Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (14)

13.

Джак си проправи път през шумната тълпа млади професионалисти, облечени от глава до пети в съответствие с изискания градски шик. Барът, който Лиън бе избрала за срещата им, беше на две крачки от службата й и цялото заведение бе претъпкано с костюмирани в ситно райе, според кодекса на обличане в този район. Той успя да стигне до внушителния викториански бар, като чувстваше, че доста се набива в очи заради черните джинси, полото и черния дълъг балтон, с които бе облечен. Мястото бе пълно със следобедни гуляйджии, поглъщащи истински ейл, преди да се насочат към домовете си по обичайните маршрути. Джак забеляза възхитения поглед, който му отправи една симпатична, но отегчена на вид червенокоска, изолирана от групата си. Те явно празнуваха особено успешен ден на борсата, пиеха розово шампанско и солидни дози текила на бара. Изчаквайки търпеливо зад тях и хвърляйки поглед към червенокосата, той се усмихна свенливо, което свърши работа, защото тя сръга шумния си приятел в ребрата и той се отмести, за да направи място в навалицата за Джак. Поръча си бутилка австралийско шардоне с две чаши и се обърна към вътрешността, за да потърси с поглед Лиън Стърн.

Десет минути по-късно, неудобно свит на високия стол с ниска облегалка между дъската за дартс^[1] и джубокса, Джак си наливаше за втори път, когато я видя да влиза в бара. Беше си пуснала косата. Къдриците обграждаха лицето й и се стелеха по раменете й. Когато спря, за да поговори с някакъв познат, той се загледа в профила й, по-деликатен, отколкото си спомняше. Беше облечена в тъмносин костюм с късо сако и дълга, прилепнала по краката й пола. Джак изведнъж си зададе въпроса какво търсеше тук сред този куп костюмари, готов да обвини една от гилдията им в някакъв вид конспирация. И за какво? Защо просто не си тръгнеше?

„Хайде, обирай си крушите оттук, Джак. Това не е твой проблем“, прозвуча в главата му гласът на кафемашината. Но преди решението да се оформи окончателно в мислите му, тя го забеляза, махна му с ръка и му посочи празно място в дъното на заведението. Доволен, че най-сетне се смъква от пиедестала, Джак тръгна към нея. Настаниха се на скоро освободеното място за сядане около стара бъчва с обръчи.

— Добър избор — каза му тя, кимвайки към бутилката вино с кехлибарен цвят от Хънтър Вали.

— Мислех, че така ще се почувствате у дома — отвърна й той, наливайки й в чашата.

— Би трябвало аз да черпя. Имам угризения заради държането си по телефона. — Синьо-зелените й очи се присвиха с наслада, когато отпи от виното.

— Няма значение, нали сте тук, това е достатъчно само по себе си — отвърна Джак. — Изглежда, денят ви е бил доста тежък.

— Да не би да има и други? Това място буквално ми вади душата.

— Изненадвате ме. Мислех, че всички адвокати обичат работата си.

— Майтапите се! Ако си старши съдружник и бъркаш в кацата с мед, тогава би могло да бъде и поносимо, но останалите просто обираме трохите. Както и да е, не вярвам да сте дошли тук, за да слушате още хули. Кажете ми какво точно ви казаха от полицията за Бъркли.

Джак й разказа подробно за посещението на двамата полицейски служители, а тя го слушаше внимателно, без да го прекъсва, без да откъсва очи от лицето му, като го караше да се чувства така, сякаш говореше на записващо устройство в човешки облик. Тези адвокати — винаги можеха да те накарат да се почувстваш неудобно. Когато разказът му привърши, тя се извърна, без да каже и дума, пъхна ръка в дамската си чанта и за негово най-голямо изумление извади пакет пурети. Внимателно скъса целофановата обвивка на една, плъзна я към устата си и я захапа между зъбите. На устните й се появи лека усмивка, като забеляза озадаченото му изражение.

— Какво има? — попита го шеговито. — Никога ли преди не сте виждали жена да пуши пурети?

