Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (50)

49.

Джак се върна по местата от детството си, но Кипър се бе променил — както става с повечето неща — към по-лошо. Беше запазил част от английските си черти: червените пощенски кутии, движението отляво, дори валутата бе лира; но беше разделен от враждебност.

Бе съвсем просто да наеме фиат и да тръгне към полуостров Акамас. Едно от условията за кипърската независимост беше британците да запазят военните си бази. В гористата част на този полуостров се помещаваше мощна артилерийска база. Бащата на Джак беше втори командир от 1972-а до 1974 г. Къщата на семейството, наблъскана сред други подобни, ухаещи на борина постройки, се намираше в Лутра Афродитис — Баните на Афродита, но Джак не изпитваше необходимост да се върне там. Легендата разказваше, че богинята се къпела тук преди и след любовните си похождения — разочароващата реалност беше четириметрова пещера, обградена от грозни каменни плочи, в която капеше вода и имаше табели, забраняващи всичко освен дишането. Както при повечето неща, реалността рядко отговаряше на приказките.

Той се отправи към Лачи, където се намираше таверната преди двадесет и две години. Пътищата бяха безлюдни. През лятото тук щеше да е оживено и по тях да пъплят туристи на мотопеди. Сега извиващият се неравен път чакаше само него. Ако не го лъжеше паметта, скоро щеше да стигне до Лачи, а там се намираше таверната на Янгос. Бащата на Джак посещаваше често кръчмата, тъй като в нея най-достоверно можеше да се разбере кога има тревога в артилерийската база. Той имаше повече вяра на Янгос, отколкото на командващия си. На Джак не му позволяваха да ходи там, но момчето тайничко се бе промъквало със скицника в ръка. Към края атмосферата на острова бе станала враждебна, популярната таверна не правеше изключение, дори напротив. Мустакати мъже гневно стоварваха чаши по масите. Виждаше сцената съвсем ясно в съзнанието си. Хелън Дуайър беше освободила паметта му от затвора й — сега тя настойчиво изискваше вниманието му и го караше да вижда отчетливо.

На тринайсетгодишна възраст Джак бе пъргаво момче, облечено в бермуди, което скиташе из целия остров в търсене на сцени за картините си. Онази сутрин беше минал няколко мили — по Фонтана Амороса, над разбиващите се вълни на залива Крисокоу към нос Арнаутис. Топлите слънчеви лъчи го караха да се поти, докато вървеше по козите пътечки между боровете към животоспасяващата лимонада на Янгос. Бащата на Джак му беше забранил да скита надалеч същия ден. Изглеждаше разтревожен, по-разтревожен от обикновено. Сега Джак разбираше, че баща му е подозирал нападението, надвиснало над Кипър, но за юношата, какъвто бе тогава, тези притеснения изглеждаха напълно неоправдани. Че какво лошо би могло да се случи в такъв ден на такова прекрасно място? Отговорът бе: какво ли не.

Джак беше седнал на единствената свободна маса. Настроението в таверната не беше хубаво. Бутилки цивания — местната огнена вода, почти чист гроздов алкохол — се изпиваха с голяма скорост. Споровете се пренасяха от маса на маса, избухливите кипърци се надвикваха един друг и крещяха към небето в страх и объркване. Все пак получи ледена чаша лимонада, която му донесе момиче с матова кожа и бадемови очи, чийто закръглен корем красноречиво издаваше историята й. Не би могла да е на повече от тринайсет или четиринайсет години. На пръста й нямаше халка. В това строго, основано на католицизма общество падението й не можеше да бъде отминато току-така.

Джак събра смелост да й се усмихне, тя поклати глава.

— Тук не място за малко английско момче.

— Не съм малък — отвърна той, засегнат от забележката.

— Моите хора не са доволни от твои хора, изпий си бързо пиенето. Не ти желая зло, но други наливат цивания и ракия и накрая станат луди.

— Ще остана.

Огромните й очи с тъга се вгледаха в упоритото момче.

— Моля, иначе пострадаш.

Джак си спомни как нелепо бе издал напред брадичката си.

— Всички англичани еднакви, упорити като магарета, ама не така умни.

Един глас се извиси от вътрешността на таверната:

— Кира.

Момичето рязко се обърна, за да застане лице в лице с баща си, който се появи на прага на претъпканата кръчма — огромен, як мъж, към четиридесетгодишен, със зачервено от притеснение и пиене лице.

— Стой далеч от англичаните. Англичаните вече ти направили достатъчна беля, донесли беля на главите на всички ни.

