Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (49)

48.

Първият ден от процеса „Короната срещу Спийкмън“ мина по-лошо, отколкото Тоби очакваше. Встъпителната реч на Роджър Фрай към съдебните заседатели красноречиво показваше суровия авторитет на неговия опит и пълния ужас на престъпленията. Когато една жена от съдебните заседатели започна да плаче, докато той описваше отнетите от „крал Артур“ млади животи, температурата в претъпканата съдебна зала спадна от точката на замръзване до антарктически студ.

Тоби познаваше много процеси за убийства по време на кариерата си, но никога не бе виждал някой, в който да се излъчва такава враждебност към обвиняемия. Тоби знаеше, че Спийкмън е невинен, в това бе проблемът. Единствено той споделяше това мнение, поне засега.

Изложението на прокурорската реч се проточи мрачни два часа. Фрай не говореше празни приказки — просто имаше огромно количество подробности, всички уличаващи Спийкмън. Негова Светлост съдия Сингълтън обяви почивка веднага след края на емоционално зареденото обръщение, като се спря само да изгледа ответника, преди да се оттегли достолепно в покоите си. Съдебните заседатели не можеха да не забележат отношението на съдията, защото той именно това и целеше. Сингълтън нямаше да си мръдне и пръста за улеснение на защитата.

По време на следобедното заседание Фрай бе призовал полицаите, арестували обвиняемия, да разкажат как са намерили тялото на упоеното момиче в каросерията на Спийкмън. Точно тогава на Седжуик му прилоша. Обичайната му погребална бледност изсветля до мъртвешка сивота.

Седнал зад пейките на упълномощените за делото старши съветници, Тоби видя как Седжуик започна да попива челото си с омачкана копринена кърпичка. Когато настъпи моментът за кръстосания разпит, пледиращият адвокат се изправи немощно на крака и с дрезгав глас помоли съдията за позволение да отложат делото за следващия ден. Беше очевидно, че човекът не се чувства добре, но въпреки това съдията пренебрегна този факт за няколко минути, преди да даде разрешение за прекъсване на делото. Въздишката на облекчение от Седжуик можеше да се чуе чак до Странд. След броени минути той припадна в помещенията за преобличане. Изнесоха го на носилка и една линейка го откара до най-близката болница. Роджър Фрай се приближи към Тоби със загрижено лице: не знаеше как инцидентът щеше да се отрази на по-нататъшния развой на делото.

— Нашият приятел се е преуморил.

— Така изглежда — отвърна Тоби, не му се искаше да влиза в спор с Фрай.

— Голямо напрежение — дело от подобен характер.

— За всички нас — отвърна искрено младият адвокат, развързвайки лентите около колосаната широка яка.

— Как се справяш? — попита Фрай, като всъщност имаше предвид: „Какво ще правиш?“.

— Обмислям възможностите. — Краткият остър отговор на Тоби накара кралския съветник да стисне устни и съблече черната си копринена тога.

— Трябва да говорим със съдията — нареди Фрай.

— Изпратих куриер с информацията. Той ще говори със съдебния секретар. Сингълтън без съмнение ще иска да говори с нас.

Фрай замислено потърка брадичка.

— Едно отлагане на този етап би било изключително досадно.

— Но може да се окаже много необходимо.

— Естествено. Човекът има право на добро представяне на неговата страна в съда. Както чувам, ти си доста способен.

Тоби се усмихна мрачно. Беше очаквал този гамбит. Бяха минали месеци на внимателно планиране, за да стигне до този етап — и той не желаеше процесът да бъде зарязан с лека ръка. Мигът на подмазване беше започнал.

— Просто се опитвам да си върша работата.

— И то изключително добре, поне така ми казаха.

Тоби се усъмни.

— Трябва да изчакаме, за да чуем какво ще кажат докторите, Фрай.

— Естествено. Всички се молим да не е нещо лошо. Би било изключително жалко, ако Седжуик се окаже неспособен да продължи, но, от друга страна, може би е малко опасничко да продължи.

Тоби разбираше, че Фрай имаше предвид възможността да се обжалва по-нататък, ако Спийкмън бъде осъден, на основание, че Седжуик не е бил в достатъчно добро състояние, за да проведе защитата както трябва.

— Предпочитам да не погребвам хората, преди да са умрели. — Тоби произнесе на глас мислите си.

Фрай го изгледа гневно.

— Не проявяваш здрав разум, Слоун.

Изявлението се понесе из помещението, останалите в него се заковаха в очакване по местата си. Тоби почувства кръвта да се изкачва в лицето му.

