Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (44)

43.

Листовете със записките на Лиън покриваха цялото пространство върху бюрото на Джак в старата му стая и се разпиляваха и надолу по дървения под в краката й. Като записваше мислите си върху хартия, успяваше да ги подреди по-добре. Главата й бе неблагонадежден склад за такъв огромен поток информация. Майка му й донесе да хапне банички с месо, докато тя се опитваше да се ориентира в лабиринта от данни и сведения. Беше решила да опише всичко, което бе направила или научила през последните няколко седмици. Беше доста опасно да записва някои от събитията, но си заслужаваше риска, в случай че станеше нещо с нея. За първи път беше приела като възможност собствената си насилствена смърт. Крайтън бе убивал нееднократно и с убийството на Пат Бараклоу им беше показал, че ударът можеше да достигне до всеки, който се изпречеше на пътя му. В това число вече влизаше и тя. Беше звънила в службата и секретарката й бе предала последната клюка, че делът на Крайтън щял да бъде изкупен от останалите съдружници, защото него го очаквало нещо много „голямо“. Ако питаха Лиън, това щеше да е голяма доживотна присъда.

Вратът й продължаваше да я наболява от нощта, която бяха прекарали с Джак на дивана. Тя се облегна назад за момент и си спомни дълбокото му дишане и потрепването на дългите му мигли в ритъма на съня. Сънят оглаждаше издълбаните от слънцето бръчки на лицето му и то изглеждаше по-младо и невинно. Знаеше, че той бе видял прекалено много в живота си, за да може някога отново да бъде по младежки невинен. В един момент бе започнал да стене злочесто, тя беше милвала тъмните му къдрици, докато на устните му не изгря спокойна усмивка и сънят пак не го погълна. Ласките не й бяха присъщи, не и до този момент. Всичките й връзки в миналото бяха празни, сухи, ако ги сравнеше, но все пак нищо не беше казвано, не бяха правени никакви обещания, които да се нарушат. Може би именно така се държаха зрелите хора. Лиън разтърси глава. Просто нямаше време за подобни неща сега.

Насочи вниманието си отново към делото на Спийкмън и се съсредоточи върху въпроса какво можеше да докаже защитата със сведенията, които имаха до момента. Никой не искаше виновник да отърве кожата. По същата логика, тя не желаеше невинен да бъде осъден. Трябваше да има някакъв път за изход от тази ситуация. Всички изявления, направени от Кумбс, Трондл и Бараклоу бяха поставени в графа „Неизползвани материали“, следователно бяха на разположение на защитата. Обвинението ги бе покрило, но не ги беше унищожило — това бе доста по-различно. Тоби щеше да покаже на Седжуик изявленията, без да му разкрива как се бяха докопали до тях. Бяха нагазили прекалено надълбоко, за да се тревожат за такъв малък трик. При всички случаи алкохолизираният кралски съветник едва ли щеше да си направи труда да ги пита откъде са взели информацията. И без това щеше да бъде прекалено загрижен от факта, че все пак се налагаше да свърши някаква работа.

Лиън изписа поотделно всяко от изявленията в схемата на защитата, която се опитваше да начертае в момента, според ползата за ответника.

Показанията на Пат Бараклоу изясняваха, че в нощта на изчезването на първото момиче — Колийн, тя се е качила в кола, собственост на сър Колин Биг. Това е последният път, в който е видяна жива. Тялото й бе намерено по-късно в Досмъри Пул.

Служебното досие на Спийкмън показваше, че в онзи ден той е бил в болнични. Домът му беше на стотици мили разстояние от мястото на събитието. От прокуратурата щяха да твърдят, че е използвал това време, за да пристигне в Лондон и отвлече Колийн, след което да я държи жива двадесет и четири часа, преди да я ослепи и хвърли в Досмъри. В това нямаше логика. Всички останали отвличания бяха станали по работните му маршрути. Това подсказваше на Лиън, че първото убийство бе извършено без предварително обмисляне, докато останалите бяха планирани до най-малката подробност. Това също означаваше, че Крайтън бе имал достъп до информация за местонахождението на Спийкмън. Пат Бараклоу вече бе мъртва, но това не означаваше, че показанията й няма да бъдат приети. Лиън знаеше, че законът позволяваше показанията на починал да бъдат прочетени в съда — това беше начин да постигнат напредък.

