Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (27)

26.

Ла Сьо бе неспособен да движи краката си вече дни наред. Чувстваше разранените места на китките и бедрата си. Доколкото можеше да прецени, бяха се нацепили на третия ден, прекаран на това ужасно място. Беше трудно да отмерва потока на времето. Единственият часовник, с който разполагаше, бе болката му. Раните му изглеждаха възпалени, ако не и гангренясали. Гениталиите му бяха подути от разяждащите течности, които мъчителят му с пълно спокойствие въвеждаше в треперещото му тяло.

Именно в това се криеше целият ужас на положението: в пълното безпристрастие на инквизитора, докато си „бъбреха“, както се изразяваше той. Гласът на мъжа не издаваше никаква страст или емоция. Нямаше и никакви признаци, че той всъщност се наслаждава на извършваното. Беше просто търпелив, отегчен от света, приемащ положението като необходимост.

Шибаният ненормалник поне беше махнал иглите от врата му, за да може да отпуска глава на една страна в безуспешни опити да поспи. Почти не бе мигнал, откакто бе в тази провинциална къща. Поне предполагаше, че е къща. Виждаше потъмнелите греди на тавана в помещението, където беше. Вътрешните му органи пареха непоносимо и въпреки това оставаше в съзнание, когато разпитите го изискваха.

Торбичките с глюкоза продължаваха да му преливат сили, за да понася мъченията, но дали той искаше да ги понася? Мъчителят подробно му описваше добавените вещества във всеки от контейнерите, преди със сила да върне съдържанието им в стенещата му уретра. Беше му станало навик да блъфира. Казваше на Ла Сьо, че именно тази щяла да го довърши, че в нея била фаталната отрова. При последния подобен случай Ла Сьо се беше сгърчил и изпуснал зловонно в и без това изцапаното си бельо, когато вместо острата агония, изпита топлата струя на успокоителния балсам по половите си органи.

— Ти беше добро момче. Това, което ми каза за Интернет, се оказа вярно. Това ти е наградата — болкоуспокояващо. Ефектът от него ще ти помогне да пречистиш съзнанието си от трикове или блъфове, които би се опитал да изиграеш. Познавам кога хората казват истината. Такъв ми е занаятът: аз съм професионален детектор на лъжата.

Инквизиторът му го изчака да заспи, след което бе изчистил отпадъците от тялото и страха му. Ла Сьо бе благодарен за възвръщането на част от достойнството му, което може би показваше приближаването на края на изпитанието.

Това беше станало преди много часове. Сега отново се спускаше нощта. Бледата светлина на ранното зимно слънце се превърна в мрак, докато чакаше завръщането на мъжа. Беше на път да потъне в поредния, изпълнен с кошмари сън, когато вратата се отвори бавно и леките стъпки зачаткаха по това, което бе определил според шума като покрит с каменни плочи под. Припряно затвори очи, преструвайки се на заспал.

— А, спим, за да се насладим на сънищата, Виктор. Но ти всъщност изобщо не спиш, нали? Кой би могъл да спи при такова изпитание? Сънищата ти за бъдещето не са ли по-страшни от това, което вече си изпитал? — Възцари се тишина, след което се чу разочарована въздишка: — Виктор, Виктор. Много добре, докато спиш, ще те осветля по въпроса за новите си нужди.

Ла Сьо долови познатото проскърцване на кожа, когато инквизиторът седна зад гърба му.

— По природа не съм много доверчив човек. Някои дори биха могли да кажат, че притежавам доста повече от обичайната доза цинизъм. Прекалено високо се ценя, за да им противореча. Поне не пред теб, доверенико мой. Защото ти си точно това — мой учител, а аз — твой мъчител. Странно нещо са думите, не мислиш ли, Виктор? Как две противоположни думи само с една сричка разлика могат да опишат отношенията ни с теб. Пък и ти винаги си си падал по образователните видеофилми, нали?

Той спря, сякаш бе чул някакъв отговор.

— Не, не, скъпи ми приятелю, пази си силите. Ще имаш нужда от тях. Та докъде бях стигнал? А, да, моята злощастна липса на доверие.

Мускулите на Ла Сьо, свити от ужас при продължителния монолог на мрачния мъж, молеха да бъдат преместени в друго положение. Той стисна зъби и със сетни сили ги накара да останат неподвижни.

— Сънуваш ли, Виктор? Чудя се какво ли сънуват порнографите? Кои сладки забранени плодове вдъхновяват страстите ти? Сигурно е нещо, което не е свързано с работата ти — нещо наистина съвсем различно. Сетих се! Красиво дете, което безгрижно играе с родителите си, пеперуда може би или пролетна утрин в гората. Вкусовете ти вероятно са притъпени от познатите усещания. Също като на дебело момче във фабрика за шоколад, което се е преситило и вече му се повдига от старата му страст към този деликатес. Разбирам те, Виктор, напълно те разбирам. И аз самият си имам своето малко „хоби“ през последните години. Някои твърдят, че било призвание, може и да са прави. И все пак ми се налага да оставя инструментите за известно време. Не можем да си позволим хората да си въобразят някои неща, нали? Освен това има и някои висши държавни дела, за които трябва да се погрижа. — Той пак замълча, сякаш чуваше ответен отговор. — Не, не, мили ми Викторе, това не те засяга, макар че трябва да призная, много те бива в убеждаването, поне за момента.