Момичето се сви, засрамено от публичното унижаване.

— Той е само момче — отвърна кротко.

— Също така беше и другият, обаче остави съвсем мъжка беля в корема ти.

Един английски глас се намеси в кавгата им:

— Остави я на мира, Янгос. — Беше високата кльощава фигура на Рекс Крайтън. Бе облечен с дълъг бял панталон и риза с дълги ръкави, хубавото му лице беше неопетнено.

Янгос се извърна към него.

— Да беше я оставил на мира. Ти си копеле и й направи копеле.

Останалите пиячи забравиха споровете и се съсредоточиха върху случката.

— Млъкни! — заповяда Рекс. Въпреки че Крайтън не би могъл да бъде на повече от седемнадесет, присъствието му бе заплашително, рошавият кипърец обаче нямаше намерение да отстъпва пред приятелите и клиентите си.

— Не, ти млъкни! Ти си изрод, видях твоето тяло, грозник, прокажен. Изчезвай, грознико, отлитай си вкъщи, преди тялото ти да пострада още повече!

Янгос бе отбелязал пряко попадение. Очите на Крайтън пламнаха от кипяща ярост. Кипърецът знаеше слабото място на Рекс и ударът му бе насочен право под кръста. Крайтън гневно изгледа твърдите, сурови лица на другите кипърци. Джак забеляза в очите му сълзи от объркване и яд. Той се обърна към Кира, която се бе втренчила в земята.

— Ти също — изкрещя й. — Погледни ме! — Тя трескаво разтърси глава, но не вдигна очи от прашния под.

— Кира не ще да гледа грозни изроди — изръмжа Янгос. — Иди в цирка, хората плащат, за да гледат такива ужасии.

В този момент Крайтън се бе завъртял на пета. Спокойната му стъпка се превърна в тичане, после в спринт.

— Така, така, бягай, бягай презглава като всички англичани — изкрещя Янгос към отдалечаващата се фигура. — Не спирай, бягай, Янгос винаги ще те следва, през целия ти живот.

След като Рекс бе изчезнал от полезрението им, а Янгос се прибра в кръчмата, Джак видя Кира да се измъква отзад, покрай колите, нагоре по пътеката, по която беше избягал любимият й. Джак не бе имал намерение да я следва, просто така се получи.

Беше най-ужасното решение в живота му.

 

 

Джак рязко извъртя волана, за да вземе завоя по тесния планински път. Веднага след него пред очите му се откри таверната, която беше със същата табела: „Янгос“. Дори и след повече от двадесет години мястото изглеждаше съвсем същото. Въпреки че летните маси бяха прибрани, обстановката и декорът бяха каквито ги помнеше.

Паркира колата и влезе в потъналата в тишина таверна. Ресторантът бе празен. Един младеж миеше и бършеше чаши. Не вдигна поглед от заниманието си при приближаването на Джак.

— Тук ли е Янгос?

Момчето пропусна въпроса, но зад гърба му прогърмя плътен глас:

— Кой го търси?

Джак се обърна да види как годините се бяха отразили на съдържателя на таверната. Изглеждаше доста обгорял и набръчкан от вечния припек на острова, но все така силен. Но очите му бяха изгубили предишния си блясък.

Джак протегна ръка. Спомняше си колко топли хора са кипърците и как при всяка среща се ръкуваха и целуваха. Янгос здраво стисна ръката му.

— Какво мога да направя за вас? — Гласът му бе поомекнал с годините и изгубил острите, кресливи нотки от 1974-а.

— Казвам се Джак. Като момче живях тук.

— С военните?

— Точно така, баща ми имаше къща до Баните на Афродита.

Янгос се взря в него, опитвайки се да открие чертите на момчето в мъжа.

— Как се казваше баща ти?

— Форт, полковник Греъм Форт.

Янгос кимна с одобрение:

— Добър човек. Жив ли е още? — Джак кимна. — Кротък човек, честен. Имах му доверие. Като го видиш, му предай, че Янгос се радва, задето още е жив. — Янгос придърпа един стол и го плъзна към Джак. — Кажи какво иска синът на полковник Форт. Не си дошъл само да кажеш „здрасти“ на един старец.

— Да, така е.

Откъде да започне? Как би могъл да поиска помощта на този човек, когато преди толкова години не бе успял да спаси дъщеря му?

— Единственото, което искам, е да ме изслушаш. Това, което имам да кажа, ще бъде много болезнено за теб, може да почувстваш гняв към мен или към себе си, но те моля като син на баща си да ми позволиш да разкажа цялата история, преди да вземеш решение.

