Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (52)

51.

— Да, господин Слоун — ведро изрече съдия Сингълтън, обръщайки се към него със съчувствена усмивка, която Тоби съзнаваше, че бе предназначена най-вече за пред съдебните заседатели. Сингълтън нямаше намерение да ги отчуждава от себе си чрез проява на несправедливо отношение към млад адвокат, който по стечение на обстоятелствата се бе оказал в най-бурните води на юридическата битка. Сингълтън вече им бе обяснил положението преди това. Неколцина му се бяха усмихнали със съчувствие, другите бяха вече прекалено близо до взимането на решение за присъдата, за да му обръщат внимание.

Беше изкарал безсънна нощ в подготовка на кръстосания си разпит за свидетелите в този ден, но в средите на правистите съществуваше и нещо като прекалена подготвеност. От това въпросите ставаха безлични, отговорите — механични. Трябваше да се покаже в най-добрата си форма, в най-блестяща светлина. Доказателствата, изложени на хартия, можеха да се променят драстично по време на устното им представяне пред съдебните заседатели. Една промяна на ударението на дума, наблягането на израз можеха да променят значението им. Това, само по себе си, изглеждаше без особено значение, но когато се поставеше на фона на цялостната пледоария, можеше съществено да измени хода на делото.

Тоби бавно издиша, след което твърдо се изправи на крака. На свидетелското място стоеше изпънат сержант Хол с блестящи копчета на изгладената си безупречно униформа. Беше доста млад, за да носи вече трите ленти. Тоби се обърна към него, готов за кръстосания разпит:

— Сега да обобщим. Вие сте били един от служителите, открили Джоана Чийм в задната част на каросерията на камиона на ответника, нали?

— Да, сър.

— Казахте ни, че сте били в подвижния патрул в този район и сте извикани в качеството си на най-близка до мястото единица — да се насочите към камиона възможно най-бързо.

— Да, сър.

— Това е било осъществено с включването на сирените и светлините на служебния автомобил?

— Точно така.

— Предназначението на тези сигнали е да привличат вниманието, нали?

— Да.

— Когато сте насилили вратите на каросерията, господин Спийкмън се приближил към вас и ви попитал какво става, нали така?

Сержантът изглеждаше объркан.

— Да, действително беше така.

— Той направи ли някакъв опит да ви спре да не отваряте вратата?

— Опит — не, но не изглеждаше много доволен.

— Предложил ви е да използвате ключовете, нали?

— Така е, но ние имахме ясни инструкции да действаме колкото се може по-бързо.

— Той направи ли някакъв опит да избяга?

— Не, сър, ние все пак бяхме двама.

— Да — продължи Тоби, — и двамата сте били заети с разбиването на ключалката. Той би могъл да побегне когато пожелае. Всъщност би могъл да изчезне още когато е чул приближаването на сирените. Можел е да избяга в решителния момент.

Сержантът обърна поглед към съдебните заседатели.

— Ние щяхме да знаем кого да търсим, сър. Камионът беше негов.

— А дотогава той е можел да убие пак.

— Господин Слоун?

Беше съдията, който продължаваше да има смръщен израз.

— Моля, поправете ме, ако греша, но да не би да приемате от името на клиента си, че той е убивал преди онзи момент? Ако е така, за какво тогава ни е целият този процес?

Тоби бавно изпусна дъх, почти като въздишка. За непосветените изглеждаше, че Сингълтън е задал съвсем резонен въпрос, за посветените беше ясно, че той подпечатва мнението си за делото.

— Съвсем не, милорд, намеквам, че ако моят повереник е имал причини да избяга, той е имал доста възможности да го направи.

Сингълтън изсумтя, след което вдигна вежди и изви глава към съдебните заседатели.

— Разбирам, продължавайте.

— Момичето е било поставено близо до вратата?

— Да, сър.

— Така че да може да се забележи веднага?

— Прав сте. — Сержантът се забавляваше.

Тоби продължи да настоява:

— Тази каросерия е с дължина около дванадесет метра и въпреки това тя е била сложена в предната част?

