим постъпки пред Ваша милост за образуването на отделни процеси по всеки един от обвинителните актове.

— Но доколкото разбрах от думите на Седжуик, има голяма вероятност нещата да се разминат с признание за виновност. Какъв е смисълът на подобна постъпка в такъв случай? — извиси с раздразнение глас Сингълтън.

Седжуик изглеждаше напълно втрещен и трескаво опипваше джобовете си, за да извади поредната таблетка против лошо храносмилане.

— А, да… хм… ъ-ъ… Естествено, Ваша чест, Спийкмън от време на време има редки проблясъци на здрав разум, но неговият назначен защитник естествено би желал да се увери, че ние сме направили постъпки, как да кажа, във всички възможни посоки — замънка той.

— Хм… — изръмжа съдията. — Добре тогава, можете да предадете на госпожица Стърн, че колкото и постъпки да прави, това няма да промени положението на клиента й. От законова гледна точка положението е напълно аргументирано и докато не ми бъдат представени някакви разтърсващи или изключително специфични основания, всичките тези убийства ще се разглеждат в един процес от един и същи заседателен състав, чувате ли ме?

— Да, Ваша чест — раболепно отвърна Седжуик.

Роджър Фрай се отпусна назад и намигна с вид „нали ви казах“ на своите подгласници.

— Господин Слоун, а вие чухте ли ме?

— Съвсем ясно, Ваша чест — отговори Тоби.