— След като сама повдигнахте този въпрос, не мисля, че съм виждал. Може би в цирка. — Джак се ухили.

— Имате ли нещо против?

— Ни най-малко. Предполагам, че е свързано с добрия имидж на истински печените адвокати.

— Няма нищо общо с имиджа. Пуша само когато съм нервна. Опитвала съм цигари, лула, пури, даже трева. Мисля, че е свързано с това, което прочетох за Чърчил, когато бях хлапе. Опитвам се да ги откажа. Гледайте. — Тя бръкна в чантата си и извади месингова запалка „Зипо“. Отметна назад капачето и я щракна. — Виждате ли, няма бензин. — Тя се усмихна, след което продължи да всмуква въображаемия дим от силната ароматна пурета.

Джак изглеждаше направо поразен.

— Нещо, което казах, ли ви изнерви? — дръзна да я попита с известно колебание.

— Казахте, че полицаите споменали, че някой от „Джесъпс“ вече им се е обадил, за да каже, че разпоредителите по имуществото на Бъркли са загрижени от евентуалната версия за самоубийство като причина за смъртта му.

— Точно така.

— Обхватът на дейността на „Джесъпс“ действително е широк, но те не се занимават с легализиране на завещания.

— Кой тогава се е обаждал в полицията?

— Не бързайте толкова. Не забравяйте, че съм адвокат. Обичам нещата бавно да идват по реда си. Сигурен ли сте, че са били полицейски служители?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Откъде? Проверихте ли документите им?

Джак се изправи на стола си и се взря в нея.

— Добре де, не съм чак толкова сигурен. Не забравяйте, че аз не съм адвокат. Но те определено се държаха като полицаи. Искам да кажа, кой друг би си направил чак такъв труд, само и само да разбере дали Бъркли е казал нещо, преди да умре? Трябва да са били от полицията. Не, не е това.

— Може да сте били проследен или открит чрез детективска агенция. Това се случва доста често след пътни произшествия. Може да са застрахователни агенти. Застрахователните компании често имат нужда от цялата информация, която могат да докопат по случая, особено пък от свидетели, ако им се налага да изплатят крупна сума по някоя полица — настоя Лиън, макар да съзнаваше, че това бе жалък опит да отрече очевидното. Някой в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ лъжеше и това действително я изнервяше. Тя си дръпна още веднъж от незапалената пурета.

— Добре, но защо трябва да се преструват? Съвсем спокойно биха могли да кажат, че са от застрахователната компания, нали?

— Така е, признавам — намусено отвърна Лиън. Той имаше право и тя го знаеше.

— Добре, да преминем към следващата стъпка, госпожице адвокат. Сигурно не би било трудно да се установи с положителност, че Бъркли е бил във вашата кантора. Но да, аз съм само един аматьор в сравнение с ваша светлост.

— Пилците се броят наесен — предупреди го Лиън.

— Какво искате да кажете?

— След вчерашното ви обаждане реших да се поразровя тук-там. При нас става нещо много странно.

— Ще го споделите ли с мен? — попита Джак.

— Господин Форт, вече не става дума за вашите болни фантазии, когато се изживявате като частен детектив. Става дума за кариерата ми. И понятие си нямате какво представлява тази фирма — отвърна тя малко високопарно.

— Разкажете ми.

— Не мога.

— Защо не?

— И така вече съм нарушила договора си, като разговарям с вас по въпроси, касаещи фирмата. Ако го надушат, изхвърчам.

— Вижте, не се притеснявайте, просто исках да разбера какво става. Със сигурност и дума няма да обеля пред работодателите ви. Не бих искал да ви създавам неприятности. Но аз видях с очите си как онзи човек излезе от вашата кантора, други навярно също са го видели.

Лиън сепнато се отдръпна. Ето пак онова странно усещане. Изглежда, я връхлиташе, когато той я погледнеше в очите. Беше като повик, силен и завладяващ. Знаеше, че би било по-добре веднага да се измъкне от всичко това, ала не можеше.

— Грешка! — уверено му възрази.

