Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (149) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Релативна етика

Повечето изследвания следват модел на утилитарна етика. Когато етичен принцип признава условни приложения, неговият стандарт е относителен и трябва да се преценява по прагматични критерии, претеглени според утилитарни принципи. Очевидно такъв модел ръководеше това изследване, както и по-голямата част от експериментирането в психологията. Какви елементи обаче се обмислят в уравнението на цената/ ползите? Как би трябвало да се мерят пропорционално загубите и печалбите? Кой трябва да отсъжда дали печалбите компенсират загубите? Това са някои от въпросите, пред които трябва да се изправим, ако позицията на релативната етика изобщо се смята за етична.

Някои решения се разрешават на базата на традиционната мъдрост, т.е. настоящото състояние на релевантните познания, прецедентите в подобни случаи, социалния консенсус, ценностите и чувствителността на отделния изследовател и нивото на съвестност, преобладаващо в даденото общество в конкретния момент. Изследователските институции, финансиращите агенции и правителствата също установяват строги насоки за и ограничения върху всички немедицински изследвания с хора.

В ядрото на етичната дилема за социалните учени е въпросът: може ли даден изследовател да създаде баланс между това, което той вярва, че е необходимо за провеждането на социално и теоретично полезно изследване, и онова, което се смята за необходимо за благополучието и достойнството на изследваните лица? Тъй като обслужващите Аза уклони на изследователите може да ги тикат по-близо до първото, отколкото до второто, външни рецензенти, особено рецензенти на грантове и институционални рецензиращи бордове (IRB), трябва да служат като омбудсмани на относително безпомощните изследвани лица. Същевременно тези външни рецензенти трябва да действат и в интерес на „науката“ и „обществото“ в определянето дали и в каква степен някои видове измама, емоционална възбуда или други неприятни състояния могат да се позволят в даден експеримент. Те действат въз основа на допускането, че всякакво отрицателно въздействие на подобни процедури е преходно и не е вероятно да се пренесе отвъд границите на експеримента. Нека разгледаме сега как тези конкуриращи се интереси бяха обслужени в СЗЕ.

От релативистичната страна на етичния аргумент човек може да спори, че СЗЕ не е бил неетичен заради следното: беше консултиран юрисконсултът на Станфордския университет, той формулира заявление за „информирано съгласие“ и ни посочи изискванията на трудовото право, безопасността и застраховането, на които трябва да отговорим, за да бъде одобрен експериментът. Заявлението за „информирано съгласие“, подписано от всеки участник, конкретизираше, че по време на експеримента ще има нахлуване в личния им живот; затворниците ще имат само минимално адекватен начин на хранене, ще загубят някои от гражданските си права и ще бъдат обект на тормоз. От всички тях се очакваше да изпълнят двуседмичните си договори в максималната възможна за тях степен. Отделът по студентско здраве беше уведомен за нашето изследване и бяхме се уговорили предварително за всички медицински грижи, от които нашите изследвани лица може да се нуждаят. Беше официално потърсено и получено писмено одобрение от агенцията, спонсорираща изследването — Клона за групова ефективност на Офиса за военноморски изследвания (ONR), катедрата по Психология на Станфордския университет и Институционалния рецензиращ борд на Станфорд (IRB)^[1].

Настрана от това, че изследваните лица бяха арестувани от полицията, участниците не бяха заблуждавани. Нещо повече: моят персонал и аз многократно напомняхме на надзирателите да не тормозят физически затворниците индивидуално или колективно. Същевременно не разширихме заповедта, за да ограничим психичния тормоз.

Друг фактор, който усложнява оценяването на етиката на това изследване, е, че нашият затвор беше отворен за инспекция от външни лица, които би трябвало да защитят правата на изследваните лица. Представете си, че бяхте затворник, който страда в тази среда. Ако бяхте затворник в нашия затвор, кой бихте искали да бъде ваш поддръжник? Кой можеше да натисне бутона „Изход“ за вас, ако не можете да го натиснете сами? Щеше ли това да е католическият свещеник/ затворническият капелан, когато ви вижда, че плачете? Никакъв шанс. Ами майка ви и баща ви, приятелите, семейството? Нямаше ли те да се намесят, след като забележат, че състоянието ви се влошава? Никой не го направи. Може би помощта щеше да дойде от един от многото професионални психолози, докторанти, секретарки или персонал на катедрата по Психология, някои от които наблюдаваха видеозаписите на живо на части от изследването по време на изслушванията на Комисията на предсрочно освобождаване или говореха с участниците по време на интервютата, или когато те бяха в склада по време на фиаското с „нападението“. Никаква помощ за вас от тези източници.

