Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (31)

30.

Звукът от будилника, който бе нагласила да звъни едва преди два часа, оглушително нахлу в неспокойния й сън. Знаеше, че ще звънне още преди да прозвучи сигналът и се бе молила моментът да настъпи по-късно. Беше сънувала жена без лице, бродеща по улиците с пазарска чанта, пълна с очи — може би събуждането всъщност не бе чак толкова лошо нещо.

Джак я беше въвел през предния вход на къщата на родителите му, когато светлината на зазоряването тъкмо осветяваше върховете на брястовете отсреща. Патриша Бараклоу никога повече нямаше да види изгрева. Дали носеше отговорност за смъртта на жената? Този въпрос щеше непрекъснато да изниква в съзнанието й, дълбоко в душата си Лиън се страхуваше от отговора.

Беше девет и петнадесет. Бягството от онзи висок блок сякаш бе станало преди месеци, в друго измерение, в друг свят. Събитията се сливаха в съзнанието й и все пак се открояваха с болезнена яснота. И което бе най-лошото, само след три часа и половина трябваше да се срещне с Тоби и Джефри Седжуик за уговорена вече консултация с Тревър Спийкмън.

Джак я бе завел в стаята, която явно навремето е била негова. Стените бяха изпъстрени с невероятни рисунки с мастило на различни архитектурни обекти. Не бяха отпечатъци, а оригинали, излезли изпод ръката на младия Джак Форт, преди да бъде лишен от дарбата си. Всяка от тях имаше етикет, върху който бе изписана датата и името на сградата, изобразена на подробната скица, макар много от тях да бяха толкова известни, че всъщност не се нуждаеха от название. Датите на рисунките я смаяха: започваха от малко зацапаната версия на сградата на Парламента в Лондон (Джак на шест години, 1967) и свършваха с изключителното изображение на Акропола в цялата му древна красота (Джак на тринадесет, 1974). Това трябва да е било малко преди психическия му срив, спомни си Лиън.

Стаята бе малка и удобна. Излъчваше уюта, присъщ на семейните къщи, в които хората са щастливи. Злочестото юношество на Джак вероятно не бе допринесло за щастието в този дом. Лиън предполагаше, че родителите му са чудесни хора. Дългата спортна блуза за ръгби, която й бе дал за спане, миришеше на него, макар вероятно това да бе просто плод на въображението й. Той беше странен мъж — смел, изобретателен и странен.

Лиън се извърна към прозореца и в следващия миг неочаквано затрепери, като си спомни думите на Джак отпреди няколко часа. Той сигурно беше прав. Нямаше друго обяснение — освен ако Джейкъбсън не лъжеше — за това как убиецът е научил намеренията им. Не можеше да бъде съвпадение. Беше ужасяващо — да — но въпреки това означаваше, че бяха на прав път, макар напредъкът им да се измерваше в човешки жертви. Лиън вярваше, че откриването на собственика на зелената кола, в която се бе качила Колийн Бриджис, беше следващата стъпка в разследването им. Нуждаеха се от вещината на Тоби в системата на ХОЛМС, за да стигнат до информацията. Тя без съмнение бе някъде там. Но засега адвокатът не знаеше нищо за среднощните събития. Джак я бе убедил, че колкото по-малко знае той за убийството, толкова по-малко вероятно бе да се компрометира. А собствената си позиция тя вече изобщо не можеше да прецени. Закъснелият шок започна да си казва думата и по бузата й се търкулна сълза.

На вратата се чу плахо почукване.

— Будна ли си, Лиън?

— Разбира се. Влез, Холи. — Тя се съвзе и прокара края на завивката през лицето си.

Дъщерята на Джак прекрачи прага с широка усмивка на лице и табла със закуска в ръце.

— Баба помисли, че сигурно си гладна.

Беше облечена в сива училищна униформа, която сигурно ненавиждаше, и косата й бе сплетена на стегнати плитки, които вероятно ненавиждаше още повече. Лиън видя мястото, където косата бе по-къса след инцидента в плувния басейн.

— Има овесени ядки, препечен хляб, сок и кафе. Нали това пият австралийците?