— Какво искате да кажете с това „грешка“? Служителката на рецепцията например няма как да не го е видяла.

— Мислете! Когато излязох от кабината на асансьора, тя не беше зад бюрото си. Тя излезе от тоалетната и просто видя как един мъж пресича улицата. Не би могла да знае, че той е излязъл от нашите офиси. Специално я попитах дали си спомня да го е вписвала в книгата на посетителите, но тя каза, че тогава са я извикали на телефона и човек от охраната го е регистрирал и му е закачил обичайния пропуск на ревера.

— Значи човекът от охраната ще си спомни. Все пак не е станало преди седмици, а едва миналия вторник.

— Човека го няма.

— Как така го „няма“?

— Така — изчезнал е, изпарил се е, край, както искате го кажете. Той вече не работи при нас.

— Обяснете ми.

— В службата се говори, че са го изритали.

— Много удобно, а?

— Може би, а може би не.

— Стига де!

— Не, не, слушайте. Очевидно е забравил да спомене, че има досие в полицията. Това означава моментално уволнение, поне в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ практиката е такава. Тъй че може би е имало разумно обяснение.

Лиън хвърли поглед през рамо заради надигналата се още по-голяма врява от шумната група млади брокери в бара. Един от тях се бе проснал по очи на пода с широко разперени ръце в резултат от състезанието по надпиване с бира, което си бяха организирали.

— Ще е пресилено да смятаме всичко това за случайно съвпадение — изрече Джак, доливайки чашите им.

— Ако мислите, че това дотук звучи зле, не знам какво ще кажете, като разберете за книгата, в която се записват посетителите.

— Не ми казвай. Унищожена при ненадейно изникнал пожар?

— Почти уцели. Върху страницата, отнасяща се за този ден, се разляла вода. Написаното е напълно неразгадаемо.

— Това вече е страшно удобно, Лиън — промълви той, като повдигна вежди. Осъзна, че без да си дава сметка, се бе обърнал към нея на малко име и бяха преминали на „ти“, но тя, изглежда, нямаше нищо против.

— Питах момичето от рецепцията и тя каза, че вазата с цветя била обърната върху бюрото, когато се върнала на мястото си. Предполага, че някой, без да иска, я е бутнал.

Джак я изгледа с израз на недоверие.

— Да бе, без да иска. Това обаче оставя открит един интересен въпрос.

— Какъв?

— За нас двамата.

— Моля?

— Така оставаме само двамата с теб, които са видели Бъркли да излиза от вашата кантора.

— Както и този, с когото той се е срещнал в офисите ни.

— Точно така. Изхождайки от предположението, че който и да е този тип, той явно няма намерение да разтръбява случилото се, бих казал, че двамата сами трябва да решаваме какво да правим.

— Едно уточнение: ти трябва да решаваш сам. Аз не мога да си позволя да се забъркам в това.

— Но ти вече си забъркана, нали?

— Само дотолкова, доколкото мога да потвърдя, че съм видяла мъж, който може би има известна прилика с починалия. Може и да греша. Освен това още преди доста време научих, че всяка крушка си има опашка. Всъщност изобщо не искам да знам какво е търсил той в кантората ни. И без това си имам достатъчно проблеми — каза тя неубедително. Ако „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ бяха замесени в нечистите операции на Бъркли, доста клиенти щяха да се разочароват. Голяма част от клиентелата с въпроси по търговско право щеше да потърси други юридически фирми за правни консултации.

— Разбирам, не бива да се отклоняваме от нашето становище. Предполагам, че ми остава единствено да ида в полицията и да им спомена името ти. Ти ще можеш да потвърдиш всичко, казано от мен.

— Виж какво, ако отидеш в полицията с тази информация, какво смяташ, че ще предприемат те? Нима действително мислиш, че ще довтасат в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ и ще започнат да разпитват всички служители? И за какво? За да открият още от самото начало, че няма нищо, което да доказва, че Бъркли е бил там? Може просто да е сбъркал сградата.