Кипърецът се втренчи в Джак, преди да отговори.

— Сега вече те познах. Викахме ти Малкия Пикасо. Все бродеше и рисуваше, хвърчеше в облаците, винаги с молив в ръка. Още ли рисуваш?

Джак кимна:

— От време на време. Янгос?

— Да.

— Става дума за Кира. — Лицето на кипъреца се изопна при споменаването на името. — Не искам да те разстройвам, но ти трябва да научиш истината.

— Кира, малката ми Кира. Аз бях виновен. Тя избяга от мен право в ръцете на мръсните турци, като нахлуха.

— Не, не е вярно.

Янгос се взря продължително в очите на Джак, за да провери искреността му.

— Какво може да знаеш ти, Малки Пикасо? Кажи на тъжния старец тайната си.

— Аз бях тук в онзи ден — деня, когато тя тръгна след момчето, в което бе влюбена, последния ден преди нашествието. Бях свидетел на кавгата ти с него.

Янгос кимна с тъга.

— Пиех от тревога, лоша работа за един кръчмар. Имаше много натиск. Изкарах си го на моята малка Кира и изгубих и нея, и внука си в онзи ден. Оттогава капка не съм слагал в устата си. Моля се на Господ, на всички богове да я върнат обратно при мен, у дома. Моята слабост към пиенето я прогони. Отказах се от него, но тя никога няма да прекрачи прага на таверната ми, нали, Джак Форт?

Джак отвърна прямо на умолителния взор на стареца:

— Не, Янгос, няма. И няма никаква надежда това да се случи.

— Как може да си толкова сигурен? Защо ограбваш последната надежда на баща й?

— Видях как я убиха.

— Какво си видял?

— Той я уби при езерото, Янгос. Аз го видях, видях всичко.

 

 

Беше си помислил, че я е изгубил по планинската пътека. Кира вървеше с решителна стъпка. Изглежда, знаеше накъде бе тръгнала. Джак я последва. Знаеше, че не е редно да го прави, но малкото момче в него надделя. Не му беше леко. Не биваше да се приближава много, за да не го забележи, пък ако изостанеше повече, щеше да я изгуби. По филмите, които бе гледал, следенето изглеждаше съвсем лесна работа.

Няколко пъти тя се обръща назад, за да провери дали баща й не я следва. Това накара Джак да повтаря действията й: не искаше да бъде хванат от разгневения баща, че следи бременната му дъщеря. Пътеката рязко се спускаше през уханната горичка към брега на езерото. Ако продължеше напред, веднага щяха да го забележат, защото дърветата оредяваха и се превръщаха в шубраци и треволяк.

Младежът, който й бе любовник, стоеше с гръб към нея при приближаването й. Джак се мушна между две скали и се притаи там, като гледаше как тя пристъпва към Рекс Крайтън. Беше приблизително на 200 метра от тях. От спокойната повърхност на езерото се надигаше тежка омара заради горещината. Рекс реагира на пристигането й с рязко извъртане, като я зашлеви през лицето. Джак чу изплющяването на шамара в мъртвешката тишина на безлюдната околност. Тя се хвана за бузата, която той бе ударил.

Рекс започна да съблича дрехите си. Когато махна ризата, Джак видя вълнообразни белези, които започваха от гърдите му и продължаваха към кръста. Щом махна панталоните и слиповете, Джак видя, че пурпурните белези продължаваха по слабините и бедрата му. Рекс разпери ръце като на разпятие — Кира бе застинала неподвижно, поразена от действията му. Лицето на Крайтън беше лишено от какъвто и да е израз, не излъчваше нито първично желание, нито кипяща ярост. Все едно че беше в транс. Посегна към нея, тя отстъпи назад. Той разтвори широко ръце, сякаш искаше да я обгърне с тях. Тя бавно пристъпи в обятията му. Той я положи на земята, след което възседна подутия й корем. Джак ги наблюдаваше мълчаливо. Крайтън прикова ръцете й под коленете си. Джак виждаше, че той се усмихва, а момичето бе като втрещено от всичко, което вършеше с нея. Крайтън се приведе над ухото й и прошепна нещо в него. Тя започна да се бори, но бе напълно безпомощна в здравата му прегръдка. Той отново се наклони към ухото й. В мига, в който го направи, момичето изви глава и впи зъби в лицето му. Крайтън изпищя от болка и се помъчи да откопчи челюстите й. Шурна кръв, тя продължи да го държи в зъбите си. На Джак започна да му се повдига, пикаеше му се, искаше да избяга, искаше да помогне. Беше изплашен, както никога досега.

