Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (4)

3.

Лиън очакваше, че ще има проблеми, но не си беше представяла нищо подобно. Враждебността на чакащата тълпа отразяваше омразата на цялата нация. Въпреки че беше дошла през задния вход, инструкциите й, спуснати от горе, бяха да направи изявление пред представителите на пресата, след като свърши задачите за деня. Това можеше да стане единствено пред парадния вход на Градския съд. Лиън тръгна право към устата на звяра.

Многолюдните фаланги на репортерите се устремиха на талази към нея, за да докопат каквото могат.

— Госпожице Стърн, ще има ли процес в Кралския съд?

— „Крал Артур“ ще се признае ли за виновен?

Натискът на хаотичната тълпа журналисти, всички протегнали напред микрофони или диктофони, я закова на място. Лиън се взря в непробиваемата маса пред себе си.

— Ако отстъпите назад, ще прочета предварително подготвено изявление. — Тонът й далеч не бе подканящ.

Тълпящите се репортери се отдръпнаха леко, щом тя се изпъна сковано и извади от чантата си напечатания на една страница документ. Забляскаха светкавици, зажужаха телевизионни видеокамери. Лиън си пое дъх, за да се поуспокои и започна:

— Тревър Спийкмън правдиво отговори на обвиненията, повдигнати срещу него. Той категорично отрича всички точки на обвинението. Фактът, че не бяха направени постъпки за пускане под гаранция, не бива да се тълкува като приемане на обвиненията. Оставането му под стража е продиктувано от съображения за собствената му безопасност предвид враждебността на общественото мнение… — Лиън чете изявлението безучастно до момента, в който репортерите не се отегчиха от стандартната формулировка за пледиране на невинност. Инквизицията бе подновена, към първите възроптали гласове се присъединиха други. Един въпрос се открои над останалите:

— Госпожице Стърн, в каросерията на камиона, каран от Спийкмън, е намерено упоено момиче. Как ще коментирате този факт от изразената позиция за невинност?

Добър въпрос. Въпрос, който самата тя си задаваше непрекъснато, откакто делото бе предадено в нейните ръце.

— Всички тези въпроси са от компетенцията на правосъдието. Когато бъдат назначени съдебните заседатели, именно те ще се произнасят по делото, а не представителите на пресата.

Виковете започнаха отново.

 

 

Джак Форт стоеше на мястото, отделено за представителите на пресата, и недоволно оглеждаше работата си. Не за това го бе пратил тук Том Лийт. Всички знаеха как изглежда Спийкмън, всички знаеха какъв е, с изключение на Джак. Картината пред очите му се бе появила от дълбините на психиката му, продиктувана от някаква глождеща, тревожна и все пак неуловима мисъл. Нещо не му даваше мира, стаеното у него смътно безпокойство показваше, че не всичко е наред. Защо бе нарисувал собственото си лице?

Когато новината за първото отвличане и убийство преди пет години бе посяла в душата му ужаса, който всеки родител би изпитал, заедно с него се бе зародило и тръпнещото усещане за нещо смътно познато. Когато един журналист бе загатнал за особения начин на овързване на телата, у Джак бе започнал да се събужда един задрямал спомен. Щом същият човек се бе докопал до вътрешна информация и бе описал как очите на момичетата са изтръгнати от дъната им, той бе почувствал, че дълбините на съзнанието му крият някаква информация, която обаче отказват да извадят на повърхността.

Джак напъха несполучливата скица в куфарчето си. Истината беше някъде тук. Не разбираше защо е толкова убеден в това, но знаеше, че е така. Едно бе сигурно: рисунката му нямаше да свърши никаква работа пред агенцията. Рязко затвори куфарчето, с надеждата че далеч от очите действително означаваше далеч от сърцето.

В съда продължаваха с други, по-обичайни процедури. Поредният шофьор в нетрезво състояние бе изправен да отговаря за простъпката си. Обвиняемият изглеждаше притеснен във впития си, не по мярка и навярно взет назаем костюм. Беше време да си върви.

