Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (36) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Ориентацията на надзирателите в събота

В подготовката за експеримента нашият персонал се срещна с дузина надзиратели, за да обсъдим целта на експеримента, да им дадем задачите и да предложим средства за държане на затворниците под контрол без физически наказания. Девет от надзирателите бяха разпределени по случаен начин в трите смени, а другите трима бяха резерви, или на повикване при спешни случаи. След като направих обзор на причините, поради които се интересуваме от изучаване на затворническия живот, главният надзирател Дейвид Джафи описа някои от процедурите и задълженията на надзирателите, а Крейг Хейни и Кърт Банкс в ролята си на психологически консултанти дадоха детайлна информация за характеристиките на арестите в неделя и въвеждането на новите затворници в затвора.

При прегледа на целта на експеримента им казах, че според мен всички затворници са метафори на загубата на свобода, която всички изпитваме по различен начин поради различни причини. Като социални психолози искаме да разберем психологическите бариери, които затворите създават между хората. Разбира се, има граници на това, което може да се постигне в експеримент, използващ само „мним затвор“. Затворниците знаят, че са затворени само за ограничен кратък период от 2 седмици за разлика от дългите години, пред които са изправени повечето истински затворници. Освен това те знаят, че има граници на това, което можем да им направим в експериментална среда, за разлика от истинския затвор, където затворниците може да бъдат бити, подлагани на електрошок, групово изнасилвани, а понякога и дори убити. Дадох ясно да се разбере, че не можем физически да малтретираме „затворниците“ по какъвто и да било начин.

Освен това дадох да разберат, че независимо от тези ограничения искаме да създадем психологическа атмосфера, която ще улавя някои от съществените характеристики на много от затворите, за които бях научил наскоро.

— Не можем физически да ги малтретираме или да ги измъчваме — казах. — Искаме да създадем скука. Може да предизвикаме фрустрация. Можем да предизвикаме страх у тях — в някаква степен. Можем да създадем представата за произволност, която управлява живота им, който е напълно контролиран от нас, от системата, от вас, от мен, от Джафи. Те няма да имат никакво уединение, ще има непрекъснато наблюдение — нищо, което правят, няма да остане скрито. Няма да имат свобода на действието. Няма да могат да правят нищо и да казват нещо, което ние не разрешаваме. Ще отнемем индивидуалността им по различни начини. Те ще носят униформи и по никакъв начин никой няма да се обръща към тях по име; те ще имат номера и ще бъдат викани само по тези номера. По принцип това, което ще създадем така у тях, е чувство на безсилие. Ние имаме пълната власт в тази ситуация. Те нямат никаква власт. Изследователският въпрос е: какво ще направят, за да се опитат да си върнат властта, да си възвърнат известна част от индивидуалността, да получат известна свобода, известен личен живот? По същество затворниците ще работят ли срещу нас, за да си възвърнат известна част от това, което сега имат, когато се движат свободно извън затвора?^[1]

Посочих на тези новаци надзиратели, че затворниците вероятно ще мислят за всичко това като за „забава и игри“, но от всички нас като персонал на затвора зависи да предизвикаме нужното психично състояние у затворниците, докато трае експериментът. Ще трябва да ги накараме да се чувстват така, сякаш са в затвор; никога не бива да споменаваме, че това е изследване или експеримент. След като отговорих на различните въпроси на тези кандидат-надзиратели, очертах начина, по който ще бъдат избрани трите смени по техните предпочитания, така че да имаме по трима души във всяка смяна. След това изясних, че привидно най-малко желаната нощна смяна вероятно ще е най-лесна, защото затворниците ще спят поне през половината от времето. „Ще има сравнително малко, което да правите, макар че не можете да спите. Трябва да сте тук, в случай че те планират нещо.“ Въпреки моето предположение, че ще има малко работа за надзирателите нощна смяна, се оказа, че те вършат най-много работа… и в най-голяма степен малтретират затворниците.

Трябва отново да спомена, че първоначалният ми интерес беше повече към затворниците и тяхното приспособяване към приличащата на затвор ситуация, отколкото към надзирателите. Те бяха просто групови играчи, които ще помогнат да се създаде нагласа у затворниците и чувството, че са лишени от свобода. Предполагам, че тази гледна точка дойде от моя беден произход от долната класа, който ме караше да се идентифицирам повече със затворниците, отколкото с надзирателите. Аз със сигурност бях оформен от тесния личен контакт с Прескот и другите бивши затворници, които бях опознал наскоро. Затова моята ориентираща реч целеше да въведе надзирателите „в настроението на зандана“, като очертая някои от ключовите ситуационни и психични процеси, действащи в типичните затвори. В течение на времето ни стана ясно, че поведението на надзирателите е също толкова, ако не и по-интересно от това на затворниците. Щяхме ли да получим същия резултат без тази ориентация, ако бяхме позволили да действат само поведенческият контекст и ролевата игра? Както ще видите, независимо от това предубедено насочване в началото, надзирателите първоначално не направиха много, за да изпълняват поведенията и да вкарат в действие нагласите, които бяха необходими за създаването на такава отрицателна умствена нагласа у затворниците. Беше нужно време новите им роли и ситуационните сили да започнат да действат върху тях по начини, които постепенно щяха да ги превърнат в извършители на злоупотреба със затворниците — злото, за чието създаване в този Станфордски общински затвор в крайна сметка бях отговорен.

Гледано по друг начин, тези надзиратели нямаха формална подготовка, за да станат надзиратели, беше им казано най-вече да поддържат закона и реда, да не позволяват на затворниците да избягат и никога да не използват физическа сила срещу тях, както и получиха обща ориентация за отрицателните аспекти на психологията на лишаването от свобода. Процедурата прилича на много системи на въвеждане на надзирателите в места за лишаване от свобода с ограничено обучение, само че им се позволява да използват каквато сила е необходимо при заплашителни обстоятелства. Наборът от правила, даден от главния надзирател и надзирателите на затворниците и моите ориентиращи инструкции за надзирателите представляват приносите на Системата в създаването на група от първоначални ситуационни условия, които биха предизвиквали ценностите, нагласите и личните диспозиции, които тези изследвани лица привнесоха в тази уникална среда. Скоро ще видим как конфликтът между властта на ситуацията и властта на човека беше разрешен.