— Проявявам реализъм. — Гласът му излезе с леко запъване. Младшите адвокати бягаха от конфронтациите със старшите съветници като от чума — обикновено те всички завършваха по един и същи начин.

— Трябва да ти порасне доста по-дълга брада, за да си позволяваш да проявяваш този нагъл реализъм.

Двамата мъже се изправиха един срещу друг, приковали очи, изпълнени с взаимна враждебност. Тоби знаеше, че не може да си позволи да продължи престрелката — поне за момента.

— Прав си, Роджър. Просто съм малко разстроен от станалото със Седжуик. — Публичното му отстъпление предизвика загрижени усмивки по лицата на опонентите му.

— Скъпо момче, всички сме разстроени. Сигурен съм, че знаеш какво правиш, но може би ще е добре да слезеш до килиите и уведомиш Спийкмън за развоя на събитията. Аз ще изпратя докладна записка до Сингълтън, за да е наясно и той.

 

 

Влязъл в частта с мрачните килии за задържане под стража в сградата на съда, Тоби беше отведен до залата за консултации. Докараха Спийкмън минути по-късно.

— Тревър, нося лоши новини.

Месестото лице на Спийкмън бе лишено от всякакъв израз.

— Вече чух за господин Седжуик. — Той се втренчи в голата стена. — Поредният пирон в ковчега, господин Слоун.

— Имаш възможности за избор. — Лицето на Спийкмън не изрази никакъв отговор. — Малко вероятно е господин Седжуик да бъде в състояние да продължи, поне за момента. Ще подам молба за отлагане на процеса.

— Казахте — възможности. Кои са другите?

— Има само още една.

— Която е?

Тоби си пое дълбоко дъх.

— Аз сам да те представлявам.

— Добре. — Гласът на Спийкмън бе равен като застояла вода.

— Какво искаш да кажеш с това „добре“? — Тонът на Тоби беше гневен.

Спийкмън се изчерви.

— Искам да кажа — да, точно това искам. Това няма да промени изхода в крайна сметка, значи спокойно може да стане и така.

— Не е чак толкова лесно.

— Просто искам нещата да приключат колкото се може по-бързо. Знам, че вие ще направите всичко възможно. Винаги сте се отнасяли честно с мен, никога не сте се опитвали да ме накарате да се призная за виновен или нещо такова. Точно това искам. Ще го кажа и на съдията.

— Тревър, чуй ме добре. Това може да се окаже най-важното решение в живота ти. Обмисли нещата, преди да дадеш отговора си.

— Няма нужда, господин Слоун. Смятам, че вие сте напълно способен да свършите работата и няма да ви виня, ако решат, че съм виновен.

— Размисли до утре.

Спийкмън се надигна от стола си, чертите на лицето му бяха отпуснати.

— Опитайте се да поспите, господин Слоун, и не се притеснявайте чак толкова.

— Как може да си така спокоен? — Тоби искрено се смая. Нали той беше професионалистът — предполагаше се, че той трябва да е спокойният.

— Като чух речта на онзи прокурор за горките момиченца, сам бих се осъдил. Не съм вярващ, за да се моля, но знам, че вие ще направите всичко по силите си и това ме устройва.

Спийкмън почука по прозорчето. Един от служителите на затвора се приближи към вратата и я отключи.

— Даже, като се замисля, се радвам, че ще сте вие, господин Слоун.

 

 

Тоби се върна в помещението за преобличане. Фрай и неговият помощник разговаряха със секретаря на съдията.

— Тоби — подхвана Фрай, — обадиха се от болницата, новините не са добри.

— Как е той?

— Лек удар, опасявам се. Възстановяването му може да отнеме месеци.

Секретарят — висок мъж с брада, бивш младши офицер от Кралската флота, заговори:

— Негова Светлост би желал да се срещне с всички вас в кабинета си. Действайте предпазливо, господин Слоун, запазете спокойствие. Той никак не обича нещата да се объркват.

Тоби изгледа Фрай, който поне прояви достатъчно благоприличие да извърне очи. Очевидно бе споделил с чиновника спора, който се беше разиграл между тях преди малко.

— Готов съм да говоря с него.

— Не — отвърна секретарят, — той е готов да ви приеме, сър.

Минути по-късно ги въведоха в пищните покои на Сингълтън. Съдията седеше зад антично дъбово писалище и четеше юридически доклад, подвързан в скъпа кожа. Не вдигна очи при влизането им. Отгърна следващата страница, преди с махване на ръка да им покаже, че могат да седнат. Тоби се поизнерви от мълчанието. Фрай и подгласникът му търпеливо чакаха съдията да постави началото на разговора.