— Лиън! Този тип е бил затънал до гуша в нещо, което смърди. Мнимият свидетел и фалшивото телефонно обаждане в полицията сигурно ще бъдат проверени. Това, което аз им казах, противоречи на информацията, която са получили по телефона. Подобни несъответствия не се отминават току-така, не и когато е замесен отделът по измамите.

— А замислял ли си се за нещо друго? През „Тийл, Уиндъл и Крайтън“ минава голяма част от бизнеса на Сити. Може би полицията вече е получила задоволително обяснение за посещението на Бъркли. Някои неща е най-добре да останат неизречени и непокътнати. — Всяка сричка от казаното звучеше фалшиво и тя го съзнаваше.

Той я фиксира с поглед за пореден път. Сякаш притежаваше способността да контролира температурата помежду им.

— Значи това е действителната причина, заради която не искаш да се забъркваш в това? Да не би фирмата ти да бъде хваната в нечисти операции. Ама че приятелски клуб! Странно, но никога не съм те смятал за подмазвачка! — изстреля й той в отговор, сякаш знаеше, че това ще я накара да избухне.

Тя се хвана.

— Как смееш! Явно познанията ти за света на юристите са съвсем ограничени, господин Форт! За мен нещата не стоят така. Да си изясним едно. Нямам нищо против клуба, както го нарече ти, дори бих признала на моменти, че тези отношения вършат работа, но аз не робувам на клуба. Не съм негова собственост, ясно?

— От мястото, на което седя, ми се виждаш притеснена да не би да изгубиш членската си карта — каза й той.

— Теб какво те интересува?

— Не че ме интересува, но съм замесен, в случай че си забравила. Падам си по загадките, а и имам доста приятели в пресата.

— Значи не си по-добър от…

— Какво? Не може ли малко по-тихо!

Гласовете зад гърбовете им отново се бяха извисили и прекъснаха рунда между тях, както гонг боксов мач. Лиън изведнъж проумя защо се чувстваше толкова странно тук, хваната като в капан в тази объркваща среща. Именно това, което виждаше в неговите зелени очи, я привличаше — изгубено момче, изгубено момиче. Понякога те трябваше да се намерят един другиго.

— Не им казвай нищо повече, моля те. Не и докато не направя още някои проучвания — помоли го Лиън.

— Защо си толкова обезпокоена? Нямаш какво да криеш. Или пък имаш?

— Дълга история.

— Разполагам с достатъчно време. — Той задържа погледа й.

Какво странно начало. Беше го срещала само два пъти и ето че отново изпита същото чувство, което сякаш я принуждаваше да му обясни. Нещо й подсказваше, че ще продължават да се виждат и необяснимо защо знаеше, че иначе не би могло и да бъде. Трябваше да бъде откровена с него.

— Работих много усилено, за да стигна дотук.

— Не се и съмнявам.

— Но нямаше да мога и крачка да направя, ако не беше тази фирма. Дължа всичко на шанса, който ми дадоха в „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. — Тя обели целофана на още една пурета.

— Стига, Лиън, ти си разумна жена. Ако не…

— Чуй ме, семейството ми се забърка в истинска каша преди много време и ако не беше работата тук, не знам какво щеше да стане с мен… — Тя замлъкна, обзета от колебание, и всмукна незапалената пурета.

— Каква каша?

— Баща ми изпадна в болестно състояние, в депресия, заради финансов натиск върху бизнеса му. И той, хм…

— Виж, не ми казвай, ако е мъчително за теб. Не исках да те разстроя. Това не е моя работа.

— Не, не, просто ми е трудно да го разказвам, защото знам каква е реакцията на хората, когато го чуят.

— Пробвай с мен.

— Баща ми беше изключително преуспяващ човек. Строителната му компания построи повечето от централната търговска част на Сидни и семейството ни бе от привилегированите. Аз съм единствена дъщеря — частно училище, богати приятели, страхотен начин на живот и бляскаво бъдеще. После много хора го подведоха. Спомням си как изведнъж у дома настъпи промяна. Вече не ги посещавах в почивните дни. Върху татко имаше огромен натиск. Журналистите бяха по петите му и се стремяха да убедят обществото, че е замесен в подкупи на членовете на градския съвет, за да получи договорите за строителството. Бях в последния курс в университета, когато нещата съвсем излязоха от контрол. Банкерите на татко започнаха да изискват връщане на заемите си. Другите кредитори изгубиха доверие в него и той затъваше все повече и повече.

