Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (32)

31.

Лиън закъсня с пет минути за срещата си с пледиращите адвокати и Спийкмън. В главата й цареше истински хаос. Джак се бе върнал от жилището й с помрачено от мисли лице. Беше избрал елегантна вълнена черна рокля и полуботи, както и малка чанта с бельо и чорапогащник за бързото й преобличане. Не мисълта, че той бе ровил в апартамента й я тревожеше, а това дали и убиецът на Пат Бараклоу бе правил същото. Изражението на Джак бе красноречиво.

Отначало единственото, което й каза, бе, че ще остане при родителите му до второ нареждане. Тя бе успяла да измъкне истината зрънце по зрънце. Защо беше такъв инат? Когато й каза за буболечката в телефонната слушалка и другите две, които бяха намерили, тя занемя от мисълта какво означаваше това: той е бил там. Той е бил там и е чул всяка дума, която е казала, слушал е всичко, което тя беше вършила. Обаче Лиън Стърн нямаше да плаче — вече бе приключила със сълзите.

Бяха се уговорили да се срещнат, като свършат със задачите за деня. Джак беше толкова загрижен за нея, че мисълта за завръщането в миналото чрез хипнотерапия бе останала на втори план.

Тоби и Седжуик я чакаха след пункта на охраната, когато тя пристигна. Докато служителите извършваха обичайния обиск на вещите й, Тоби вдигна ръка за поздрав, а Седжуик безизразно се взираше в пространството. Единственото цветно нещо във външността му беше розовата кърпичка, която вяло висеше от горния джоб на сакото му. През седемдесетте той бе най-изтъкнатият адвокат на своето поколение, докато смъртта на съпругата му не го беше тласнала към друг спътник — алкохола. Беше прочут със способността си да поглъща. Из Темпъл се носеха много истории за кавги с Върховния съд и съответните назначени съдии. Винаги се бяха разразявали след разпускането на съда за обедна почивка.

Лиън се приближи към тях.

— Господин Седжуик, Тоби, извинете за закъснението.

— Няма нищо, скъпа. Господин Спийкмън не се е разбързал за никъде. Всъщност за колко време е уговорена тази среща?

Тоби заговори:

— Споменах го преди малко, господин Седжуик. Запазили сме си целия следобед.

Седжуик нацупи устни и закима мъдро в продължение на няколко секунди:

— Разбира се, да. За цял ден ли каза? — Той погледна златния часовник с ланец, който извади от джоба на жилетката си. — Разполагам с час и половина преди другата си уговорена среща за деня. Сигурен съм, че можем да се разберем помежду си и предупредим клиента си да не ни задържа излишно.

Очите на Лиън и Тоби се срещнаха с пълно разбирателство и липса на изненада. Тя би била безкрайно смаяна, ако Седжуик успееше да издържи и толкова.

— Да сте изкопали някакви поразяващи новини за установяване на алиби чрез свидетели от онези документи? — изрече той със сарказъм. Беше съвсем ясно, че отказваше да приеме дори вероятността Спийкмън да е невинен.

— Все още не, господин Седжуик. Работим по въпроса.

Бяха се договорили да не разкриват находките си от незаконното търсене в ХОЛМС, докато не разберат с какво действително разполагат, пък и — като се имаше предвид отношението на Седжуик, той можеше да разкрие методите им за получаване на достъп.

— Бъдещето на Спийкмън не изглежда по-розово, отколкото бе при последното ни посещение, не сте ли на същото мнение, госпожице Стърн?

Лиън вдигна рамене. Ако се противопоставеше на твърдението на кралския съветник, щеше да й се наложи да дава обяснения, а тя просто не можеше да му обясни какво се бе случило през последните няколко дни.

— Според мен нещата изглеждат съвсем черни — продължи Седжуик. — Всъщност през дългогодишната си практика едва ли съм виждал по-безнадежден случай, откакто Бирмингамския удушвач се опита да отрече вината си — и тогава това не свърши работа.

— Неговата защита не пледира ли невменяемост, а не невинност?

Седжуик се усмихна вежливо, сякаш тя беше студентка първи курс право, която пита как да защитаваш някого, за когото знаеш, че е виновен.

— Това е едно и също за обществото. То не иска само труп, но и кръвта, която върви с него. Факт от юридическата реалност, госпожице Стърн. Това е също като обещанието на частния адвокат, че чекът е в пощенската кутия. Нищо лично. Нямам намерение да ви обиждам.

— Аз и не се обиждам, господин Седжуик.

— Говорих с прокурорите. Те все още държат на своето и не са съгласни на никакви сделки. Не бих казал, че ги виня, но се надявам да поомекнат, щом наближи датата на процеса. — Говореше с богатите, леко иронични нотки на високото си положение. Навремето това бе достойна за възхищение техника на пледиране, сега най-често се чуваше при поръчването на поредната доза скоч.