— Отново сте прав. Вече казах всичко това.

— Просто се опитвам да си изясня цялостната картина, сержант. При по-късно направения обиск на камиона сте открили брезентови платнища.

— Точно така, в самото дъно на каросерията.

— Тя не е била покрита с платнище, нали? Лежала си е просто така, съвсем открито?

— За нейно щастие, сър.

— Сякаш е трябвало да бъде открита.

Фрай скочи на крака.

— Ваша чест, действително съчувствам на колегата си за липсата му на опит, но това е коментар, чието място подобава да бъде в края на делото, при заключителната му реч пред съдебните заседатели.

Лицето на Фрай привидно излъчваше съжаление, задето му се налага да изпълни дълга си.

Сингълтън премлясна.

— Моля да не вземате под внимание казаното от господин Слоун, дами и господа съдебни заседатели. Господин Слоун, много ви моля да се ограничите в задаването на въпроси. Приумиците на фантазията ви могат да бъдат запазени за заключителната ви реч.

Тоби очакваше това мъмрене, но неговото намерение бе да посее семената на съмнението, че случаят е нагласен, колкото се може по-рано в главите на съдебните заседатели.

— Сержант — продължи той, — вратата се отвори съвсем лесно, нали? Сякаш изобщо не е била заключена?

— Откъде знае… — започна свидетелят, след което млъкна.

Тоби се бе оказал прав. Самият Крайтън е трябвало пръв да насили вратата преди тях, за да пъхне момичето отзад, след което някак да я затвори отново, сякаш е заключена.

— Тя едва ли не се е разтворила сама, нали?

Сержант Хол започваше да изглежда притеснен.

— Оказа се по-лесно, отколкото си мислех. Може би не си знам силата.

— А може би вече е била разбита преди.

— Господин Слоун — просъска Сингълтън.

— Оттеглям въпроса си, Ваша чест.

— Коментара си — прошепна Фрай достатъчно високо, за да бъде чут от съдебните заседатели.

Тоби не вдигна очи към съдията, но можеше да усети нажежеността на погледа му, впит в него.

— Изследвахте ли ключалката за евентуални следи от друг взлом?

— Не, поне доколкото ми е известно, сър.

— Жалко — измърмори той достатъчно високо да го чуят заседателите. Забеляза как един от членовете — жена с интелигентно лице и елегантен костюм, започна да си води бележки по неговия кръстосан разпит. — Господин Спийкмън е изглеждал изненадан от това, което сте открили. Той всъщност е възкликнал, цитирам от вашите показания вчера: „Какво, по дяволите, търси тази тук?“.

Хол твърдо издаде челюстта си напред, преди да отговори:

— Няма да е първият убиец, хванат на местопрестъплението, който се опитва безогледно да отрича, сър.

Тоби насочи вниманието си към Сингълтън.

— Ваша чест, това е прекалено.

— Вие зададохте въпроса, господин Слоун.

— При цялото ми уважение, милорд, зададох въпрос, който свидетелят реши да пренебрегне. Попитах дали го е казал, а не какво означава това. Според мен има съществена разлика.

— Това ли бяха думите му, сержант? — В гласа на съдията се долавяха изпълнените с търпение нотки на отдавна страдащ от припряността на детето си баща.

— Да, Ваша чест.

Съдията отправи крива усмивка към съдебните заседатели, сякаш искаше да каже: „И какво от това? Така би казал, разбира се“.

— Сержант Хол — продължи Тоби, — значи от самото начало обвиняемият е отрекъл да има нещо общо с упоеното момиче?

— До това се свеждат нещата, да.

— Вътрешността на каросерията е била изключително прашна, нали, сержант?

— Да, беше доста прашна. Даже имах много прах по униформата си и се наложи да я дам на химическо чистене.

— И въпреки това по лентата, залепена върху очите на момичето, устата, ръцете и краката не е бил открит нито един отпечатък, който да принадлежи на обвиняемия. Всъщност няма никакви веществени улики, които пряко да го свързват с отвличането на момичето, нали?

