Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (98) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Кристина се присъединява към партито на Лудия шапкар

След като в четвъртък Комисията по предсрочното освобождаване и дисциплинарните мерки завърши обсъжданията си, Карло трябваше да се върне в града по спешна работа. Бях доволен, че не се налагаше да го водя на вечеря, защото исках да присъствам за ранните часове за посещения, планирани точно след като затворниците са приключили с вечерята. Трябваше да се извиня на г-жа Y. — майката на затворник 1037 — за нечувствителното си поведение предишната вечер. Освен това обаче исках да имам по-спокойна вечеря с новодошлия на тези обсъждания — Кристина Мазлак.

Кристина току-що беше защитила докторската си дисертация по социална психология в Станфорд и трябваше да започне кариерата си като асистент в Бъркли — една от първите жени, които бяха наети от катедрата по психология там от десетилетия. Тя беше истински диамант — умна, ведра и овладяна. Работеше усилено и беше отдадена на кариера като психолог-изследовател и педагог, Кристина беше работила с мен по-рано като помощник в преподаването и ценен сътрудник в изследванията, както и като неформален редактор на няколко от моите книги.

Мисля си, че щях да съм влюбен в нея дори и ако не беше изумително красива. За бедно дете от Бронкс това елегантно „калифорнийско момиче“ беше сбъднала се мечта. Същевременно трябваше да поддържам почтителна дистанция, така че моите препоръки за нейното наемане на работа да не бъдат помрачени от личната ми обвързаност. Сега, след като тя беше получила едно от най-добрите работни места в страната заради собствените си заслуги, можехме да започнем връзката си открито.

Не й бях разказвал много за този затворнически експеримент, защото тя и някои други колеги и докторанти трябваше да осъществят оценка на персонала, затворниците и надзирателите на следващия ден, петък, на средата на нашите планирани две седмици. Имах чувството, че тя не беше доволна от това, което видя и чу онзи следобед по време на обсъжданията на комисията. Не, че беше казала нещо, което да ме притесни — напротив, притесних се, че тя нищо не каза. Щяхме да обсъждаме нейните реакции на Карло и на сценария по време на късната ни вечеря, както и типа информация, която се надявах тя да може да получи от интервютата в петък.