Джак разполагаше с достатъчно време, преди да вземе дъщеря си от къщата на родителите си. Естеството на работата му го бе превърнало в баща за почивните дни. Холи проявяваше разбиране, но не би приела нещата винаги да стоят така.

Той бутна напред двойните крила на остъклената врата, стисна по-здраво дръжката на куфарчето и бавно се запъти към парадния вход. Фоайето на съда беше изпълнено със самосъжаляващи се обвиняеми, бременните им приятелки и нескопосно облечените им деца с мръсни усти. Защо всички престъпници си въобразяваха, че многобройното им потомство можеше да послужи като смекчаващ, а не утежняващ вината фактор? Джак вярваше, че децата са източник на радост, а не евтино оправдание.

Съдебният персонал, охраната и любопитните адвокати заедно с уличени и предполагаеми престъпници — всички те надничаха през големите прозорци. Джак се промуши до Ник Райс, негласния гуру на журналистите от жълтата преса, с лице като на невестулка, който бе заел място на предната линия.

— Какво става, Ник? — попита го.

— Адвокатката на Спийкмън. Положението й май никак не е розово — изхили се той в отговор.

— Изненадан съм, че не си долу в глутницата. Как така?

Джак никога не бе изпитвал особено топли чувства към Райс. От него буквално вонеше на лицемерие. Очерняше живота на другите хора в пълните със скандали страници, когато собственият му също би бил достоен материал за тях.

— Тук, може да се каже, съм назначен за шеф на златната мина в сянка.

— Какво, какво?

— Кралица Гуиневър! — отвърна Райс, посочвайки през рамо към пейката в другия край на коридора.

— Искаш да кажеш, че Спийкмън е женен? — възкликна Джак.

— Бил е преди пет години. Развел се е преди първото убийство. Отдавна сме я докопали. В „Сън“^[1] си гризат ноктите от яд. Само срещу пет хилядарки запя по-готини парчета и от Елвис Пресли. Без майтап, първокласни. Нали се сещаш: „Как ме връзваше всяка вечер, но не се обърнах към полицията“!

— Какво, по дяволите, търси тя тук?

— Правим й малко снимки, за да ги пуснем, след като го осъдят.

Джак погледна към пейката, където, свита в ъгъла, седеше невзрачна на вид женица, облечена очевидно в току-що купени дрехи. Поклати глава с отвращение. Не знаеше кой бе по-виновен в случая — нещастната жена, задето бе взела парите, или пресата, която й ги беше предложила. Всичко бе част от общия цирк, като се почне от пищното представление в съдебната зала, та чак до третокласните дребни изпълнения, на едно от които беше станал неволен свидетел в момента.

Точно в този миг словесната престрелка между Лиън Стърн и медиите се усили с един децибел. Джак видя как тя затвори чантата си и започна да си пробива път през враждебно настроената навалица от зяпачи, които се бяха натрупали точно зад тълпата журналисти. Почти без да се замисли, той също се потопи в мелето.

Тъмносините гърбове на няколко полицаи посрещнаха слизането му по стълбите. Тълпата се стрелна напред и погълна защитницата на Спийкмън. Джак видя, че опитите на полицаите да я опазят бяха обречени на провал. Когато Лиън Стърн навлезе в разбуненото море от освирепели лица, мудните блюстители на реда се оттеглиха назад, за да се насладят за момент на обругаването на един адвокат.

Всички знаеха, че Спийкмън е виновен. Искаха да го покажат, да го изразят категорично. Нима не разбираха? Адвокатката просто си вършеше работата, не водеше кръстоносен поход. Джак се промуши между пламналото от омраза лице на един пенсионер, ръмжащ „кучка“, и друг младеж с бръснат череп, който крещеше и размахваше юмрук във въздуха. Видя как грубо се отнесоха с адвокатката, докато тя си проправяше път към таксито. Джак бе изненадан, че скъпият даймлер, който бе видял по-рано, не се бе появил отново, за да я спаси.