— Сигурно е бил с ръкавици — отвърна сержантът със злобно ухилване.

— Отговорете на въпроса, сержант Хол! — извика Тоби през залата. Той прикова поглед в полицая, докато онзи не извърна очи от яростния израз на Тоби.

— Не, сър — тихо отвърна полицаят.

— И въпреки това, по цялата останала част от камиона е имало отпечатъци от господин Спийкмън?

— Да, така мисля.

Тоби се обърна към Сингълтън:

— Милорд, по тези доказателства е постигнато съгласие между обвинението и защитата. — Съдията му се озъби да продължи. — И едно последно нещо, преди да приключа с вас, сержант Хол.

Полицейският служител беше поизгубил напереността си и изглеждаше доволен, че се вижда краят.

— Сър?

— Имаше обявена награда от петдесет хиляди лири за залавянето на „крал Артур“. Наясно ли сте с това?

— Цялата страна е наясно.

— И въпреки това съобщението, оповестяващо местонахождението на момичето, което бе получено в полицейската централа, е анонимно?

— Да, така мисля.

Фрай се изправи на крака и вече с недотам опростителен тон изрече:

— Това са само слухове, както му е много добре известно на моя вещ колега.

— Мога да го докажа по друг начин. Ваша Светлост ще намери тези доказателства на страница четиристотин тридесет и първа от тома.

Тоби с голямо задоволство видя как кралският съветник на прокуратурата се извъртя рязко към помощника си, чиито пръсти бързо откриха споменатата страница и посочиха съдържанието й пред зачервеното лице на Фрай. Сингълтън нямаше нужда да гледа. Беше наясно с абсолютно всички подробности по делото. Фрай за сетен път си седна на мястото без повече забележки.

Тоби дръзна да погледне към съдебните заседатели. Към жената, която си водеше бележки, се бе присъединил с подобни действия мъж на средна възраст в мъхесто сако.

— Сержант Хол, вие знаете, че това е така, нали?

— Да, знам, сър.

— И въпреки това никой досега не е предявил претенции за тази награда?

— Доколкото знам, не, сър.

— Вие, в качеството си на полицейски служител, не бихте могли да предявите претенции към наградата, нали, сержант?

— Не, сър, аз просто си върша работата, за която ми плащат.

— Знаете, че мъж се е обадил, нали? — Тоби се обърна към Фрай и изрече с отчетлив шепот: — Страница двеста шейсет и втора, всичко е записано там, също и на лента.

Фрай се извърна настрани, опитвайки се да изрази отегчение от процедурата.

— Така чух. — Сержант Хол се потеше обилно. Бръкна в джоба си и извади носна кърпа, с която се попи.

— Ако можехте, щяхте ли да поискате наградата?

— Това е некоректен въпрос, господин Слоун, и хипотетичен на всичкото отгоре — предупреди Сингълтън.

Тоби не му обърна никакво внимание — вече нямаше връщане назад.

— Но вие всъщност нямате какво да криете, нали?

Тоби моментално си седна на мястото. Това не беше въпрос, който изискваше отговор. Съдия Сингълтън студено подкани съдебните заседатели да се оттеглят, а Тоби Слоун зачака наказанието си. Когато те напускаха залата, той кръстоса поглед с първия привърженик, спечелен за каузата. Тя кимна, преди да прекрачи прага на залата. Първи рунд бе завършил.

 

 

Зората на този ден нахлу с блясък през прозореца на хотелската стая на Крайтън. Беше спал добре, но когато бе сънувал, в съзнанието му изникна нейният образ. Нейните черти се бяха размили от годините, но той усети духа й, силен и безстрашен. Бе проникнал в кръвта му. Чувстваше неговия яростен натиск.

Взе си душ, като завъртя крана до най-студено и се наслади на острите му като иглички струи. Нямаше закъде да бърза, не трябваше да припира. Този Форт щеше да остане тук известно време, да се гмурка за кости — тези на Кира и на неговото дете.

