Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (6)

5.

В Детското отделение на болницата се чуваше единствено поскърцването на ортопедичните подметки на нощната сестра по покрития с линолеум под. Джак държеше ръката на дъщеря си в своята. Холи бе потънала в спокоен сън. Последните думи, които бе промълвила, преди да бъде погълната от осемгодишния си свят на сънищата, бяха:

— Щях да спечеля, татко, наистина!

Джак видя как очите зад нежните затворени клепачи започнаха да трепкат от съня.

— Съжалявам, съкровище.

Усети как в гърлото му заседна буца, когато си спомни своята неспособност да действа. Какъв баща беше? Неговите собствени родители си бяха тръгнали преди час, като се усмихваха с пресилена ведрина на внучката си в опит да омаловажат случката, която едва не свърши фатално. С присъщия си такт внимаваха да не го разпитват прекалено много за нещастието.

Джак поклати глава, мъчен от мисълта, че не бе успял да я спаси. Поне не се очакваше Холи да страда от някакви по-дълготрайни увреждания. Лекарите бяха казали, че няма да си спомня нищо, но въпреки това се налагало да я задържат за наблюдение. Джак се надяваше да са прави, но все пак се страхуваше от това, което в момента ставаше зад затворените й нежни очи. Сканирането на главата не бе показало никакви отклонения. Реакциите й бяха подложени на щателна проверка.

Тя е добре, повтаряше си той, добре е.

Отделението беше полупразно — или може би полупълно? Дали човек се определя като песимист или оптимист в зависимост от начина, по който описва броя на заетите легла в едно детско отделение? На Джак му допадаше идеята за празнотата. По този начин му се струваше, че има по-малко болни деца. Всички бяха толкова мили, проявяваха разбиране. Сестрите мигновено успяха да накарат Холи да се отпусне. Искаше му се да можеха да направят същото и с него. Даже агенцията бе проявила разбиране относно скицата на „крал Артур“ предвид обстоятелствата.

Започна да му се струва, че въпреки всичко, което се бе случило, и травмиращите преживявания от последните двадесет и четири часа, далеч от очите не означаваше обезателно далеч от сърцето. Беше привлечен от куфарчето си, което все още стоеше заключено до краката му — не се беше прибирал, откакто се бе случило нещастието. Джак извади скицата и я постави върху коленете си. Агенцията му бе възложила задачата да нарисува Спийкмън, а вместо това, той бе нарисувал себе си. Нали много добре знаеше как изглежда Спийкмън, какъв тогава беше проблемът?

Кръстоса крак върху крак и мислено зацъка с език заради неспособността си да нарисува едно съвсем обикновено лице. А невинаги беше така. Като дете му беше достатъчен един-единствен поглед върху сграда, лице или улична сцена, независимо колко сложна бе, и можеше да я възпроизведе съвсем точно върху хартия. Необходим му беше само един поглед върху пейзаж и можеше да изрисува всеки обект от него в най-големи подробности. Наричаха го ейдетична^[1] памет — всяка картина бе фотография на определена сцена. Дори се бе прочул в цялата страна, когато като дете го показаха по един от националните канали в предаване за хора с особени дарби. Наричаха го феномен, но за него в това нямаше нищо феноменално, той винаги го беше притежавал.

Всичко това беше преди пътуването до Кипър. Може би именно пътуването бе причината, никой не знаеше със сигурност. В живота му имаше толкова много бели полета, които трябваше да се запълнят.

Холи се размърда в колосаните памучни чаршафи и се удари в страничната преграда за обезопасяване. Когато бе зърнала тази предпазна мярка за деца, лицето й обидено се издължи. Не беше необходимо да изрича: „Не съм хлапе“ — изражението й ясно бе показало какво мисли на усмихващата се сестра.

Джак се вгледа по-отблизо в рисунката. Мястото, отделено за широката публика, изглеждаше толкова празно с неколцината едва очертани силуети, че нещо в него настойчиво го подтикна да го изпълни с цвят. Беше инстинктивно желание, което не бе усещал от години — усещане, което бе изпитвал навремето, като дете, просто дълбока импулсивна потребност да излее всичко от главата си върху хартията.

