Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (203) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Институционализираното зло на бездействието

В ситуациите, в които злото се практикува, има извършители, жертви и оцелели. Често обаче има и наблюдатели на течащите дейности, или хора, които знаят какво става и не се намесват, за да помогнат или да оспорят злото, и така го подпомагат да упорства чрез бездействието си.

Добрите ченгета са тези, които никога не се противопоставят на бруталността на техните колеги, пребиващи малцинствата по улиците или в задните стаички на полицейското управление. Добрите епископи и кардинали са били тези, които са прикривали греховете на техните хищнически енорийски свещеници заради своите по-важни притеснения за образа на Католическата църква. Те са знаели какво не е наред и не са направили нищо, за да се изправят пред наистина това зло, а по този начин са подпомогнали тези педерасти да продължават да съгрешават година след година (с крайната цена Църквата да изплати милиарди в обезщетения и да се изправи пред многобройни разочаровани последователи)^[1].

По същия начин добрите работници в „Енрон“, „УърлдКом“, „Артър Андерсън“ и редица други сходно корумпирани корпорации в Америка са били тези, които са си затваряли очите, когато счетоводните книги са били подправяни. Нещо повече: както отбелязах по-рано, в Станфордския затворнически експеримент добрите надзиратели бяха тези, които никога не се намесиха в името на страдащите затворници, за да накарат лошите надзиратели да олекотят наказанията, като по този начин имплицитно оневиняваха техния непрекъснато ескалиращ тормоз. Аз бях този, който видя тези злини и ограничи само насилието на надзирателите с моя интервенция, но позволих психичния тормоз да изпълва нашия затвор в подземието. Като се поставих в капана на противоречащите си роли на изследовател и директор на затвора, бях объркан от техните двойни изисквания, които замъглиха фокуса ми върху страданието, осъществяващо се пред очите ми. Следователно аз също бях виновен в злото на бездействието.

На нивото на националните държави това бездействие — когато е необходимо действие — позволява да процъфтяват масовите убийства и геноцид, както стана в Босна и Руанда, и по-наскоро в Дарфур. Нациите, подобно на отделните хора, често не желаят да се ангажират и също отричат сериозността на заплахата и нуждата от незабавно действие. Те също са готови да повярват на пропагандата на управниците на фона на воплите на жертвите. Освен това често има вътрешен натиск върху вземащите решения от тези, които „правят бизнес там“ да изчакат.

Един от най-тъжните случаи на институционалното зло на бездействието, които знам, е от 1939 г., когато американското правителство и неговият човеколюбив президент Франклин Д. Рузвелт отказват да позволят на кораб, натоварен с еврейски бежанци, да акостира в американско пристанище. Корабът „Сейнт Луис“ идва от Хамбург, Германия, и плава за Куба с 937 еврейски бежанци, бягащи от Холокоста. Кубинското правителство се отказва от предишното си съгласие да ги приеме. В продължение на 12 дни тези бежанци и капитанът на кораба се опитват отчаяно да получат разрешение от американското правителство да влязат в пристанището на Маями, което виждат пред себе си. След като му е отказано разрешение да влезе в това или в което и да било друго пристанище, корабът обръща курса и отново пресича Атлантика. Някои бежанци са приети във Великобритания и в други страни, но мнозина най-накрая умират в нацистки концлагери. Представете си да сте толкова близо до свободата и след това да умрете като роб!