Усещането от завръщането в това задушаващо място след толкова години му бе изключително интересно. Повече от двадесет години, цели двадесет години, а островът все още носеше главата си под мишница, жалейки за своята изгубена цялост. В онова сухо лято неговият настойник го доведе тук за продължителен престой. Имаше вила близо до езерото — до Ая Екатерина, от много години. След нашествието къщата бе изгоряла до основи. Никога не е имал причина да се завърне, поне до този момент.

Беше срещнал момичето, когато излезе да поплува един ден. Плуваха заедно: тя, защото бе привлечена от него, той, защото бе искал да опита секса. Частното училище, което посещаваше, предоставяше оскъдни възможности за хетеросексуално общуване. Настойникът му го беше предупредил за местните, но това само подхрани апетита му към ястието, което в крайна сметка се оказа доста постно. Тя беше девствена. Бяха му нужни няколко седмици и много нескопосни стихотворения, с мъка преведени на гръцки, за да проникне в тайното гнездо на тялото й. Тогава си помисли — и бе запазил това мнение и досега, че ако това беше нещото, което нормалността можеше да му предложи, с радост би желал да бъде различен. Да, много по-различен.

Малката Кира забременя. Настойникът му откупи гнева на баща й с много кипърски лири.

— Всеки мъж, особено гордият, си има цена. Покажи ми мъж без гордост и ще затреперя, защото именно той е опасен, Рекс.

Настойникът му се гордееше с подобни изявления, които разкриваха особеното му пристрастие към китайския философ и мислител Лао Дзъ. Цитираше го често, както на място, така и не на място. Рекс показваше надмощието си, като отвръщаше на поученията със същия вид цитати, но винаги употребени на място.

Навремето бе дълбоко трогнат от последното пътуване на Кира. То жигоса съзнанието му с прозрението за истинското му предназначение. Тя му беше първата във всяко отношение. Рекс се усмихна при спомена за докосването й по кожата му, за овалното й лице, което излъчваше съчувствие, когато прокарваше крехките си пръсти по завещаното от майка му. Нямаше никакви въпроси. Нито веднъж не го попита какво го бе довело до това състояние. Кира беше прекалено красива, за да я остави да бъде развалена от този свят. Не бе имал никакъв друг избор, освен да я изпрати.

Рекс излезе от кабинката на душа и се избърса със замислени движения. Всички огледала в стаята му бяха обърнати с лице към стената. Можеха да го виждат само когато сам пожелаеше това.

Закуската бе съвсем проста — кроасани и рядко сладко. Джипът 4×4, който нае от летището, беше паркиран наблизо. Пред всички власти той беше Дейвид Тейлър, бивш служител на „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Тейлър се оказа полезен по време на сделката с „Биг Трак Холидж“, но след навременното си изчезване стана истински незаменим. Беше съвсем лесно да измисли привлекателната работа в САЩ пред амбициозния млад юрист. Той имаше такава огромна вяра в себе си, че нито веднъж не се беше усъмнил как един толкова млад човек може да получи толкова много срещу толкова малко. Рекс се справи бързо и чисто с младежа. Винаги погасяваше дълговете си и смъртоносната инжекция беше достойно отплащане за сополанкото. Светът е толкова широк. Хората могат да изчезнат толкова лесно. Щом се сдоби с паспорта и кръщелното свидетелство на Тейлър, новата му самоличност не представляваше никакъв проблем.

Привлекателна млада сервитьорка разчисти масата му. Красавица. Нетърпеливото й лице му подсказваше нуждите й: като толкова много преди нея, и тя искаше да изпита познанието. Може би преди да напусне острова, щеше да й го покаже, но първо имаше да свърши една работа.

Прекара първата част от деня в Лимасол, събирайки различни неща, които щяха да му предоставят всичко необходимо за кампанията му. Щеше да лагерува в гората около езерото и да наблюдава Форт. После щеше да дойде часът за срещата му с любимия на Лиън. Той също изпитваше нужда да прозре нещата.