Това я отвеждаше до доклада на доктор Ян Кумбс. Той бе проучил предварителните оригинални рапорти и беше потвърдил, че полицията е открила кичура коса, стиснат в юмрука на жертвата, и четирите вида семенна течност. Това беше различното от по-късните убийства, когато такива образци не са намирани, въпреки че всички жертви са били подложени на сексуално насилие. Кумбс бе направил експертиза за сравняване с образец, взет от Спийкмън, но резултатът беше отрицателен. Тестът бе осъществен чрез сравняване на взета проба от косата на ответника с кичура, открит в ръката на тялото. По закон нямаше такова нещо като право на собственост върху свидетел, следователно имаха възможност да извикат учения в съда, за да разясни позицията си. Единственото, от което имаха нужда, бе проба от какъвто и да е вид от Крайтън — как можеха да я получат, беше съвсем отделен въпрос, но трябваше да са способни да покажат на съдебните заседатели, че съществува друг потенциален обвиняем.

— Не — каза си тя, — трябва да направим нещо повече: трябва да докажем, че някой друг е извършил всичките тези убийства.

Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да може обществото, полицията, пък и най-вече съдебните заседатели да се задоволят с нещо по-малко. Няма дим без огън. Това почти винаги е отправната точка в позицията на съдебните заседатели, особено в тежки криминални дела.

Лиън насочи вниманието си към изявлението на Брайън Стафърд, личния шофьор на Биг. Въпреки че не можеше да идентифицира никой друг от пътниците в колата освен сър Колин, той беше напълно сигурен в датата и мястото. Вече разполагаха с връзка между показанията на Бараклоу и Стафърд, но и представа си нямаха какво се е случило с Колийн Бриджис на онзи адрес в Найтсбридж, а всъщност и през който и да било отрязък време до откриването на тялото й. Лиън бе убедена, че Крайтън е убиецът. Сега нещата опираха до доказването на това твърдение. Дали прокуратурата щеше да призове сър Колин в съда? Дали той щеше да се съгласи да даде показания под клетва при заплахата за лъжесвидетелство? Със сигурност изявлението на Стафърд им даваше възможност да подтикнат сър Колин към такава стъпка. Той не би позволил да бъде наречен лъжец в съдебната зала, без да се опита да се защити. В края на краищата тезата им се свеждаше до това, че го обвиняваха в съучастие в убийство. Всичко изглеждаше толкова близко.

Обаче това бяха просто нишки. Всичко бе толкова объркващо, както всъщност беше винаги в изработването на защита за криминални случаи. Всичко бе изцяло в ущърб на ответника. Преди да застане пред съдебните заседатели, той вече е бил арестуван и срещу него са били повдигнати обвинения. Делото е било прегледано от Кралската прокуратура с око, отсяващо уликите в тяхна полза и преценяващо изгледите за получаване на присъда. Поне такава беше идеята на цялата система на правораздаването. След прескачането на тази бариера ответникът бе изправян пред съда на магистратите и в случай че обвиненията бяха сериозни, изпращан пред Кралския съд на процес. Тогава се назначаваха правоспособните пледиращи юристи и от двете страни, провеждаха се срещи и консултации и се назначаваше дата за начало на процеса. После подбрана група заседатели седеше нервно в дъното на съдебната зала, докато мъжете и жените със сериозен вид в черни тоги и бели перуки изслушваха думите на съдията, облечен в червена или пурпурна мантия. Тогава, след всичко това, те биваха заклевани и обвиненията се повдигаха публично срещу подсъдимия.

„За бога, та той без съмнение е виновен. Само го погледнете.“ Беше прекалено лесно да се направи грешка. Фактът, че той бе преминал през целия несъвършен отсяващ механизъм на системата, не означаваше обезателно, че е виновен — това беше задачата, която стоеше пред прокуратурата: да го докаже. Но в криминалните съдилища вървеше една приказка: „Колкото по-сериозно е обвинението, толкова по-малко се вслушват в доводите на защитата“.

В процеса срещу Спийкмън престъпленията бяха толкова ужасяващи, че тя би се изненадала, ако въобще направеха опит да ги чуят. Именно заради това тяхната задача бе да накарат съдебните заседатели да се сепнат и действително да внимават в представеното от защитата.