Крайтън успя да я отскубне от лицето си. От раните, които бяха причинили съвършените й бели зъби, бликаше кръв, но Крайтън продължаваше да се усмихва. Вдигна длан до лепкавата струя, вгледа се в алената следа по ръката си и очерта с пръст кръст на челото на момичето. Тя започна да пищи. Ужасът, обзел Джак, го приковаваше към скалата. Страхуваше се да гледа, страхуваше се да се обърне. Крайтън се усмихваше сладко на Кира.

— Виж ме сега — извика над водите на езерото, — виж ме такъв, какъвто съм, сега и завинаги.

Палците му потънаха в очните кухини на Кира и очните й ябълки изскочиха върху бузите й. Джак изгуби съзнание. Когато се свести, Крайтън стоеше на ръба на езерото. Беше овързал тялото й със собствените й дрехи и прикрепил към тях няколко камъка. Джак видя мехурчетата, когато захвърли тялото й навътре. Когато Крайтън се изправи да се наслади за последен път на творението си, Джак хукна презглава. Мислите му трескаво се щураха, а паметта му заличаваше видяното. Турците нахлуха на следващия ден. Островът бе потопен в пълен хаос. Какво беше едно изчезнало момиче на фона на стотиците жертви?

Именно тогава съзнанието му бе намерило начин да го предпази от ужаса, нервният му срив беше формирал бъдещето му и го бе лишил както от миналото, така и от истината.

 

 

По лицето на Янгос се стичаха сълзи. Той скри лице в шепите си и зарида. Джак не беше виждал подобна скръб от деня, когато изгуби Фиона.

— Съжалявам, Янгос. Аз можех да й помогна.

Едрите рамене на мъжа потръпваха с всеки нов изблик на скръбта му. Той изплакваше сълзите, които не бе успял да пролее за повече от двадесет години, годините, в които не знаеше истината.

— Толкова съжалявам.

— Защо? Ти си бил момче, не мъж. Ако се бе опитал да помогнеш, и ти щеше да бъдеш в езерото с моята Кира.

— Искаш да кажеш, че тялото й не е било открито?

— Езерото не е претърсвано. Но ще поправя тази грешка. Трябва да разкажеш на властите това, което разкри на мен.

— Не мога.

— Трябва. Ти вече не си Малкия Пикасо, ти си мъж с всички последствия, които носи това.

— Янгос, в този момент полицията в моята страна вече ме търси. Този, който уби Кира, още е на свобода и продължава да убива.

Кипърецът избърса сълзите си.

— Защо те търси твоята полиция? Откъде да знам, че не ти си убил моята Кира?

— Аз не съм убиец, но можех да й помогна. Искам да поправя нещата. Помогни ми да я намеря, Янгос. Можем да я открием и да й помогнем да намери покой. Тя носи в себе си доказателството, което ще го изобличи.

— Говориш за доказателства, а всъщност става дума за моята дъщеря.

— Не, чуй ме, на мен също никак не ми е леко да го кажа, но твоето неродено внуче носи генетичната информация на баща си.

Ръката на Янгос се стрелна напред и зашлеви Джак през лицето. Ударът прокънтя в помещението.

— Нямаш ли душа? Преструваш се, че те е грижа, а после говориш за светотатство.

Джак отвърна тихо:

— Не позволявай на гнева си отново да те лиши от дъщеря ти.

Думите причиниха повече болка от каквито и да е удари. Янгос се сви и потръпна.

— Можем да отмъстим за смъртта й, като го накараме да си плати за престъпленията. Има и други мъртви момичета и техните бащи скърбят за тях ежедневно, ежечасно. Също като теб, и те изпитват гняв. Като теб нанасят удари в объркването си, но докато ти можеш да промениш нещата, те са безсилни.

— Ако лъжеш, ще те убия.

— Ако съм излъгал, не заслужавам да живея.

— Добре казано, сине на Греъм Форт. Но защо мислиш, че трябва да ти вярвам?

— Ти си вярвал на моя баща. Той е човек на честта. Аз съм негов син, той ми е предал своите принципи. Повярвай ми заради него.

Янгос прокара пръсти през косата си.

— Искаш от мен прекалено много.

— Знам. Това е почти непосилен товар за един баща.

— Имаш ли деца?

— Дъщеря, Холи.

— И я обичаш?

— Да.