Както отбелязах, всеки от тези странични наблюдатели започна да играе пасивна роля. Всички те приеха моето формулиране на ситуацията, което ги заслепи за реалната картина. Освен това те интелектуализираха, защото симулацията изглеждаше реална или заради реализма на ролевата игра, или защото се фокусираха единствено върху дреболиите на експерименталния план. Нещо повече: страничните наблюдатели не виждаха по-тежкия тормоз, който се разгръщаше, нито пък изследваните лица бяха готови да го разкрият изцяло пред аутсайдерите — дори близките приятели и семействата им. Те бяха мотивирани вероятно от неловкост, гордост или чувство за „мъжественост“. Толкова много хора дойдоха и гледаха, но не видяха и просто си тръгнаха.

И накрая: това, което направихме както трябва, беше да се ангажираме в обширен разбор — не само трите часа след експеримента, но и няколко пъти след това, когато повечето от изследваните лица се върнаха за преглед на видеозаписите и за да изгледат презентация за изследването. Поддържах контакт с повечето от изследваните лица в продължение на няколко години след приключването на експеримента, изпращах им копия от статии, моите показания пред Конгреса, изрезки от вестници и уведомления за предстоящи телевизионни предавания, посветени на СЗЕ. През годините около половин дузина от изследваните лица се присъединиха към мен за участие в някои от тези национални предавания. Продължавам да поддържам контакт с няколко от тях повече от три десетилетия след края на експеримента.

Важното по отношение на тези сесии за обширни разбори беше, че те дадоха на участниците възможност открито да изразят силните си чувства и да спечелят ново разбиране на себе си и на необичайното си поведение в нова, чужда среда. Нашият метод беше форма на „процес на разбор“^[2], в който показахме, че някои ефекти и убеждения, развити в експеримента, могат да траят отвъд границите му. Обяснихме причините, поради които това не би трябвало да стане в този специален случай. Подчертах, че това, което те бяха направили, е диагностично за отрицателната природа на затворническата ситуация, която бяхме създали за тях, а не е диагностично за тяхната личност. Напомних им, че те са били внимателно подбрани именно защото са нормални и здрави, и че са били разпределени по случаен начин в една от двете роли. Те не са привнесли никаква патология на това място; по-скоро мястото е предизвикало патология от най-различен вид у тях. Освен това ги информирах, че техните връстници по всяка вероятност биха направили почти всичко, което всеки затворник е сторил и което е унизително или разстроено. Същото важеше за повечето от надзирателите, които на моменти тормозеха затворниците. Те се държаха по този начин в ролята си точно така, както го правеха и колегите им от другите смени.

Освен това се опитах да превърна тези сесии в урок по „нравствено възпитание“, като обсъждам експлицитно моралните конфликти, пред които сме изправени в цялото изследване. Теоретик пионер в изучаването на нравственото развитие, Лари Колбърг настоява, че такива дискусии в контекста на нравствен конфликт са основният и може би единствен начин да се повиши равнището на нравственото развитие на човека^[3].

Спомнете си, че данните от списъците с прилагателни за настроението показаха, че както затворниците, така и надзирателите се върнаха към по-балансирано емоционално състояние след сесията с интервютата, за да достигнат до нива, сравними с емоционалното им състояние в началото на изследването. Относително кратката продължителност на отрицателното въздействие на интензивните преживявания на участниците може да се припише на три фактора. Първо, тези младежи имаха здрава психична и личностна основа, за да се оттласнат обратно след края на изследването. Второ, преживяването беше уникално и ограничено в този времеви период, тази среда, костюми и сценарий — всичко това можеше да бъде оставено зад гърба като пакет, озаглавен „приключението СЗЕ“ и да не се активира наново в бъдеще. Трето, нашите детайлно интервюиране и разбор освободиха надзирателите и затворниците от отговорност за това, че са се държали лошо, и идентифицираха характеристиките на ситуацията, които са им повлияли.