— Не, ние пием прекалено много бира, но за момента ще се задоволя с това.

Холи засия цялата, доволна, че се шегуваха с нея като с възрастен.

— Татко каза, че сте имали тежка нощ.

— Аха, много работа.

— И той така каза. — Веждите на момичето се вдигнаха иронично.

— На колко години каза, че си?

Тя подаде таблата на Лиън.

— Не съм казвала. Татко все повтаря, че съм тридесет и пет годишен дребосък.

— Напълно го разбирам. — Лиън се усмихна и почувства странен прилив на нежност и чувство за принадлежност към това място.

Холи се настани на леглото.

— Ти го харесваш, нали? Разбирам от тези неща. Той също те харесва. Целият се изчервява, когато го питам за теб. Много е забавно. Направи същото пред баба на закуска. Дядо само вдигна вежди. Той така й казва да замълчи.

Лиън красноречиво вдигна собствените си вежди.

— Опа-а, извинявай. Като съм развълнувана, дрънкам прекалено много.

Лиън взе да вдига и отпуска вежди трескаво. Холи избухна в смях.

— И дядо понякога прави така.

— По-добре да се облека.

Дъщерята на Джак разочаровано се взря в таблата.

— Мислех да сляза долу и закуся там. Крайно време е баба ти и дядо ти да се запознаят с гостенката си.

— Желязно. — Изразът прозвуча доста необичайно за английски жаргон. Лиън го отдаде на американския сериал „Спасители на плажа“, който вървеше в момента по телевизията. — Обаче дядо изведе Монти на разходка.

— Монти?

— Кръстен е на един фелдмаршал от Втората световна война, защото е малък, твърдоглав звяр с настръхнала четина, който никога не чува какво му се приказва.

— Разбирам — отвърна Лиън, макар изобщо да не беше така.

— Мама е носила това — промълви Холи и посочи блузата за ръгби.

— Извинявай, не…

— Не си я спомням, но татко ми е разказал всичко за нея. Казва, че това, че не си я спомням, не означава, че не мога да зная каква е била.

— И нямаш нищо против?

Момиченцето я изгледа втренчено, точно както правеше баща й понякога.

— Не, ти си желязна. Щом татко няма нищо против, значи и мама не би имала нищо против. А, да, чух татко да говори по телефона. Уговаряше се за днес следобед с онази жена от дома за смахнати. Внимавай с нея, мисля, че му е хвърлила око. — Невръстният вихър бе повече, отколкото Лиън можеше да поеме в момента. — Аз изчезвам на училище. До скоро.

Холи Форт скочи от леглото и за секунди се изпари от стаята. Лиън се облече и слезе на долния етаж. Докато вървеше по стълбите, дочу разговора в стаята, която се оказа кухня.

— Джак, виждам, че нещо те тревожи. Ще го споделиш ли с мен? — Гласът звучеше нежно.

— Съжалявам, мамо. Един ден, когато всичко свърши, ще ти кажа, но засега не мога. Имай ми доверие. Повече се тревожа за Лиън. — Загрижеността, която прозвуча в думите му, накара Лиън да потръпне.

Тя прекрачи прага на стаята с таблата в ръце.

— Някой не спомена ли името ми?

Майката на Джак веднага стана, усмихна й се топло, след което пое подноса от ръцете й.

— Кафето сигурно вече е изстинало. Седни, Лиън. Аз съм Джийн. Той е малко дръпнат, но си заслужава усилията. — Тя все още бе хубава жена с меки, зелени ирландски очи, гарвановочерна коса, изпъстрена с кестеняви нюанси и тук-там посивели кичури, които небрежно се стелеха по раменете й.

— Майко!

Тя не обърна никакво внимание на възклицанието на Джак.

— Добре ли спа, миличка? Матракът е малко на буци.

— О, не, чудесно спах. Благодаря ви, че ме подслонихте за тази нощ.

Джийн вече подсушаваше нова чашка за кафе с кърпата за чинии. Напълни я с прясно кафе и я постави на масата пред Лиън.