— Силно се съмнявам, че господин Спийкмън ще пожелае да се пазари с обвинението — вметна Тоби.

— Естествено, естествено, той може да накара Короната да докаже всяко обвинение, това си е негово право. Ако реши да се възползва от него, има правото да получи и най-добрата възможна защита.

Лиън бе напълно съгласна с последното, но не можеше да не съжали за това кой именно бе избран да изпълнява ролята на защитник.

— Ще се захващаме ли за работа?

Седжуик ги поведе по коридорите. Тоби изостана зад него и тръгна редом с Лиън.

— В таксито сподели с мен, че ще настоява Спийкмън да се признае за виновен — прошепна й с половин уста.

— Ти противопостави ли се?

— Опитах се, но без резултат. Той просто ме изслуша вежливо, след което кимна и каза: „Естествено, естествено“. Не настоях повече.

— Някакви новини за зелената кола?

— Рано сутринта минах през Ярд и пуснах програма за търсене. Днес следобед ще науча повече.

— Но нали сме ангажирани тук за целия следобед?

Тоби погледна напред към подсвиркващия си кралски съветник.

— В което, честно казано, силно се съмнявам.

Спийкмън бе застанал в далечния край на масата с меламиново покритие. Втренчи поглед в нея, единствено в нея, като очите му я молеха за трошица надежда. А тя все още бе неспособна да му я даде. Не разполагаха с достатъчно информация, за да са сигурни. Спийкмън сякаш го разбра и сведе поглед към сивия плот на масата. Лицето му изглеждаше още по-изпито, отколкото си го спомняше — хлътнали бузи и опъната жълтеникава кожа. Затворническата униформа висеше около корема му. Тя забеляза, че ръцете му треперят и са подпухнали, въздебели като на бебе, с нокти, пораснали много над върховете на пръстите. Заключиха вратата зад тях.

Лиън се помъчи да вмъкне пресилена ведрост в гласа си:

— Тревър, радвам се, че се виждаме отново. Познаваш господин Слоун. — Тоби кимна отривисто — не беше привърженик на светските любезности. — Както и господин Седжуик, разбира се. — Помисли си, че най-добрият начин на поведение бе да игнорира напълно станалото по време на консултацията преди предварителното разглеждане на делото.

Кралският съветник се озъби като акула първо към нея, после към клиента си:

— Господин Спийкмън, седнете, моля.

Обвиняемият изчака те да заемат местата си, след което се отпусна в стола, определен за него.

— Двамата с вас започнахме малко лошо, но ви моля да не забравяте, че съм тук да защитавам вашите интереси. Обаче бих могъл да изпълнявам ефективно тези си задължения само ако помежду ни цари взаимно доверие. Аз, от своя страна, вярвам на всичко, което вие имате да споделите с мен; вие, от своя страна, би следвало да вярвате във всичко, което аз имам да ви кажа, независимо колко драстично може да прозвучи то. Доверието, господин Спийкмън — продължи той, — е рядко срещано явление в наши дни. Вие, не се съмнявам, ще ми кажете неща, в които ще ми е доста трудно да повярвам, но ще го направя. Аз пък ще ви помоля или посъветвам да направите неща, в които вие не вярвате, но се надявам да ме послушате. Вече четиридесет години практикувам като професионален адвокат, преди да похлопам на вашата врата, с което, предполагам, съм заслужил известно доверие.

Спийкмън изглеждаше напълно объркан от пищната реч, каквато и беше целта на Седжуик, както предположи Лиън.

— Сега нека се престорим, че аз не знам нищо за вашия случай. Кажете ми със свои собствени думи кое ви доведе до настоящото ви положение.

Той се настани удобно назад в стола и скръсти ръце на корема си. През следващия един час, след известно колебание, Спийкмън със запъване разказваше цялата си житейска история до момента. Седжуик кимаше окуражително в съвсем неподходящи моменти и нито веднъж не си направи труда да запише каквото и да било от изреченото. Тоби неотклонно си водеше записки, макар в нестройното и пространно изложение да нямаше нищо ново. Лиън на няколко пъти направи опит да насочи разказа към аспекти, които бяха по-важни от гледна точка на бъдещата защита, ала Седжуик красноречиво я бе изгледал и повдигнал вежди. В крайна сметка тя потъна в безсилно мълчание.

Спийкмън започна да се оплаква от отношението към него в затвора, когато часовникът на Седжуик отброи един часа.

— Потресаващо! — тихо изрече той. — Предполагам, че след като изляхте болката си, вече се чувствате по-добре.

За всеобща изненада, Спийкмън се усмихна срамежливо и отвърна:

— Действително, господин Седжуик. Това е първият човешки разговор за мен от месеци насам. Благодаря ви.

Седжуик кимна отново:

— Вярвам, че повторното преживяване на вашите изпитания, така да се каже, ви е научило на нещо. Предоставило ви е възможност за дълбоко проникновение в затрудненото ви положение.