— Какво се случи? — попита Джак. — Как прие той всичко това?

— Ха! Ти май наистина не знаеш? — Лиън се усмихна печално. — Хората забравят, предполагам. Аз така и не можах.

— Не те разбирам.

— Той се събудил една сутрин и разбрал, че банката е наложила запор на акциите на компанията му на борсата. Облякъл се, отишъл с колата си в града, отбил се в магазин за оръжие и влязъл в централните офиси на банката в единадесет часа и двадесет и две минути предобед. В единадесет и петдесет и две осемнайсет души били застреляни. Той се самоубил по пладне. Смених името си с правителствен указ.

— Съжалявам, Лиън.

Тя се взря в чашата си, преди да отпие.

— Страшно наследство, а? Той знаеше какво прави, просто нямаше кураж да посрещне последствията. Майка така и не се съвзе. След като научихме новината, бе покрусена. В дълбок шок. Отрязана от така наречените си приятели в светските кръгове, без пукната пара, преследвана от пресата, полудя — приеха я в клиника за душевноболни в Аделаида. Тя даже не ме познаваше. Така че нямаше смисъл да се опитвам да си намеря работа в Австралия, не и с такава биография. Останах в Нова Зеландия, докато нещата се поуталожат, смених си името на Стърн — фамилията на дядо ми, и я посетих за последен път приживе. Докато подреждах книжата й след погребението, попаднах на писмо от английски адвокат, който казваше, че винаги е хранел дълбоко уважение към баща ми и че ако някога имала нужда от нещо, би й помогнал. Тя не можеше да се възползва, но аз можех. И така седем години по-късно мога да гледам хората в очите, без да се страхувам, че ще са предубедени към мен заради престъпленията на баща ми. — В очите й проблесна острият конфликт между гордостта и срама.

— Кой друг знае за това? — попита Джак и нежно докосна побелялата й от стискане на чашата ръка.

— Само неколцина най-близки приятели. Живея доста затворено. И така при най-малкия намек за нелоялност собственоръчно затягам примката около врата си: няма начин да си намеря друга работа. Това е единствената причина, поради която ти казвам всичко това. — Тя издърпа ръката си. — Но като се замисля, всъщност ми е дошло до гуша от този маскарад, така че, ако искаш, давай, прошепни това-онова на жълтата преса, може да заработиш малко лесни пари. Как ти звучи: „Отдавна изгубената дъщеря на убиеца мошеник — открита“?

— Успокой се. Нямам намерение да казвам на когото и да било. Довери ми се.

— Няма такова нещо.

— Понякога се налага.

— Не е вярно, Джак. Виждаш ли, нищо в човешката природа не може да ме изненада. Можеш ли да си го представиш? Не вярвам.

— Ще се изненадаш, като разбереш какво не ме изненадва мен — намигна й той и за миг събуди усмивка на лицето й. — Твой ред е.

Лиън смачка в пепелника незапалената пурета и се отправи към бара, поклащайки глава. Защо му бе казала всичко това? А същевременно се чувстваше така, сякаш от раменете й бяха смъкнати килограми. Не знаеше защо се доверява на този човек. Като се върна при него, той беше сложил две рисунки върху капака на бурето.

— Скиците ми — каза само. Настроението му изглеждаше променено — бе по-студен и резервиран.

Лиън погледна първата и забеляза своя собствен портрет наред с останалите участници в разглеждането на случая „Спийкмън“ в Градския съд, изрисувани в най-малки подробности. Сепна се и се взря повторно, като забеляза лицето на Джак над раменете на мъжа на подсъдимата скамейка.

— Тръпки да те побият — промълви тя, след като той й посочи лицето на Спийкмън на задния ред на балкона, отделен за публиката.

