Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (34)

33.

В четири следобед Тоби вече се бе върнал в Централния комуникационен комплекс в Скотланд Ярд. Говореше по телефона.

— Да са пристигнали някакви чекове? — попита касиера в кантората си. Това беше въпрос, задаван ежедневно от всеки пледиращ адвокат в страната. Отговорът почти винаги бе един и същ.

— Днес не. Кралският съд отново е престанал да плаща таксите на защитата. Казват, че само един служител бил упълномощен да разписва разплащателните сметки, а той в момента бил в продължителен отпуск.

— Вероятно на Карибите заедно с кралския прокурор — с леден глас отвърна Тоби. Това винаги бе повод за раздразнение. Обществото редовно четеше за високоплатените адвокати по търговско право или специалисти по тъжбите, които с всяко дело печелеха колкото джакпота на казино, но никога не се интересуваха от нищожните хонорари за случаите на кражба с взлом. — Има ли нещо интересно в пощенската ми кутия?

— Само кафяви пликове от разплащателните сметки, но добрата новина е, че утре ще ни посети данъчният инспектор за ДДС. Той иска всичките ти счетоводни документи.

— Страхотно. Едно нещо можеш да направиш за мен, Колин.

Служителят се заслуша. Беше свикнал членовете на кантората да опитват поредната безплодна схема за предварително получаване на хонорари, които така или иначе са им отпуснати.

— Би ли ми изтеглил авансово част от заплащането за Спийкмън? Човек не може да се храни с компютърни битове все пак.

Тоби отново насочи вниманието си към екрана, а остатъците от жалкия му сандвич с шунка го предизвикваха да си отхапе, ако смее, още веднъж от клисавата питка. Чувстваше се уморен — уморен, отегчен и объркан. Двамата с Лиън бяха решили да се съсредоточат върху зелената кола, спомената в изявлението на Пат Бараклоу. Беше прочел за убийството на жената в сутрешния брой на „Гардиън“ след срещата със Седжуик и Спийкмън. Верен на принципите си, вестникът бе изписал името на жертвата с правописна грешка. Лиън не беше обелила и дума по въпроса — или не знаеше нищо, или не желаеше да говори. Съвпадението бе прекалено потресаващо, за да го пренебрегне. Тя бе затрита в деня след като бяха получили достъп до информацията и открили съществуването й. Някой без съмнение се опитваше да ги спре. Това му подсказваше, че бяха на прав път. Но към кого или какво ги водеше този път?

Имаше поне десет хиляди зелени коли, забелязани по време на разследването. Беше пуснал програма, която да ги събере в един файл. След което щеше да му се наложи да проследи как всяка от споменатите коли е била документирана от детективите, ангажирани в следствието. Тази процедура бе позната под съкращението ИРИ: издирване, разпитване, изключване. Щом такава информация попадне в графата за случайни допълнителни данни по време на разследване на убийство, тя трябва да бъде разнищена докрай. Предполагайки, че полицията е успяла да издири собствениците на всичките споменати превозни средства, за да ги елиминира от следствените материали, това означаваше, че щеше да му се наложи да прегледа около десет хиляди доклада от ИРИ. Нямаше друг начин да открие колата.

Нощта се очертаваше да бъде наистина дълга, и то без каквито и да е гаранции за успех. За момент се бе замислил дали да не ограничи извличането на изявления само до тези, които са свързани с коли, забелязани по време на разследването на убийството на Колийн Бриджис, но пък, от друга страна, вече в никакъв случай не би могъл да има вяра на прокуратурата. Ако, както подозираше, имаше нещо, което Короната не би желала той да открие, то тогава те щяха да скрият изявлението от ИРИ на съвсем друго място в системата.

Не можеше да си позволи да проведе търсенето през пръсти, но така процедурата щеше да му отнеме време, с което те не разполагаха. Докато изчакваше харддиска да спре да мърка, Тоби прегледа останалата част от вестника. Една лична обява, обхващаща цяла страница, привлече вниманието му. В нея се изброяваха стотина имена с удебелен шрифт — нито едно от тях не му бе познато. Очите му се плъзнаха към края на страницата, където с малки букви бе изписано: „Всички изброени по-горе са полицейски информатори в АЛФ“.

На лицето на Тоби изгря широка усмивка. Хубаво беше да види почерка на брат си на национално ниво. Джордж се бе отзовал на молбата му с прекалена готовност, както му се бе сторило тогава. Нямаше нищо чудно в това, че бе имал собствени тайни съображения за охотната си подкрепа и Тоби беше убеден, че този изобличителен списък е продукт на допълнително модемно свързване със системата на ХОЛМС. Джак сигурно беше разбрал, но бе решил да не му казва нищо. Лиън имаше право: Форт бе човек, на когото можеха да се доверят, макар припадъкът в жилището му да му се бе видял доста странен.

