Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (109) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Всички за интервюиране след експеримента!

Беше видно, че трябваше да използваме краткото, но жизненоважно време за интервютата за няколко цели. Първо, трябваше да позволим на всички участници да изразят открито своите емоции и реакции на това уникално преживяване в незаплашителна ситуация^[1]. След това беше важно за мен да дам както на затворниците, така и на надзирателите ясно да разберат, че всякакво екстремно поведение, което са демонстрирали, е диагностично за силата на ситуацията, а не за някаква лична тяхна патология. Трябваше да им се напомни, че всички са били избрани точно защото са нормални и здрави хора. Те не бяха привнесли никакви лични дефекти в тази затворническа среда; средата беше извадила на повърхността крайностите в тях, на които всички бяхме свидетели. Те не бяха пословичните „гнили ябълки“; по-скоро „гнилата каца“ на Станфордския затвор беше това, което участваше в трансформациите, демонстрирани толкова живо. И накрая, беше от критично важно значение да използвам тази възможност като време за нравствено превъзпитание. Интервютата бяха средство да изследвам нравствените избори, които бяха на разположение на всеки от участниците, и как те се справиха с тях. Обсъдихме какво надзирателите можеха да направят по различен начин, за да не бъдат толкова оскърбителни към затворниците и какво затворниците можеха да направят, за да отклонят техния тормоз. Дадох ясно да се разбере, че се чувствам лично отговорен за това, че не се бях намесил многократно по време на изследването, когато малтретирането беше екстремално. Опитах се да удържа физическата агресия, но не действах, за да модифицирам или да прекратя другите форми на унижение, когато трябваше да го направя. Бях виновен в греха на опущението — злото на бездействието, на неосигуряването на адекватен надзор и наблюдение, когато това бе необходимо.