Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (5) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Погледнете този забележителен образ за момент. Сега затворете очи и си го представете.

Виждате ли в представата си многото бели ангели, които танцуват из тъмните небеса? Или виждате многото черни демони, дяволи с рога, населяващи яркото бяло пространство на Ада? В тази работа художника М. К. Ешер и двете гледни точки са еднакво възможни. След като осъзнаете това съгласуване между доброто и злото, не можете да виждате само едното, но не и другото. На следващите страници няма да ви позволя да потънете отново в удобното разделение на Вашата добра и безгрешна страна от Тяхната зла и грешна страна. „Способен ли съм на зло?“ е въпросът, който искам да обмисляте отново и отново, докато пътешестваме заедно към чужда среда.

Три психологически истини се оформят от картината на Ешер. Първо, светът е пълен както с добро, така и със зло — така е било, така е и винаги ще бъде така. Второ, бариерата между доброто и злото е пропусклива и мъглива. И трето, възможно е ангелите да станат дяволи и може би по-трудното за схващане: дяволите да се превърнат в ангели.

Може би този образ ви напомня на крайната трансформация на доброто в зло, метаморфозата на Луцифер в Сатаната. Луцифер, „носителят на светлината“ е любимият ангел на Бога, докато не предизвиква Божията власт и не е изхвърлен в Ада заедно с неговата група от паднали ангели. „По-добре да царуваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая“ — хвали се Сатаната, „врагът на Бог“ в „Изгубеният рай“ на Милтън. В Ада Луцифер-Сатаната става лъжец, празен измамник, който използва самохвалство, копия, тромпети и знамена точно като някои национални водачи днес. На Демоничната конференция в Ада на тримата основни демона Сатаната е уверен, че не може да си върне Рая в пряка конфронтация^[2]. Държавникът на Сатаната Велзевул обаче измисля най-злото от всички решения с предложението да си отмъстят на Бога, като корумпират неговото най-велико творение — човечеството. Макар че Сатаната успява да изкуши Адам и Ева да не се подчинят на Бога и да бъдат въведени в злото, Бог предопределя, че след време те ще бъдат спасени. До края на времето обаче на Сатаната ще бъде разрешено да се промъква около тази заповед, включвайки помощта на вещици, за да изкушава хората в злото. Посредниците на Сатаната след това ще станат цел на пламенни инквизитори, които искат да отърват света от злото, но техните ужасяващи методи пораждат нова форма на системно зло, която светът до този момент не е познавал.

Грехът на Луцифер е това, което мислителите през средновековието наричат „cupiditas“^[3]. За Данте греховете, които произтичат от този корен, са най-крайните „грехове на вълка“, духовното състояние на вътрешна черна дупка, която е толкова дълбока в човека, че никакво количество власт или пари не могат да я запълнят. За тези, които страдат от смъртоносната болест, наречена cupiditas, каквото и да съществува извън техния Аз, има стойност само доколкото може да се експлоатира или да се присвои в собствения Аз. В Дантевия Ад виновните в този грях са в деветия кръг, замръзнали в Леденото езеро. След като в живота не са се грижили за нищо друго освен за себе си, те са обвити в леден Аз завинаги. Като кара хората да се фокусират само върху себе си по този начин, Сатаната и неговите последователи отвръщат очи от хармонията на любовта, която обединява всички живи същества.

Греховете на вълка карат човешкото същество да се отвърне от милостта и да превърне себе си в единственото добро, но и в своя затвор. В деветия кръг на Ада грешниците, обладани от духа на ненаситния вълк, са замръзнали в самоналожен затвор, в който затворник и надзирател са се слели в егоцентрична реалност.

В своето научно изследване на произхода на Сатаната историчката Илейн Пейджълс предлага провокативна теза за психологическото значение на Сатаната като огледало на човечеството:

Това, което ни очарова в Сатаната, е начинът, по който той изразява качества, надхвърлящи обикновено възприеманото като човешко. Сатаната предизвиква нещо повече от алчността, завистта и гнева, които идентифицираме с най-лошите ни импулси, и повече от това, което наричаме бруталност, вменяваща на човешките същества прилика с животните („зверове“). Злото следователно в най-лошата си форма като че ли включва свръхестественото — това, което разпознаваме — с потръпване — като дяволската противоположност на характеризирането от Мартин Бубер на Бога като „изцяло другия“^[4].

Страхуваме се от злото, но и сме очаровани от него. Създаваме митове за зли заговори и започваме да им вярваме достатъчно, за да мобилизираме сили срещу тях. Отхвърляме „Другия“ като различен и опасен, защото е непознат, но сме развълнувани да обмисляме сексуални ексцесии и нарушения на нравствени кодекси от онези, които не са от нашия вид. Професорът по теология Дейвид Франкфуртър завършва своето търсене на въплътеното Зло, като се фокусира върху социалната конструкция на този зъл друг.

Конструирането на социалния Друг като канибал-дивак, демон, магьосник, вампир или амалгама от всички тях, разчита на последователен репертоар от символи на преобръщане. Историите, които разказваме за хора в периферията, разчитат на тази диващина, развратни нрави и чудовищност. Същевременно комбинираните ужас и удоволствие, които извличаме от размислите за тази Другост — чувства, които влияят върху бруталността на колонизатори, мисионери и армии, влизащи в земите на тези Други — със сигурност ни влияят и на нивото на индивидуалната фантазия^[5].