Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (42)

41.

Приглушената музика, звучаща в чакалнята на Хелън Дуайър, беше предназначена да успокоява, но имаше обратния ефект. От „барокендрола“ на Вивалди Джак винаги го побиваха тръпки. Хелън се бе съгласила да го приеме веднага, обяснявайки с присъщия си мек тон, че има и други пациенти, но ще успее да му отдели време.

— Сигурен ли си, че си готов, Джак? — беше го попитала по телефона.

Това бе въпрос, чийто отговор не би могъл да знае, преди да започнат сеанса. Пръстите му забарабаниха по масата. Секретарката го възнагради с повдигане на яростно изскубаните си вежди. Той начаса престана с топуркането, след което се впусна в протяжно протъркалване на целите пръсти, при което тя нацупи устни и продължи да печата поредния доклад за поредния осакатен живот.

Дали беше готов? Дали някога можеше да бъде готов да се изправи лице в лице с това, от което го пазеше съзнанието му? Помъчи се да отблъсне страха. Преди беше успявал. В Залива, когато чуждоземните пясъци караха нашественика да сънува вода, той бе сънувал Фиона. Спомените му за водата бяха прекалено ужасяващи, за да бъдат освободени без борба от потайните кътчета на паметта му. Обаче сънищата бяха продължили нашествието си с нарастваща жестокост и заслепяващи подробности до момента на събуждането, когато неохотно закуцукваха назад като старите самотни мъже, хванати да мастурбират в киносалон с прожекция на порно. С изместването на фокуса на сънищата му от пълен мрак към смътна светлина, неясни по края на лещите, той се бе опитвал да запомни повече всеки път. Просто кадър или мирис, но достатъчно, за да състави някакви половинчати доказателства.

Именно това в крайна сметка го беше довело при Хелън Дуайър. Сеансът за смъртта на Фиона бе голям пробив. Той го беше придвижил напред, бе му позволил да повярва, че за него съществува бъдеще. Въпреки че съдбата на всеки е една и съща на края, той вярваше, че животът се измерва не с начина, по който си го напуснал, а с начина, по който си го живял. Цялата тази работа със Спийкмън и Лиън се бе появила толкова внезапно, почти догонвайки онзи спомен, че той чак сега откриваше покоя в него. Но му предстояха далеч по-тъмни неща. Подушваше ги в собствения си застоял дъх и на няколко пъти през последните седмици почти ги бе улавял.

Двамата с Крайтън имаха обща тайна — нещо, което ги свързваше както в миналото, така и в бъдещето. Водата бе попарила адвоката и го бе обезобразила, след което бе отнела родителите му, но имаше и нещо повече.

Прозвуча сигналът на интеркома и прекъсна мислите му. Преди секретарката да каже каквото и да било, той вече беше на крака. Хелън потупваше по рамото едно малко момиче, чието лице бе деформирано от огромен лилав родилен белег. Усмихваше се. Джак изчака търпеливо тръгването й и Хелън насочи вниманието си към него. Кимна му с топла усмивка.

— Никакви обаждания, Даяна, даже и ако позвъни самият Фройд от гробищата, за да ми каже, че винаги съм била права във възгледите си за него. Влез, Джак, имаме да си кажем много неща.

Светлината в кабинета й бе приглушена до кремаво сияние. Той долови миризмата на свежи цветя — зюмбюли. Бяха елегантно аранжирани в широка ваза. Тя проследи погледа му.

— Знам — промълви с леко ироничен шепот, — трябваше просто да ги пъхна вътре. Това е проява на стремежа ми все да контролирам нещата.

Хелън с жест го подкани да седне в дълбокото кожено кресло, което караше раменете му да се отпуснат и краката да почиват, изпънати право напред. Беше съвсем естествено да ги кръстоса в глезените.

— Радвам се, че дойде. Когато отмени последната уговорка, бях разтревожена, но не и обезпокоена. Знам, че наближаваме целта. И ти ли го чувстваш така? Имаш ли чувството, че напредваме?