— Не ви разбирам, сър. — Спийкмън се взираше поред в лицата на тримата. Тоби се бе втренчил в пода, а Лиън яростно гледаше ръководителя на защитата в очакване на финалния му убийствен удар.

— Това би трябвало да ви е показало вече колко безнадеждни са нещата всъщност. — Спийкмън се отдръпна рязко назад, сякаш го бяха зашлевили през лицето. — Искам да си помислите за това предвид приближаването на момента за появата ви в съда.

Лиън мислено отбеляза, че той се въздържаше да употребява думата „процес“, сякаш беше цинична ругатня.

— Доверието, господин Спийкмън. В началото на разговора ни ми обещахте, че ще ми се доверите. Радвам се, че го показвате. Положението е доста безнадеждно наистина. Най-добре е да го научите сега, отколкото впоследствие. Така ще имаме възможност да направим необходимите постъпки. — Седжуик безогледно се опитваше да погази желанията на обвиняемия относно тезата на защитата му.

Спийкмън беше зяпнал Лиън невярващо. Тя трябваше да направи нещо.

— Господин Седжуик, господин Слоун, Тревър и аз обсъдихме този въпрос при първата ни среща. Тогава, както разбрахме, вие сте били неразположен.

— Грип.

— Естествено, естествено. — Лиън запрати в лицето му собствения му любим израз, но с толкова учтив тон, че той да не може да го изтълкува като обида. — Тогава господин Спийкмън категорично заяви, че не е виновен по всички точки на обвинението, след което потвърди становището си и пред съдия Сингълтън. Не мисля, че то се е променило оттогава, нали? — Тя хвърли поглед към клиента им, който трескаво се опитваше да проумее разразилата се пред смаяните му очи битка за надмощие.

Той поклати глава.

Лиън забеляза как лицето на кралския съветник започна да губи сивкавата си бледност и да почервенява около скулите.

— Споменавам го единствено защото здравословното ви състояние ви лиши от възможността да присъствате на първата консултация, господин Седжуик, а пък нервите на всички ни бяха поопънати преди предварителното изслушване на основните линии на пледоариите. — Тя звучеше толкова разумно, готова да услужи.

Седжуик се усмихна ледено.

— За което съм ви безкрайно задължен. — Той се извърна рязко към Тоби: — Слоун, трябва да кажа, че съм малко разочарован от вас. За съжаление ми се налага да се оттегля в един толкова важен момент. Господин Спийкмън, както без съмнение се убедихте, аз напълно владея положението. Бъдете спокоен, професионалният ми опит и умения са поставени изцяло на ваша услуга за този случай.

— Процес — напомни му Лиън, дръзвайки да прекрачи границата.

— Естествено, естествено — отвърна той през здраво стиснати челюсти. — Моля, продължете в мое отсъствие. Приятен и ползотворен ден на всички. — Разяреният адвокат се постара да запази каквото беше останало от достойнството му, след което се оттегли.

Лицето на Тоби бе строго, макар в очите му да искреше смях. Спийкмън изглеждаше напълно озадачен от разигралата се пред очите му сцена.

Успя да се съсредоточи за още един час ровене в спомените му за потенциални свидетели. В крайна сметка умората му стана съвсем явна и срещата приключи с уверения към объркания затворник, че ще продължат да полагат необходимите усилия.

Като излязоха от сградата на затвора, Тоби избухна в оглушителен смях:

— Страхотно, направо страхотно.

Тя почти не го беше виждала да се усмихва преди, а ето че сега стоеше пред един от най-строго охраняваните затвори в страната и се заливаше от смях. Лиън също се разкикоти.

— Видя ли изражението му, когато не го остави да подкани Спийкмън да се признае за виновен? Беше толкова разярен, та си помислих, че ще получи удар.

— И не ти пука за мъмренето?

— Изобщо. Готов съм да преглътна и официално предупреждение, само и само да присъствам отново на подобна гледка. Обзалагам се, че дъртият сюнгер вече се налива с успокоително. — Смехът им започна да отшумява.

— Сериозно, Тоби. — Той изпъна лице, след което изсумтя през нос и отново се разхили. — Престани! — Лиън не оставаше по-назад. — Това е сериозно.

— Добре съм, добре съм. Познай какво ще стане, като разкажа в кантората днешната случка.

— Къде отиваш сега?

Въпросът й напълно възвърна сериозния му израз. Имаше работа за вършене.

— Връщам се в Скотланд Ярд, за да продължа със следата на зелената кола. Може и да не е кой знае какво, но си струва да опитам. А ти?

— Отивам във фирмата. Чакам обаждане от Джак.

— Той добре ли е след припадъка онази нощ?

Не можеше да му отговори. Лиън не знаеше какво преживява Джак в момента, а й се искаше.