Позвъни на Тоби Слоун.

— Лиън, как вървят нещата при теб?

Тя му разказа идеите си относно свидетелските показания.

— Страхотна работа си свършила, продължавай да мислиш. И аз самият съм се захванал със същото. Крайтън има две коли, регистрирани на негово име. Едната е ровър, а другата рейндж ровър. Рейндж ровърът е бил забелязан два пъти.

— Супер.

— Опасявам се, че не. Притежава някакъв имот в Дартмур и е имал причина да го използва в определеното време и място. От службата по местоживеене потвърдиха адреса. С него веднъж са разговаряли двама почтителни главни детективи от полицията във връзка с процедурата за „Издирване, разговор и изключване“. Нищо изненадващо, по въпроса не са предприети по-нататъшни действия.

— Той е прекалено умен, за да използва собствения си автомобил.

— И аз така си помислих, затова не бях на линия последните няколко дни. Проверявах чрез системата на ХОЛМС всички наети коли, които са упоменати по време на следствието. Хиляди са. Опитах да се поставя на неговото място. Той не би използвал истинското си име, но пък си пада по остроумията и предизвикателствата.

— И какво откри?

— Откъде знаеш, че съм открил нещо?

— Защото познавам вашето племе: адвокатите с тоги винаги се фукат пред нашего брата, дето сме на частна практика, с успехите си и никога с некомпетентността си.

Тоби се разсмя.

— Добре казано. Както и да е — гласът му бликаше от въодушевление, — на три пъти са забелязани коли, наети от фирма „Херц“ в Ексетър.

— Не се изненадвам, това е често посещавано място, а в областта на тресавищата почти няма друг начин за придвижване.

— Вярно, обаче каква е вероятността трима различни души, все мъже, да наемат микробус „Форд“ в период от три години?

— Не голяма, но кой би могъл да каже?

— Ами ако всеки път изниква едно и също име?

— Давай по същество. — Адвокатите са една стока — можеха и списък с покупки да прочетат така, че да прозвучи като криминален разказ с неочакван край.

— Ами ако на всичкото отгоре името означава определено нещо или говори много на човек, който е запознат с английската история?

— Изплюй камъчето, професоре.

Тоби направи театрална пауза, след което изрече:

— Използвал е името Пендрагон. — Изречението бе произнесено с преднамерена бавност, пълна със задоволство.

Лиън помълча за миг.

— Е, и?

— Е, ами Пендрагон е фамилното име на крал Артур. Все едно е оставил визитна картичка.

— И как ще ни помогне това да докажем, че Крайтън е бил човекът, наемал микробусите?

Тоби се поколеба. Във въодушевлението си от откритието не се беше замислял до какво по-конкретно ги водеше то.

— Би могло, ако разговаряме със служителите там и ако им покажем снимки на Крайтън и Спийкмън.

— Прекалено е опасно. При всички случаи ще посочат Спийкмън. Неговите снимки са залели вестниците от месеци насам. Те ще убедят самите себе си, че са видели именно него. Всеки би се радвал да помогне в осъждането за убийство.

— Не съм го обмислил както трябва. Съжалявам, Лиън.

— Недей да съжаляваш, свършил си добра работа, може да се окаже от полза по-нататък. Продължавай да копаеш. Всеки прави грешки. Крайтън не е изключение. — Лиън взе в ръка химикалката си „Монблан“. — Къде каза, че се намира къщата?

— Не съм казвал. Защо ти трябва адресът?

— Просто за прегледност. Да имам цялата информация, в случай че получа уличаваща връзка от някакъв друг източник. — Тя се опита да прозвучи убедително.

— Това ли е единствената причина?

— Стига, Тоби, диктувай. — Лиън записа адреса в бележника си.

— Възлагам надежди на утрешния ден. Ще ходя в клуб „Експлорърс“. Някакви новини от Джак?

— Още нищо.

— Добре, обади ми се, ако изникне нещо. Мисля, че вече сме съвсем близо до него.

Аз също, каза си тя, оставяйки слушалката.

Но докато тъмнината се спускаше над улицата в предградието, Лиън изобщо не осъзнаваше колко близо бяха всъщност.