Напорът на тълпата го отнесе точно зад приведените рамене на австралийската адвокатка. Със застинал ужас в очите проследи как един нахакан, облечен с блейзър колежански възпитаник съсредоточено събра слюнка в устата си и я запрати върху дясната буза на Лиън Стърн. Тази постъпка накара прииждащата вълна да замре за миг, преди гневът да достигне точката на кипене заради забавените реакции на полицията.

Това не беше редно. Джак си проправи път през бръснатите глави, пънковете и майките с деца — всички обединени от общата омраза към „крал Артур“. Усети топлината на изгорелите газове от ауспуха на таксито върху крака си, когато успя да разчисти място за себе си и възможност за спасение за Лиън Стърн. Свитата й на кок коса бе разпиляна от тълпата, която я беше дърпала и блъскала. Джак я сграбчи за лявата ръка, отвори със замах вратата на черното такси и натика Лиън вътре. Щом дългият й, обут в черен чорапогащник крак се плъзна на седалката, тя се извърна, за да зърне лицето на своя спасител. Джак отвърна на погледа й. Въпреки че устните й бяха свити в няма решителност, долови уплахата и благодарността в очите й.

— Благодаря — изрекоха беззвучно устните й поради оглушителната врява наоколо, докато той се мъчеше да затвори вратата.

Въпреки че косата й бе разрошена, къдриците очертаваха красиво, изваяно лице. Тя вдигна ръка към лявото си ухо — обицата й беше изчезнала и Лиън хвърли поглед към паважа. Джак забеляза движението, но почувства и ударите по гърба си — народът в колизеума жадуваше кръв. Припряно затръшна вратата, срещна благодарните очи на таксиметровия шофьор и след едно изреваване на двигателя Лиън се отдалечи.

Плъзна очи по земята. Точно над капака на шахтата бе полегнала малка перлена обица. Полицейските служители съпроводиха с изпълнени със задоволство погледи отдалечаващото се на висока скорост такси. Докато подигравателните им очи проследяваха отпътуването на Лиън, Джак се наведе да вдигне падналото бижу.

Тя беше адвокатката на Спийкмън. Сигурно можеше да обясни на Джак защо този случай събуждаше такива странни чувства у него. Нещо в него изобщо не беше наред. Злочестото й изражение извън залата на съда подкрепяше това предчувствие, пресилената й рязкост в самата зала бе превърнала предчувствието в убеждение, но защо ли всъщност се усещаше така напрегнат?

 

 

Два часа по-късно продължаваше да си задава същия въпрос на път към дома на родителите си в Хартфордшър. Къщата се намираше на улица без изход в малко селце, което всеки момент щеше да бъде погълнато от Сейнт Олбънс. Единственото желание на родителите му бе след пенсионирането на баща му от военна служба да се оттеглят тук и приближавайки към сградата, Джак осъзна, че с годините все по-ясно разбираше основанията им. Във въздуха се носеше ароматът на провинцията. Свеж и лек, без следа от изгорели газове. Прекрачи прага на градинската порта, като продължаваше да си мисли за Лиън Стърн, и се насочи към входа.

Гласът на Холи нежно прекъсна машиналния му напредък.

— Татко! — възкликна тя с широка усмивка. — Мислех, че си забравил.

Дългата й кестенява коса се изплъзна от лимоненожълтия ластик, с който бе прихваната, когато тя се устреми по полирания дъсчен под на кухнята към него. Баща му — или Полковника, както го наричаха в селцето — само му кимна за поздрав с присъщия му леко срамежлив, приветлив стил. Майка му пристъпи към него и го целуна по бузата, докато Холи с очевидно задоволство се беше увесила на ръката му.

— Е, как е моето момиче днес?

— Кое от двете? — закачливо вметна Холи, хващайки баба си за ръка.

— И двете — добави Джак и се усмихна на заключението на Холи, че в живота на един мъж има място за повече от една жена.

— Нещата за плуване са готови, тате.