Ла Сьо вътрешно се сгърчи при тази стаена заплаха.

Мъжът продължи:

— Има една-две издънки, от които трябва да се отърва.

— Това ли съм за теб, издънка? — Гласът на Ла Сьо беше дрезгав и нестроен от дългото мълчание. Единственото, за което го използваше последните няколко дни, бе да пищи от болката на мъченията.

— Твоето делово начинание те сблъска с нещо, което е прекалено голямо, за да го разбереш. Още с първата си стъпка сам се окачестви като издънка.

— Но аз не знаех. — Той осъзна, че в гласа му се прокраднаха хленчещите нотки на самосъжалението, които така ненавиждаше у клиентите си, когато изстискваше и последните средства от семейните им банкови сметки.

— Казваш „но аз не знаех“. Не знанието е важно, а самото съществувание. Наречи го късмет, съдба, орис, кадем, фортуна, каквото искаш, то е така, защото е така.

— Аз не знаех кой си ти.

Мъчителят му се разсмя, като чу оправданието му.

— Ако не бях се добрал до теб първи, имам всички основания да вярвам, че ти щеше да съсипеш съществуванието ми, бъдещето ми, което, за разлика от твоето, изглежда действително розово.

Ла Сьо се помъчи да потисне риданията, които се надигаха в гърдите му, после положи усилия да успокои дишането си.

— Много мъжествено от твоя страна — изрече гласът зад рамото му. — Доста впечатляващо, като имам предвид обстоятелствата. Съмнявам се, че аз самият бих бил способен на подобна проява на смелост, но пък, от друга страна, съм наясно с края на твоята история. Може и да ти се удаде случай да я изпиташ.

— Няма ли някакъв начин да постигнем споразумение? Аз съм изключително заможен човек.

— Аз също.

— А не искаш ли да станеш още по-богат?

— Това, което имам, ми стига.

— А какво ще кажеш за власт и влияние? — Ла Сьо се опитваше да открие слабото място на неизвестния мъж. Неговият живот бе посветен именно на тази цел, която без съмнение се лелееше от всяко човешко същество.

— С тях също разполагам, а скоро ще имам и повече.

— Досиетата ми…

— Продължавай.

— Досиетата на клиентите ми.

— Какво, някакви си банкерчета педофили от Ъшър? Срокът им на годност сигурно отдавна е изтекъл.

— Има и други: политици, юристи, журналисти, дори министър от кабинета.

— Изгледите ти за бъдеще се увеличават.

— Можеш да ги вземеш всичките, знаеш какво да правиш с тях. Аз искам просто да живея.

Чу как мъжът бавно въздъхна.

— Колко странно нещо е животът! Преди няколко дни бе на път да осъществиш най-голямата сделка в живота си, а ето те сега тук, при мен, готов да се откажеш от всичко, само и само да живееш.

— Да!

— Значи не желаеш да бъдем съдружници? Ще ми предадеш всичко просто ей така?

— Да, за бога, да! — изпищя Ла Сьо.

— Много добре.

— Какво? Искаш да кажеш, че ще ме пуснеш? — Беше преизпълнен с детинско очакване и радост, когато усети връзките около китките му да се разхлабват.

— Иначе би било пълно похабяване на полезен потенциал. Къде са тези досиета?

— В сейфа ми.

— Имаш предвид онзи в къщата ти? Под дъските на пода, заедно с осигурителните ти полици?

— Какво?

— О, боже, тези ли имаше предвид? Пък аз мислех, че имаш други. Не, онези вече са при мен. А между другото взех дискетите и видеокасетите. — Връзките около китките бяха стегнати с рязко движение. — Знаеш ли къде е разковничето на наистина доброто мъчение?

— Не зна…

— В точното разчитане на времето. Сега в този действително последен контейнер на катетъра, който със задоволство виждам, че си напълнил догоре, съм сложил стрихнин. Отговори на последния ми въпрос с „да“ или „не“. И бъди много, ама много искрен. Правил ли си други копия на стоката?

— Не, кълна се, няма никакви копия. Не исках да рискувам някой пройдоха да се докопа до него, моля те, моля те, повярвай ми!

— Но аз ти вярвам, Виктор. Сега най-сетне ти вярвам напълно. Честно, вярвам ти.

Мъжът се появи откъм гърба му. Все още носеше черната кожена маска и през разтворения цип се виждаше усмивката му. Ла Сьо видя как той посегна да я свали от главата си.

— Недей, моля те! Ако видя лицето ти, ще трябва да ме убиеш.

— Но ти си го виждал много пъти, Виктор. Моето и на останалите.

Маската бе свалена със замах. Ла Сьо бе виждал това лице на лентата стотици пъти. Мъжът бавно поклати глава:

— Не знанието, а самото съществувание. Това, че си се оказал на неподходящото място в неподходящия час.

Виктор ла Сьо изпищя, щом съдържанието на найлоновата торба бе изстискано пред погледа му.

Две минути по-късно, когато спряха конвулсиите и последният дъх напускаше тялото му, пред очите му изникна образ — не образът на Исус или Мадоната, нито пък видение за отвъдното, а образът на оловен ковчег, който се отправяше към Амстердам.

— Да пукнеш дано! — прошепна и издъхна.