— Не само за тази нощ. Греъм — това е бащата на Джак, и аз бихме се радвали, ако останеш тук колкото пожелаеш. Няма да задаваме никакви въпроси.

— Благодаря.

— Добре тогава, взимайте си каквото ви се яде. Джак, отивам да се видя с госпожа Ийвс. Изникнало е нещо много спешно. — Тя целуна сина си за довиждане, след което също толкова естествено целуна и Лиън по бузата. След като тя излезе, Лиън се обърна към Джак:

— А баща ти да не е Кари Грант? Толкова са мили.

Джак се втренчи в съдържанието на чашата пред себе си.

— Знам. Никак не им е лесно с мен. Трябва да поговорим.

— За кога си се разбрал с жената от дома за смахнати?

Джак стреснато вдигна очи.

— Холи — обясни Лиън с усмивка. — Всъщност съм поласкана, тя ми каза за другата жена в живота ти, нещо като приятелско предупреждение. Имам ли повод за тревога?

Джак й се ухили:

— За три часа. Мисля, че вече съм готов за това. Изключването онзи ден ми помогна, а след снощи вече съм убеден.

— Какво искаш да кажеш?

Джак загриза долната си устна, брадата му бе започнала да набожда.

— Звучи шантаво, знам, но просто имам чувството, че познавам „крал Артур“. Е, може би не точно познавам, но съм го срещал някога някъде… — Гласът му затихна. Лиън се вгледа в него, опасявайки се да не получи нов пристъп. — Просто всичко, което става, сякаш ме тласка към него — картините ми, ти. Господи, как бих искал шибаната ми памет да се събуди най-сетне.

— Джак!

— Да? Извинявай, просто сякаш в съзнанието ми има блед спомен за нещо. Рисунката на таверната е част от него, знам, че е така. Ето защо трябва да го открия.

— Ами онова, което стана снощи?

— Историята е във вестниците и мина по сутрешните новини. Била измъчвана и удавена. Той го е направил. — В мига, в който изричаше думите с такава непоклатима увереност, съзнаваше, че е прав.

— Какво ще правим?

— Отивам да намеря Джордж Слоун. Той е наясно с разните техничарски истории. Заедно с него ще отидем до твоя апартамент и ще го претърсим. Ако действително има подслушвателни устройства, няма да ги пипаме. Може да ги използваме, за да го подмамим. Ще взема някои твои дрехи за срещата ти със Спийкмън. Ти трябва да продължиш да се държиш, сякаш нищо не е станало. Имаш невинен клиент, за когото трябва да се погрижиш.

 

 

Джак откри брата на Тоби с помощта на адвоката. Срещнаха се пред дома на Лиън. Джордж го посрещна с широка усмивка и сак, който бе издут от нещо обемисто.

— Не ти е за първи път.

Усмивката на ямаеца стана още по-широка.

— Не ти трябва да научаваш подробности, Джак.

— Сигурно си прав.

Джак задържа вратата отворена. Джордж влезе вътре с поставен пред устните си показалец. Извади от сака матова черна кутия с четири шайби от лявата страна. Имаше отделна ръчка и, изглежда, се захранваше с батерии. Джак успя да види името на апарата — „Нелинеен свързочен предпазител“ — и предположи, че това е устройство за откриване и прочистване на подслушвателна апаратура.

С интерес проследи как Джордж откри три „буболечки“ в апартамента. При всяко попадение Джак му показваше с кимване да остави нещото на мястото му. След като привършиха, Джак събра малко багаж за Лиън. Напуснаха жилището, без да говорят.

Като излязоха навън, Джак се обърна да благодари на Джордж, който се бе намръщил.

— Мислиш ли, че това са всичките?

— Надявам се, човече, но той е доста вътре в нещата. Сканирането би хванало повечето от моделите, които в момента се подвизават на пазара, но изникват все по-нови и по-нови неща.

— По-разумно е да се предположи, че има и още?

— Така смятам — отвърна Джордж. — Играта доста загрубява, Джак. Сигурен ли си, че ще се справиш?

Колкото и да се мъчеше, Джак не би могъл да отговори на този въпрос.