Това й беше присъщо. Винаги общата връзка на работата, постигнатото и загрижеността. Когато за първи път се бе подложил на тези сеанси, се отнасяше враждебно към този лесен за разгадаване подход. Времето и доверието му бяха показали, че той действително успяваше, защото тя бе искрено загрижена за пациентите си и притежаваше непоклатимо търпение.

— Понякога. Друг път се страхувам да продължа търсенето. Имам чувството, че да оставиш нещата на мира е най-безопасно.

Промеждутъците между отговорите му и следващия й въпрос винаги му се струваха безконечни.

— А днес?

— Не мога да си позволя да чакам повече. Случиха се неща — с мен и с други хора, които ме накараха да взема решение.

Тя кимна бавно.

— Това има ли нещо общо с рисунката, която ми показа последния път? Със същото ли е свързано — процеса срещу „крал Артур“?

Сега бе негов ред да кимне.

— Какво те накара да се решиш, Джак? Не се чувствай задължен да ми отговаряш, не е моя работа, но би ми помогнало.

— Имам отговорности пред другите.

— Сигурен ли си, че това, което чувстваш, не е пак старият ти познайник — угризенията?

Той не закъсня с отговора си:

— Не, те са различни неща. Изпитваш угризения, когато чувстваш, че не си направил достатъчно, а си могъл. Отговорността идва, когато правиш каквото е правилно, дори то да не е достатъчно.

Хелън затвори очи и мислено си повтори думите му.

— Научил си много за толкова кратко време, Джак. Трябва много да се гордееш с това.

— Не, просто съм твърдо решен да стигна до края на всичко това.

— А ако краят е горчив?

— Ако е, значи е, но ще съм направил всичко по силите си, за да го избегна.

— Да, но как ще се почувстваш?

Това беше най-директният въпрос, който някога му бе задавала. В миналото никога не беше изисквала от него да дава самооценка на бъдещото си състояние на духа.

— Натъжен, разстроен, разгневен, но не и виновен. Никога повече виновен.

Той се бе взирал в зюмбюлите, докато изричаше горното, омаян от кичестите гроздове с фини лилави цветове.

— Срещнал си някого, Джак, виждам го. — Той премигна срещу усмихнатото й лице. — Адвокатката ли е? — Джак нацупи устни. — Знам, че излизам извън професионалния тон, като те пришпорвам, но ми се виждаш толкова силен. Тя ли ти даде тази сила?

Джак не бе имал възможност да се замисли над това досега. Бясното развитие на събитията от изтеклите седмици не бе оставило много място за размисъл.

— Тя е нещо много специално, силна, концентрирана, но също и нежна. Мисля… мисля, че и двамата сме си дали сила един на друг.

Хелън отбеляза нещо в малък бележник. Джак направи опит да извие врат, за да го прочете.

— Без надзъртане — предупреди го тя.

— Хелън, преди да започнем…

— Но ние вече започнахме. Искам да си представиш топли мисли. Топли, топли мисли за тези, които са ти най-близки и скъпи. Помириши ги, докосни ги, окъпи се в тях. Довери ми се, Джак. Имаш ли ми доверие, Джак?

— Имам. — Можеше да усети натежаването на собствения си глас. Звучеше му далечен и чужд.

— Време е да се върнеш назад — до момента, от който се криеш през целия си живот. До нещото, което най-много те ужасява, до събитието, което даже те е страх да си спомниш. Знаеш ли кое е това място? — Хелън Дуайър зачака отговора му. Въпреки че очите му бяха отворени, той се бе втренчил в някакъв свой хоризонт.

— Знам. — Гласът му беше леко изтънял, като на малко момче.

— Успокой се, нищо не може да те нарани. Къде е това място?

В гърлото му се надигна сподавено ридание, когато отвърна:

— В Кипър.

— На колко години си?

— На тринадесет, госпожице.

— Разкажи ми какво виждаш…