След миг Холи вече тържествено се сбогуваше с дядо си и баба си, като че ли бе тръгнала да се състезава за златото. Джак размени усмивки с родителите си, спомняйки си Фиона.

— Изобщо не прилича на майка си, нали? — Полковника смигна на Джак, който безцеремонно бе помъкнат навън от изключително решителната осемгодишна дама.

 

 

Докато вървяха по осеяния с листа път към къпалните на училището, Джак не спираше да се диви на енергичната стъпка на дъщеря си.

— Ставаш все по-висока, прекалено висока, за да смогвам да вървя в крак с теб.

— Просто раста. Нали не си забравил колко мъчителен процес е това? — отвърна тя, взряна право напред, съсредоточена и бликаща от енергия.

Разбира се, че си спомняше. Годините болезнено прокънтяха в съзнанието му. Сети се за мига, в който бе решил, че действително е пораснал. Това беше моментът, в който бе спрял да смята баща си за герой и го беше приел като човек. След двадесет и три години служба армията бе решил, че не се нуждае повече от услугите на полковник Форт: „в съответствие със съкращенията“ — и толкова. Нещата, изглежда, винаги ставаха така: преди си бил достатъчно добър за работата си, в следващия момент е време да те сменят.

Двамата стопиха десетминутното разстояние, подтиквани от ентусиазма на Холи.

— Хайде, татко, изоставаш. А аз имам да участвам в цели две дисциплини.

 

 

Стигнаха входа на басейна и застанаха на опашката зад едно семейство, което бе като за снимка — с абсолютно еднакви близнаци и плачещо бебе. Джак плъзна поглед из фоайето на строената през 60-те и заради това доста оскъдно проектирана бетонна сграда и долови натрапчивия дъх на хлор, който го върна назад във времето. Изглежда, всичко го връщаше назад, но недостатъчно. Защо паметта не му позволяваше да се върне изцяло?

Вече вътре в залата със скамейките за публиката, Джак сбърчи нос от антисептичната воня. Няколко двойки ентусиазирани родители се усмихнаха при влизането му. Те бяха членове на родителското и училищното настоятелство — мозъкът и сърцето на училището, и можеха да разпознаят ексцентрика в мига, в който го зърнеха. Той седна сам, далеч от всички.

За момент отново се сети за Лиън Стърн, без да може да определи точно защо. Мисълта му потъваше все повече и повече в кънтящото пространство на пълния с вода басейн. Минаха петнадесет минути, преди да забележи как Холи излиза от съблекалните, за да застане до приятелките си край басейна. Изправи се да й помаха, като се опита да се подпре на гърба на седалката отпред, но ръката му се размина с нея и той залитна. Дланите му бяха изпотени, а не го беше забелязал. Един-двама от хората около него кимнаха загрижено, но не посмяха да установят по-голям контакт. Холи не го забелязваше по препълнените пейки и разговаряше оживено с другите момичета в неведение относно все по-мъчителното пресъхване в гърлото на Джак.

Стовари се на мястото си с омекнали и треперещи колене. Водата винаги оказваше такова въздействие върху него.

Впи очи в Холи, като му се искаше тя да го погледне. Умален вариант на красивата си майка. Образите заприиждаха бързо: прекалено бързо, за да може да ги осъзнае, прекалено смътни, за да ги различи, и прекалено болезнени, за да му се иска наистина да си спомни.

Състезанието продължаваше да набира скорост пред очите му. Ответните викове на родителите след обявяването на надпреварата, в която щеше да участва Холи, пронизаха съзнанието му. Слабичките момиченца с широки рамене и коси, скрити от плувните шапки, без да обръщат внимание на родителите, се отправиха към местата си по стартовите блокчета. С преметнати през рамене хавлии, децата нагласиха пред очите си очилата си за плуване и пристъпиха напред, готови за стартиране. Холи щеше да плува в седми коридор. Очите й се плъзнаха по публиката, за да потърсят за последен път познатото лице. Изглеждаше толкова мъничка, уязвима, ненадейно му се прииска да извика, но откри, че не може, необяснимо защо. Джак съзнаваше, че това е следствие от градския процес. От всички спортове Холи да избере точно този. Не й беше казвал нищо за смъртта на майка й. Преди години, когато за първи път го беше попитала направо, Джак й бе отвърнал, че Фиона е заспала във водата и оттогава Холи сякаш също изпитваше необходимост да е близо до водата. Той бе проявил разбиране и никога не спомена за собствената си фобия. Обаче Холи обичаше водата.