Звукът от открехваща се врата го накара да затвори страницата с дългата обява. Инспектор Барнс дръзна да го удостои с кратка усмивка, преди да затвори вратата. Той се обърна пак към терминала и пусна скрийнсейвъра, за да скрие програмата от нея, въпреки че в това нямаше кой знае какъв смисъл: служителката пред съответния екран в стаята за информация знаеше безкрайно добре с какво се занимава в момента.

— Разполагате ли с всичко, което ви е нужно?

Той посочи с ръка остатъка от обяда си.

— Хубава храна. — После приближи блудкавото кафе до носа си и вдъхна мириса му. — Страхотно питие. — След което извъртя стола си с лице към нея и снижи глас до едва доловим шепот: — Чудесна компания. Какво мога да направя за вас?

Тя леко извърна глава настрани и скръсти ръце пред гърдите си.

— Знаете ли, не е задължително да бъде по този начин.

— По кой начин? — попита я, макар да разбираше какво има предвид.

— Добре де, не харесвате полицейските служители. Всъщност и аз самата не харесвам повечето от тях.

— Това не е приятелско сборище, вие какво сте очаквали!

Тя се усмихна със стиснати устни и сви рамене:

— Не се оплаквам, просто констатирам факт. Всъщност ние искаме едно и също нещо.

Тоби се заинтригува от желанието й да продължи разговора в тази насока.

— Като например?

— Безопасни улици. И убийците да са там, където им е мястото.

— Предполагам, че имате предвид затвора, а не бесилката.

— Каквото законът определи като справедливо наказание.

— Значи не бихте дръзнали да споделите личното си мнение?

— Аз съм старши полицейски служител, нямам право на лично мнение.

Тоби започваше да разбира накъде бие тя и продължи да настоява:

— Искате да кажете — старши полицейски служител, но жена, нали?

— Горе-долу.

Тоби кимна с разбиране:

— И в нашите среди е същото. Жените трябва да са два пъти по-добри от колегите си мъже, само и само да бъдат приети като равни. И ако не се държат като послушни малки момиченца…

Тя махна с ръка да го прекъсне.

— Няма значение. Аз съм голямо момиче.

Тоби й се усмихна вяло.

— Добре, значи все пак сте част от човешката раса, добре дошла на борда. Защо сте тук?

— И аз самата не знам точно. Вижте, наясно съм какво търсите и знам какво вече сте открили.

На него не му допадна обратът, който бе настъпил в разговора.

— Което ще рече?

— Много добре знаете какво имам предвид. Не е необходимо да го обличам в думи, нали?

Тоби леко се прокашля.

— Не, хм, предполагам, че не е необходимо. Кого се опитвате да компрометирате — мен или себе си? Трябва да е или едното, или другото.

Барнс се замисли над неоспоримата логика на забележката му.

— Нито едното, нито другото, макар че резултатът може да се окаже такъв. Имахте голям късмет, че ви се размина, но действително успяхте. Това е факт. Въпросът е, че всъщност вие имахте правото да получите тази информация така или иначе. — Тоби внимателно плъзна очи по слабичкото й тяло, търсейки някакви признаци, които да му подскажат, че тя записваше разговора. Жената проследи движението на очите му, както и посоката на мисълта му. — Не, не го записвам. Нито пък някой ни слуша в момента.

— И трябва да се осланям на честната ви дума? — Тонът красноречиво говореше за богатия му опит в кръстосаните разпити на прекалено много напористи полицаи в прекалено много дела, където получаването на присъда бе по-важно за тях от един справедлив процес.

— Добре тогава. Знам за трите файла, които бяха извлечени от НПК-2. Знам го от момента, в който това стана, но не съм направила никакви постъпки по въпроса. — Тя прикова в него суровия си поглед. — Това достатъчно компрометиращо ли е според вас?

— Не съвсем. Може да сте изпратена тук в качеството на агент-провокатор. Това може да е опит за поставяне на капан. Познавате закона не по-зле от мен: дори и да бъда подлъган за престъпление или признание, това няма да намали вината ми.

— Не ви карам нито да признавате едно престъпление, нито да извършвате друго.

— Друго? — припряно изрече той в желанието си да се дистанцира от какъвто и да е уличаващ намек. — Звучи, сякаш намеквате, че вече съм извършил едно в миналото.

Тя тръсна глава с явно раздразнение.

— Господи, ама и вие, юристите, сте едни! Никога ли не сваляте гарда си?

Тоби изсумтя, но веднага осъзна, че жестът не бе особено привлекателен.