— Тогава се закълни в нейния живот, че това, което казваш, е истина. Боговете ще те чуят и ще познаят дали е така по лицето ти. Това е силна клетва в моята страна. Ако ме излъжеш, ще прокълнеш нея. — Джак вдигна ръка. — Не, сложи я на сърцето си, сърцето не лъже, само хората.

Джак долепи дланта си до лявата страна на гърдите си.

— Всичко, което казах, е самата истина. Кълна се в живота си и в живота на единственото си дете!

Янгос кимна бавно.

— Не показа страх при клетвата си. Вярвам ти.

— Благодаря ти.

— Трябва да ми разкажеш твоята история от самото начало. Не скривай нищо. Искам да знам какво те доведе до моя праг, Джак Форт.

Джак си пое дълбоко дъх.

— Рисувам убийци за вестниците…

 

 

Рекс Крайтън отпиваше от чаша шардоне, когато пилотът обяви, че ще кацнат в Ларнака след петнадесет минути. Седалката в първа класа предлагаше всички удобства. Беше купил две съседни места, не му трябваше компания. Панталоните с цвят на слонова кост и финото трикотажно поло на Ралф Лорен трябваше да отговарят на времето на острова. Тя го беше подтикнала към тези действия. Лиън Стърн се оказа далеч по-способна да причинява неприятности, отколкото очакваше. Момичето имаше повече кураж и от гладиатор. Никога не е твърдял, че талантът не бива да се признава. Той признаваше и оценяваше нейния. Един ден можеше и да му се удаде възможността да й разкрие своя. Но преди това трябваше да уреди работата с Форт.

Нещата вече бяха прекалено близо, на една ръка разстояние от него, за да позволи на Лиън и Форт да се намесят в бъдещето му. Никога не беше пожелавал да се върне на това място, където притискаше първата жертва към гърдите си. Беше й показал великолепието си и тя трепереше от страхопочитание. Очите й бяха видели истината, преди да бъдат изскубнати, неговият образ се бе запечатал в ретините им — доказателство за страховитата му красота. Ала завръщането криеше опасности. Винаги избираше различни места за разкритията си. Момичетата бяха трогвали душата му и той ги бе спасил от корозията на живота. Единственото, което животът можеше да им даде, бяха разширени вени, тлъсти талии и съпрузи, които кръшкат. А той ги бе спасил от посредствеността. Сега те бяха чисти, пазени от неговото разкриване, завинаги топли.

Закопча предпазния колан, както ги помоли пилотът. Очакваше, че страната ще е по-различна, отколкото я помнеше. Промените, които бяха причинени от конфликта през 1974-а, неминуемо щяха да са се погрижили за това. Нашествието бе знак за намесата на боговете в негова полза, беше убеден в това. Те се грижеха за своите. Един ден щеше да се присъедини към тях, когато бъде готов, но първо трябваше да прочисти земята.

Младите индивиди от женски пол имаха склонност към мръсотията. Превръщаха се в мръсни малки момиченца, които се подхилкват зад лакираните си ръце и мечтаят да чукат братята и бащите си. Знаеше всичките им мръсни тайни, както и някои, които все още не им бяха известни. Само като разширеше познанията им, можеше да спре бъдещото развитие на моралния тумор, който заплашваше да ги завладее и похаби потенциала им. Неговата майка беше страдала — о, как бе измъчвана тази жена от нечистите си плътски желания. Той сам щеше да я освободи от оковите на пола й, ако тя не го бе направила. Беше чиста жена, омърсена от съпруга си и от повиците на либидото. Когато се бе устремила към водата, инстинктивно бе разбрала, че именно тя може да отмие нечистотията от тялото й, за да бъде способна да се прероди — чиста, девствена, недокосната, с непокътнат химен за вечни времена.

Именно епизодът в Кипър му бе помогнал да прозре в същината на нещата. Те го бяха принудили да постъпи така. Момичето доброволно го бе пожелало. Тя го последва до езерото, а фигурата, която бе зърнал да тича по билото, явно бе на Форт като момче. Тъмните сили го подлагаха на изпитание, искаха да проверят границите на неговата преданост — той нямаше да ги подведе. Ако беше прав, значи нямаше да е трудно да открие местонахождението на Форт. Единствената причина за пътуването му до Кипър би могла да бъде търсенето на доказателства, а единственото доказателство се намираше в тялото на малката Кира. Езерото без съмнение си стоеше на мястото, където си беше. Той щеше да дебне, докато настъпи моментът. Това, което Форт знаеше, можеше да е известно и на други. Щеше да изчака, докато търсенето на Форт завърши. Щеше да бъде хубаво отново да види Кира.