Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (185) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Мъчители и екзекутори: патологични типове или ситуационни императиви?

Няма особени съмнения, че системните изтезания от хора на техни събратя и сестри представляват една от най-тъмните страни на човешката природа. Естествено, моите колеги и аз разсъждавахме: ето място, където диспозиционното зло ще се проявява сред мъчителите, които вършат всекидневните си мръсни дела от години в Бразилия като полицаи, санкционирани от правителството да измъкват признания чрез изтезания на „подривните“ врагове на държавата.

Започнахме, като се фокусирахме върху мъчителите, опитвайки се да разберем както тяхната психика, така и начините, по които те са оформени от своите обстоятелства, но трябваше да разширим аналитичната си мрежа, за да уловим и техните другари по оръжие, които са избрали или са били разпределени към друг клон на насилието: екзекуторите от отрядите на смъртта. Те споделяха „общ враг“: мъже, жени и деца, които — макар и граждани на държавата си и дори съседи — са били обявени от „Системата“ за заплаха за националната сигурност на страната — като социалисти и комунисти. Някои е трябвало да бъдат ефикасно елиминирани, докато други, които може да притежават секретна информация, е трябвало да бъдат накарани да я разкрият чрез изтезания, да признаят своята държавна измяна и след това да бъдат убити.

Осъществявайки тази мисия, тези мъчители са можели да разчитат отчасти на „креативно зло“, въплътено в уредите и техниките за изтезания, които са били усъвършенствани през вековете от времето на Инквизицията от официалните лица на Католическата църква, а по-късно от редица национални държави. Те обаче е трябвало да добавят и известна доза импровизации, когато са се занимавали с конкретни врагове, за да преодолеят съпротивата и издръжливостта им. Някои от тях са твърдели, че са невинни, отказвали са да признаят виновността си или са били достатъчно твърди, за да не бъдат сплашени и от най-принудителните тактики за разпити. Нужно е било време и натрупване на прозрения за човешките слабости, за да могат тези мъчители да станат умели в занаята си. Обратното, задачата на отрядите на смъртта е била лесна. С качулките на анонимността, с оръжия и групова подкрепа те са можели да изпълняват задълженията си в цялата страна бързо и безлично: „просто бизнес“. За мъчителя работата никога не може да бъде „просто бизнес“. Мъчението винаги включва лично взаимоотношение; от съществено значение е мъчителят да разбере какъв тип изтезания да използва, с каква интензивност да ги използва при определен човек в даден момент. Погрешен тип или твърде слаби изтезания и няма да има признание; твърде силни изтезания — и жертвата ще умре, преди да е признала. И в двата случая мъчителят не успява да осигури „стоката“ и си навлича яростта на началниците си. Научаването как да се определя правилният тип и степен на изтезанията, които осигуряват желаната информация носи богати награди и поток от похвали от собствените началници.

Какъв тип мъже биха могли да вършат такива дела? Трябвало ли е да разчитат на садистични импулси и на история на социопатни житейски преживявания, за да разкъсват плътта на други човешки същества ден след ден в продължение на години? Тези работници на насилието отделна порода ли са от останалата част от човечеството, някакви лоши семена, лоши дънери или лоши цветя? Или може да се мисли, че те биха могли да са обикновени хора, програмирани да осъществяват своите окаяни действия чрез някакви идентифицируеми и повторяеми програми? Можем ли да идентифицираме набор от външни условия, ситуационни променливи, които са допринесли за създаването на тези мъчители и убийци? Ако техните зли действия не могат да се проследят до вътрешни дефекти, а могат по-скоро да се припишат на външни сили, които им въздействат — политически, икономически, социални, исторически и преживелищни компоненти на тяхната полицейска подготовка, — може би ще сме в състояние да генерализираме за различни култури и типове среда, и да открием някои от действащите принципи, отговорни за тази забележителна човешка трансформация.

Социоложката и експерт по Бразилия Марта Хъгинс, гръцката психоложка и експерт по изтезанията Мика Харитос-Фатурос и аз интервюирахме дълбинно няколко дузини от тези работници на насилието на различни места в Бразилия. (За обобщение на нашите методи и за детайлните резултати за тези „работници на насилието“ вж. Huggins, Haritos-Fatouros, and Zimbardo^[1].) Мика беше правила сходно по-ранно изследване на мъчителите, обучени от гръцката военна хунта, и нашите резултати до голяма степен се съгласуваха с нейните. Ние установихме, че садистите се отсяват в процеса на подготовка от обучителите, защото не са контролируеми, извличат удоволствие от причиняването на болка и следователно не поддържат фокуса си върху целта извличане на признание. Следователно от всички доказателства, които можахме да съберем, мъчителите и екзекуторите от отрядите на смъртта не са необичайни или девиантни по никакъв начин, преди да започнат да практикуват новите си роли, нито пък има някакви упорити девиантни тенденции или патологии сред някой от тях в годините след работата им като мъчители и екзекутори. Тяхната трансформация може напълно да се обясни като следствие от редица ситуационни и системни фактори, например обучението, което са получили, за да играят новата си роля; груповото им другарство; приемане на идеология на националната сигурност и тяхната заучена вяра, че социалистите и комунистите са врагове на държавата. Други ситуационни влияния, допринасящи за новия поведенчески стил, включват предизвикването на чувство, че си специален, над другите на държавна служба и по-добър от тях, като те награждават с тази специална задача; таен характер на задълженията, които се споделят единствено с другарите по оръжие, и непрекъснат натиск да се дават резултати независимо от умората или личните проблеми.

Публикувахме множество детайлни изследвания на случаи, които документираха обикновеността на мъжете, ангажирани в тези най-отвратителни действия, санкционирани от тяхното правителство и тайно подкрепени от ЦРУ на онзи етап от Студената война (1964–1985) срещу съветския комунизъм. Описанието Torture in Brazil („Изтезанията в Бразилия“) от членове на католическата архиепископия на Сао Пауло осигурява детайлна информация за широкото участие на агенти на ЦРУ в обучението на мъчителите от бразилската полиция. Такава информация съответства на всичко, което е известно за системното обучаване на техники за разпит и изтезания, предлагано в „Училището на двете Америки“ на агенти от страни, споделящи общ враг в лицето на комунизма^[2].

Моите колеги и аз вярваме, че такива дела могат да се възпроизведат по всяко време във всяка страна, когато има фиксация върху заплахи за националната сигурност. Преди страховете и ексцесиите, породени от скорошната „война срещу тероризма“, имаше почти постоянна „война срещу престъпността“ в много градски центрове. В полицейското управление на Ню Йорк тази „война“ зареждаше „командосите от Нюйоркското полицейско управление“. Този отделен полицейски екип беше получил свободата да преследва предполагаеми изнасилвачи, обирджии и нападатели така, както диктуваха местните условия. Те носеха тениски с тяхното мото: „Няма друг лов като лова на хора“. Бойният им вик беше „Ние притежаваме нощта“. Такава професионализирана полицейска култура можеше да се сравни с тази на бразилските полицейски мъчители, които бяхме изследвали. Едно от забележителните им зверства беше убийството на африкански имигрант (Амаду Диало от Гвинея), прострелвайки го с повече от 40 куршума, докато той се опитва да извади портмонето си, за да им даде документа си за самоличност^[3]. Понякога „стават кофти работи“, но обикновено има идентифицируеми ситуационни и системни сили, които действат, за да направят така, че да се случат.