— На мен ли го казваш! — рече Джак, поклащайки глава.

— Но какво общо има всичко това с теб? Защо си сложил себе си тук? — възкликна тя, отпускайки се в компанията му. Сякаш се познаваха отдавна.

Той вдигна нагоре очи и забеляза усмивката й.

— Както вече ти казах, понятие си нямам. Надявах се, че ти ще можеш да ми помогнеш. Сякаш знам, че този човек не е убиецът.

— Не си видял доказателствата срещу него — отвърна му тя. — Не можеш да убедиш заседателите само с една картина.

— Погледни това. — Джак извади втората рисунка изпод първата.

Лиън рязко извърна глава.

— Това е извратено.

— Не, това е самата истина. Нагарча, нали?

Очите й колебливо се плъзнаха по платното — пред нея лежеше съвършено графично изображение на тялото на Бъркли, с тъмната кръв, която хвърляше червено-черна сянка около смазаната му фигура. Лиън за втори път извърна очи и пак затърси в чантата си пуретите.

— Не го видя, нали?

— Видях достатъчно. По този начин ли впечатляваш момичетата?

— Погледни пак.

Тя повторно се взря в картината и проследи пръста му, който се плъзна по фона от сивеещи фасади и се спря на една административна сграда, открояваща се сред останалите. Моментално разпозна в нейно лице сградата, в която влизаше всеки ден — „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Джак почука три пъти с нокът по големия прозорец, за който тя знаеше, че се намира на стълбището от страничния вход на четвъртия етаж. Ясно като бял ден, зад стъклото се открояваше фигурата на Тревър Спийкмън, облечен в син шевиотен костюм на ситно райе.

 

 

Дейвид Тейлър направи двоен възел на копринената си вратовръзка „Хермес“. Светлосиньото отразяваше цвета на суровите му алчни очи и елегантно изпъкваше на тъмния му блейзър. Усмихна се на отражението си в огледалото. Телефонното обаждане му бе спестило труда сам да урежда срещата.

Смъртта на бившия му любовник, ако можеше така да нарече дребния банкер, много го бе разстроила. Как, за бога, щеше да поддържа начина си на живот без тези редовни „дарения“? Сега се беше вестил нов, макар и не непознат дарител. Тейлър и партньорът му бяха възнамерявали скоро да го поканят да участва в интригата им, но той им бе спестил усилията.

Пред сградата на жилището му прозвуча клаксон на кола. Поглеждайки през прозореца, заемащ цяла стена, надолу към озеленената улица, Тейлър видя черната кола, която го очакваше в приглушения мрак. Набра кода на аларменото табло, потупа джоба на якето в търсене на портфейла си, със задоволство установи, че е там и щеше да е още по-пълен до края на вечерта, излезе от апартамента си и тръгна по коридора.

Подсвиркваше си търпеливо, докато наблюдаваше как кабината на асансьора се изкачва, без да спира, от подземния гараж. Номерата на етажите бързо примигваха един след друг, след което с приветлив звън двойните врати се плъзнаха настрани и той влезе в кабината. В нея стоеше мъж с гръб към него.

Всякакви ги има, помисли си Тейлър, като се обърна, за да натисне бутона за приземния етаж, леко озадачен от факта, че някой би искал да се вози нагоре-надолу с асансьора. В следващия миг обаче долови лек шум, преди острата болка под ключицата му да го накара да се извърне. Мъжът се бе обърнал към него.

— Ти!

Адвокатът се усмихна.

— Реших да ускоря малко срещата.

Тейлър почувства как образът пред очите му стана двоен, после троен, а краката му започнаха да се огъват под тежестта на тялото. Адвокатът леко го бутна настрана, натисна копчето, за да преустанови предишната команда, след което повторно натисна бутона за подземния гараж.

— Дейвид, налага се хубавичко да си поговорим. Толкова време мина, толкова неща имаме да си кажем.

Тейлър чуваше и чувстваше. Беше си въобразявал, че познава страха, но сега знаеше, че е грешал.