— Аз не съм просто юрист, а пълноправен адвокат и отговорът е „не“. Посочете ми адвокат, който не се отнася с подозрение към полицията, и аз ще ви посоча служител на Кралската прокуратура.

— Разбирам ви напълно — призна тя. Прекалено често й се бе случвало да се сблъсква с кралски прокурори, които преследват целта си по-яростно и от самата нея. Приличаха й повече на ловци на вещици от Светата инквизиция, отколкото на радетели за истината.

— Това, което бих искал да разбера, госпожице Барнс…

— Само „госпожице“ е достатъчно.

— … е защо правите всичко това. Аз съм назначен да представлявам защитата на Спийкмън и ще направя всичко, което е по силите ми, за да го спася от доживотна присъда. А вашата задача тук е точно обратната.

Тя опря длани на ханша си. Той предположи, че намерението й бе да внуши авторитет — жестът почти успя.

— Точно тук грешите. Вярвам, че ако Спийкмън е убивал, тогава той трябва да бъде осъден и наказан, но въпреки всичко има право на справедлив процес. Вие май не ме помните, нали?

— А трябва ли?

— Срещали сме се преди седем години. Тогава бях патрулиращ полицай, а вие още обикаляхте градските съдилища и се опитвахте да основете своя практика. Аз представях дело за наркотици, където уликите бяха доста слаби. Видях как сравнихте със земята моя началник-смяна по време на кръстосания разпит. Той излъга безогледно и вие го разобличихте. След това дело той се оттегли от полицейска служба и аз се заклех никога да не минавам по неговия път. От присъствието си на това дело научих повече за правораздаването, отколкото от полицейската школа или напътствията на колегите с по-голям стаж. То не се основава на това дали ще спечелиш, или ще загубиш, а на истината.

Тоби бавно стана от стола си и закрачи из помещението.

— Беше наистина потресаваща реч. — Той продължи да кръстосва напред-назад. — Никога преди не съм я чувал от устата на полицейски служител. Да, това определено ми е за първи път.

— Как бих могла да ви убедя?

Той рязко се закова на място.

— Кажете ми какво имате да губите.

Инспектор Барнс отпусна ръце надолу.

— Когато постъпих в полицията, вярвах, че мога да променя нещата, че ще успея да направя професионална кариера. Но всъщност вече съм достигнала тавана й. Това естествено не е обявено официално, би било прекалено. Не, просто ще има едно-две преназначения, преди да се пенсионирам. Виждате ли, аз досега нито веднъж не съм престъпвала правилата. Поизкривявала съм ги от време на време, защото това е единственият начин човек да постигне нещо. Винаги съм смятала, че системата е справедлива, трябва да е справедлива, за да продължи да функционира. Наблюдавах ви, следях всичките ви ходове, а всъщност вие не би трябвало да човъркате като къртици за тази информация — тя по право трябва да стане ваше достояние. Ще ме преместят от ХОЛМС, щом открият подходящ заместник. Разполагам с нещичко за началника си, колкото да съм сигурна, че не ме заплашва понижение. Обаче бих искала да направя нещо, преди да си тръгна оттук.

Тоби бе впечатлен от искрената тъга в думите й.

— И какво е то? — В гласа му вече нямаше сарказъм.

— Вие искате да научите кой е собственикът на зелената кола, която Пат Бараклоу е видяла в нощта на първото отвличане.

Веждите на Тоби се повдигнаха:

— Вие знаете?

Тя кимна отривисто, след което пристъпи към компютъра. Инспектор Барнс плъзна мишката, за да изключи скрийнсейвъра, после набра няколко команди и търпеливо зачака електронният мозък да изплюе името. Тоби се надвеси над рамото й в трескаво очакване.

— Пригответе се за шок.

Когато името се появи, Тоби Слоун не бе шокиран — беше втрещен.

— По никакъв друг начин не бихте го открили, господин Слоун. Както много от важните аспекти на това разследване, и то беше погребано под купища маловажна информация. Успех! Оттук насетне действате сами.

Той все още бе прекалено потресен от разкритото, за да може да проговори и изобщо не забеляза излизането на жената от стаята.

Сграбчи телефонната слушалка на апарата до себе си и трескаво набра домашния номер на Лиън Стърн. Трябваше да поговорят, трябваше да решат какво да предприемат по-нататък. Нещата бяха прекалено големи за сам човек. Никакъв отговор. Реши да не оставя съобщение на телефонния й секретар. Вместо това се опита да се свърже с нея в службата, но секретарката й нямаше представа къде се намира.

— Мамка му, Лиън! — измърмори той сподавено. — Къде, по дяволите, си се запиляла?