— Много жалко за Седжуик — измърмори той, почесвайки небрежно дясното си слепоочие. — И все пак е хубаво нещата да се обуздаят навреме. — Отправи поглед към тях и вдигна рошавите си вежди. — Това обаче ни изправя пред един проблем. Ответникът уведомен ли е за случилото се?

— Да, милорд, проведох консултация с него — отвърна Тоби.

— И му обяснихте възможните варианти?

— Точно така.

Сингълтън се взря настойчиво в лицето на Тоби, като желаеше от него да се доизясни. Тоби зачака следващия въпрос — нямаше намерение да им се дава лесно.

— Е?

— Посъветвах го да отложи окончателното си решение за утре.

Сингълтън прехапа вътрешната част на бузите си с раздразнение.

— А какво е първоначалното му мнение?

Тоби погледна към Фрай и помощника му, които го наблюдаваха с интерес.

— Че процесът трябва да продължи, като аз поема изцяло функциите за представянето му.

Тоби зърна с периферното си зрение доволната физиономия на Фрай. Лицето на Сингълтън бе мрачно, напрегнато.

— Ще подпише ли съответната декларация? — попита съдията.

— Ако не промени решението си до утре и ако не успея да го убедя, че такова решение не би било разумно.

Сингълтън втренчи взор в Тоби, като се чудеше как точно да се справи с този труден младеж.

— Смятате, че не сте достатъчно компетентен, за да проведете защитата самостоятелно?

Тоби стисна зъби заради подлата формулировка на въпроса. Беше все едно да попиташ обвиняемия кога е спрял да бие жена си.

— Делото е доста сложно.

— За което съм напълно наясно, но това не е отговор на въпроса ми. — Сингълтън забарабани с пръсти по писалището в очакване на отговора.

— Неопитен — да, некомпетентен — не.

— Практиката е най-доброто училище, господин Слоун. Когато самият аз работех в прокуратурата, нещата стояха така: човек или се научава да плува, или се удавя. Убийствата като цяло са доста опростени: поне няма жертви, които да бъдат подлагани на кръстосан разпит.

Фрай се изхили като ненормален, подгласникът му, който винаги улавяше откъде духа вятърът, веднага последва примера му.

Тоби прикова очи в Сингълтън, напълно съзнавайки, че го притискаха в ъгъла.

— И така, господин Слоун, вашето становище е, че сте достатъчно компетентен, за да проведете това дело. — Тоби не отговори, пък и това не беше въпрос. — И се радвате на доверието на клиента си. Бих бил доста разочарован, ако се случи нещо, което да разклати въпросното доверие. Разбирате ли какво ви казвам, господин Слоун?

— Идеално, Ваша Светлост, но не мога да гарантирам, че той няма да промени своето становище поради други причини.

Сингълтън се усмихна със стиснати устни, искрено се наслаждаваше на ситуацията.

— Но не и свързани по някакъв начин с вашата компетентност.

— Ще разговарям с него сутринта, за да изпълня професионалния си дълг.

— Вашият дълг на първо място е към съдебната институция.

Тоби съзнаваше, че умишлено се гаврят с него. Това бе нещо, което ненавиждаше от ученическите си години.

— При цялото ми уважение, сър, това е вашият първостепенен дълг, моят е към Спийкмън.

Розовите бузи на Сингълтън се зачервиха. В правните среди беше общоизвестен факт, че всяко изречение, което започваше с израза „при цялото ми уважение“, изразяваше точно обратното.

— Отивате твърде далеч, господин Слоун.

Тоби сведе очи. Събитията през този ден не бяха подобрили изгледите му за бъдеща кариера.

— Не исках да ви оскърбя, милорд. Ако съм ви обидил с нещо, моля за извинение.

Сингълтън кимна бавно, Фрай се прокашля, неговият помощник се втренчи в обувките си. Тоби отново вдигна очи. Чувстваше се, все едно палачът го измерва, за да прецени дължината на въжето и височината на бесилката.

— В такъв случай ще продължим процеса сутринта. С нетърпение ще чакам кръстосаните ви разпити, господин Слоун, като съдя от сегашното ви представяне.

— Да, в случай че повереникът ми не промени становището си.

— Той без съмнение знае, че е попаднал в добри ръце — бавно изрече Сингълтън. — Имам чувството, че утре сутринта ще бъде на същото мнение. До утре, господа. — Съдията топло се усмихна на Фрай. — Роджър. — Обърна се към Тоби и заличи усмивката, след което добави студено: — Слоун.

Не, при всички случаи първият ден от процеса „Короната срещу Спийкмън“ беше протекъл по-зле, отколкото си бе представял. Всъщност бе станал най-лошият ден в живота му, но това можеше и да се промени на другата сутрин.