Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (1)

Пролог

Джонатан Бъркли стоеше под неоновото сияние на Пикадили Съркъс с високо вдигната яка на палтото си. Беше десет и петнайсет вечерта, духаше леден вятър и излизащите от театрите тълпи започнаха да се вливат в и без това многолюдния поток из околните лондонски улици. Талази от съмнителни миризми, изпускани от близката закусвалня за хамбургери, го удариха в носа и оскърбиха далеч по-изтънчения му вкус. Той направи последно кръгче около историческото място и се спря във входа на един магазин на ъгъла на Риджънт Стрийт. Тейлър закъсняваше. Пликът в джоба на Бъркли, прегънат няколко пъти от него — сякаш в опит да го изличи напълно, беше овлажнял от телесната му топлина.

Малко по-късно опърпан младеж с прическа на мохикан, бутайки ръждясала количка от супермаркет, си проправи път през група японски туристи, натоварени с лондонски брошури и сувенири, отляво на Бъркли. Младежът се сви във входа на магазина и измъкна флакон газ за запалки от мръсен найлонов плик. Бъркли втренчено проследи как оня дълбоко вдиша от флакона. Светкавиците на фотоапаратите в ръцете на японците защракаха хаотично и осветиха на няколко пъти жалката сцена. В пристъп на извратена завист на Бъркли му се прииска блясъкът им да можеше да сменя човешките съдби. Младежът се взря с невиждащи очи в него и той видя на обруленото от времето му лице татуировка във формата на паяжина.

— Винаги си изпитвал съчувствие към несретниците — прошепна познат глас в ухото на Бъркли и го накара да подскочи. — Като го гледам, не мога да не си помисля, че и аз можех да съм на неговото място, преди ти да се появиш, разбира се. Хайде, хвърли му една десетачка, можеш да си го позволиш. Може и да станете приятели.

Гласът принадлежеше на привлекателен млад мъж с черна, сресана назад с гел коса и загоряло лице с изваяни черти. Беше облечен със синьо кашмирено палто, шито по поръчка, с кадифена яка, между реверите на която се открояваха снежнобяла строга риза и вратовръзка, несъмнено с марка „Хермес“.

— Копеле! — изстреля Бъркли.

— О, много мило, няма що, Джонатан. Тежък ден, а? Не си направил достатъчно пари, така ли? Или просто леглото ти е прекалено студено тия дни?

— Взимай си чека и изчезвай, лайнар такъв! — изсъска Бъркли и извади измачкания кремав плик от джоба си.

Добре облеченият младеж се усмихна нахално, взе плика и педантично започна да разглажда гънките.

— Много жалко, че си изпълнен с такава горчивина, Джонатан. Знаеш ли, понякога си мисля, че бихме могли да опитаме отново, ей така, заради доброто старо време. — Той посегна към лицето на Бъркли и го погали по бузата. Бъркли рязко се отдръпна и очите му гневно блеснаха.

— Тейлър, да пукнеш дано!

— Не ми се вярва — изхили се младежът, докато изваждаше от палтото си портфейл от крокодилска кожа. Без да сваля очи от лицето на Бъркли, той прибра плика в отделението с цип и извади чисто нова банкнота от двадесет лири. — Следващата седмица по същото време. Постарай се да бъдеш тук, иначе ще има видеопрожекция.

— Няма да има следващ път. Сметката на Боутман е празна.

— Лошо. И все пак ще е най-добре да си понапънеш алчния мозък, нали? Двамата с партньора ми имаме доста разходи напоследък. Убеден съм, че приятелчетата ти ще ти помогнат.

— Още не съм им казал.

— Това си е твой проблем. — Младежът се извърна да си върви, но после пристъпи назад, към свитата в ъгъла жалка купчина. Пусна небрежно двайсетачката на земята до дрогирания пънк. — Недей да благодариш на мен, а на него — каза Тейлър през смях, потупвайки Бъркли по рамото. Нещастникът се взря в банкнотата с изцъклени очи, после ги впи в Бъркли, сякаш очакваше от него още една. — Виждаш ли, Джонатан, това е то благотворителност. Не си ли падаш по нея?