Облеченият в анцуг съдия извика момичетата да заемат местата си. Холи свали хавлията, дори от такова разстояние излъчваше сериозна решителност и устрем към победата. Вече не приличаше на малко момиче — беше огледален образ на майка си. Съсредоточените й очи се взираха в басейна напред. Стойката на потръпващите й рамене откри пред Джак, че тя е напълно подготвена за това, и той разбра, че щеше да плува специално за него. Холи се подготви да се гмурне точно по сигнала. С изпънати напред ръце зачака старта.

Изведнъж момичето от лявата страна на Холи не издържа на напрежението и се устреми надолу. Другите я последваха, подмамени от движението, уловено от периферното им зрение.

Холи се гмурна лошо. Джак забеляза опита й да се удържи назад, щом фалстартът бе оповестен. Вместо да се плъзне по повърхността на водата, потъна надълбоко, прекалено дълбоко. Другите състезателки се издърпаха през краищата на басейна, всички до една — без Холи. Джак завика на човека със сигналния пистолет, прескачайки опънатото въже, и се подхлъзна на мокрите плочки край басейна.

— Тя е там долу, не виждате ли? — изкрещя.

Вдигна се с мъка, пристъпи към водата, събра ръце пред тялото си, приготви се да се гмурне и присви колене, за да се оттласне, когато в следващия миг се смръзна — никаква сила не можеше да го накара да прелети над ръба.

Виждаше колко неподвижно е тялото й, беше като петно с неясни очертания на дъното на басейна. Викаше, викаше и няколко момичета запищяха изплашено. Отнякъде изникна млад учител и се стрелна с главата напред в сините дълбини. Секунда по-късно го последваха двама помощници и по редиците на зрителите се понесе ужасен шепот. Джак усети как в прииждащата тълпа се надигна горчиво безсилие. Ненадейно повърхността се разцепи и младият учител се показа сред пяната, бе запъхтян, с почервеняло от страх лице. Той викаше нещо, но Джак едва различи думите в объркването си.

— Заклещена е във вентилационната шахта… ножици… косата й…

Един след друг помощниците изскочиха на повърхността, поеха си въздух и се гмурнаха отново. Тълпата край басейна се отдръпна да направи място. Холи бе потопена вече повече от минута.

Джак изпищя в лицето на учителя:

— Извадете я, извадете я!

— Има рана отстрани на главата й. Трябва да отрежем косата й, за да я освободим…

Гръдният му кош продължаваше да се повдига неравномерно, докато говореше. Хората си подаваха комплекта за оказване на първа помощ напред. Извадиха от чантата ножица за превръзки. Младият мъж изчезна под водата и Джак затаи дъх. Секунди по-късно кичури от косата на Холи заплуваха по повърхността. Децата пищяха и се притискаха в родителите си. Джак проклинаше и се молеше. Бяха минали повече от две минути. Ако Холи беше в безсъзнание, дробовете й отдавна се бяха напълнили с вода.

— Хайде, хайде! — викаше Джак към водата.

Холи първа бе извадена на повърхността и просната на пода като мокра риба. Джак се устреми към нея и я обърна по гръб, за да направи опит да възстанови дишането й, но учителят го бутна настрани, за да избегне риска от повторен провал. Джак падна по гръб, докато инструкторът вдъхваше нов живот в дъщеря му. Гръдният й кош започна да се повдига, когато се обърна настрани и повърна върху облицования с плочки под.

Едва не я бе загубил за втори път.