Насочи паметта си към сцената в съдебната зала и се опита да възпроизведе чувствата си. Какво беше това в делото срещу Спийкмън, което не му даваше мира? Ненадейно реши да опита отново. В средата на коридора имаше една обикновена подставка като маса. Погледна да види дали Холи спи спокойно, премести се на един от детските столове и внимателно се отпусна на пластмасовата седалка. Върху масичката имаше цяла редица плюшени играчки.

— Посместете се де — прошепна Джак и си разчисти място за работа. Постави отгоре чист лист хартия и затисна двете вертикални страни с монети от една лира. После извади професионалните пастели от металната им кутия и ги подреди в съвършено стройна редица. Виждаше съдебната зала съвсем отчетливо. Усещаше враждебността, с която бе изпълнена, но не можеше да нарисува и една линия.

Светлината не беше подходяща, ето това е. Но това бе извинението, което всеки некадърен или мързелив художник изтъкваше, и той го знаеше. Светлината си бе съвсем наред, той самият не беше. Нещата изглеждаха по-различно от такава височина. Възрастните не сядаха на детски столчета и нямаха техните сънища. Децата не бяха просто малки възрастни — те бяха хора с различен поглед и подход към нещата. Именно от това имаше нужда той.

Огледа се, за да провери теорията си. Стените бяха изпъстрени с простичко нарисувани картини. Бяха използвали химикалки, водни боички и детски пастели. Пастели! Защо не?

Джак посегна към собствените си моливи, после спря. Те не бяха от този вид, който му трябваше — трябваше да го направи с восъчни пастели. Затърси в чекмеджето с играчки работните си инструменти. Накрая ги откри — половин дузина изгризани и затъпени пастели в различни цветове. Усети ги като стар спомен в ръката си. Лепкавата им повърхност между свитите му пръсти. Беше готов.

Отначало започна с очертаване на съдебната зала с най-обикновена писалка. Постави по местата им обвинението и австралийската адвокатка Лиън Стърн. Улови лицето й в края на редицата, където се бе свила с толкова отчаяно изражение. Нарисува банката на магистратите и подиума. Добави и оградения балкон за публиката. Обстановката бе завършена. След това започна да запълва местата на заетите и отегчени съдебни чиновници: секретаря, стенографа и служителите на затвора.

Посегна към восъчните пастели и започна да изпълва картината с цветни петна. Принуди се да използва и собствените си моливи, като секунда след секунда с яростна скорост листът се насищаше с цвят. Жена в яркозелено палто седеше до плешив мъж с тъмносин блейзър. Репортер с червена вратовръзка и още по-червен нос се бе надвесил над бележника си. Жена с красиви лазурносини очи. Работеше във вихъра на събудения спомен.

Не съзнаваше миниатюрните детайли, които вписваше в картината. Трансът се задълбочаваше. Виждаше и рисуваше болката, изписана по лицето на съкрушен от скръб родител, яростта в изкривените устни на друг, цвета на тяхната омраза. Джак изгуби представа за времето — беше вкопчен в симфония от чувства, които не бе изпитвал от години. Не знаеше дали й се наслаждава, или я ненавижда, просто я претворяваше.

Остави лицето на убиеца за най-накрая. Останалите оркестранти бяха налице: балконът бе претъпкан, всички имаха лица, всички имаха своето място на това платно, всички — освен обвиняемия. На неговото място все още имаше само торс. Пастелът в ръката на Джак беше като мокра риба — не можеше да го направи. Беше стигнал дотук и се бе провалил. Даже желанието да нарисува собственото си лице се беше изпарило, сякаш предишната скица го бе изчерпала. Ала странното беше, че виждаше лицето на Спийкмън в мислите си. То бе напълно ясно очертано.

Хвърли настрани червения пастел. Той се търколи по плота и падна шумно на земята. Джак вдигна рисунката и се взира в нея в продължение на цяла вечност, преди очите му да го открият. Той седеше на последния ред в галерията, отделена за публиката. Тялото бе облечено в костюм от шевиот на ситно райе с изискана кройка, а лицето бе това на Тревър Спийкмън. Джак почувства как в устата му се надигна горчилката, съпътстваща гаденето. Несъзнателно беше преместил лицето на Спийкмън от клетката и го бе поставил върху раменете на невинен зяпач. Можеше да си зададе един-единствен въпрос: Къде беше лицето на мъжа в синия шевиотен костюм на ситно райе?