Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (191) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Културна мъдрост: как да накараме воините да убиват във война, но не и у дома?

Нека напуснем лабораторията и игрите по време на детските партита и да се върнем в реалния свят, където тези въпроси на анонимността и насилието може да придобият значимост на живот и смърт. По-конкретно, да погледнем различията между обществата, които влизат във война, без да карат младите воини да променят външния си вид, и тези, които винаги включват ритуални трансформации на външния вид чрез изрисуване на лицата или маскиране на воините (както е в „Повелителят на мухите“). Промяната във външния вид въвежда ли значимо различие в начина, по който се третират воюващите врагове?

Културният антрополог Р. Дж. Уотсън^[1] поставя този въпрос, след като прочел по-ранни мои трудове върху деиндивидуализацията. Източникът на неговите данни са Досиетата за човешките отношения, в които информацията за културите по света е архивирана под формата на доклади на антрополози, мисионери, психолози и други. Уотсън открива два типа данни за обществата, в които воините променят или не променят външния си вид, преди да тръгнат на война, и степента, до която те убиват, измъчват или осакатяват жертвите си — определено смъртоносна зависима променлива — върховната мярка за резултата.

Резултатите са впечатляващо потвърждение на прогнозата, че анонимността подпомага деструктивно поведение — когато им се дава и разрешение да се държат по агресивни начини, които обикновено са забранени. Войната осигурява институционално одобрено разрешение да се убиват или раняват противниците. Този изследовател установява, че от 23-те общества, за които има такива данни, в 15 воините променят външния си вид. Това са обществата, които са най-деструктивни: цели 80% от тях (12 от 15) атакуват по дивашки начин враговете си. Обратното, в 7 от 8 общества, в които воините не променят външния си вид, преди да влязат в битка, те не се ангажират в такова деструктивно поведение. Друг начин да се гледа на тези данни е, че в 90% от времето, когато жертвите в битката са убивани, измъчвани или осакатявани, това се прави от воини, които първо са променили външния си вид и са се деиндивидуализирали.

Културната мъдрост диктува, че ключова съставка в трансформирането на обикновени, неагресивни млади мъже във воини, които могат да убиват по заповед, е първо да се промени външният им вид. В повечето войни възрастни мъже убеждават младежите да вредят и да убиват други млади мъже като тях. На младите мъже е по-лесно да го направят, ако първо променят външния си вид — променят фасадата си, като обличат военни униформи или маски, или рисуват лицата си. След като анонимността е осигурена по този начин, изчезват обичайното им вътрешно състрадание и загриженост за другите. Когато войната се спечели, културата диктува воините да се върнат към мирновременния си статус. Тази обратна трансформация се постига лесно, като воините са накарани да свалят униформите, маските, да измият боята и да се върнат към предишната си персона и мирновременно поведение. В известен смисъл те сякаш са участвали в страховит социален ритуал, безсъзнателно използвайки парадигмата А-В-А на експеримента на Фрейзър с маските за Хелоуин (Вси светии). Мирни, когато са идентифицируеми, убийци, когато са анонимни, мирни отново, когато се върнат към идентифицируемото състояние.

Определени видове среда внушават чувство на анонимност у тези, които живеят в тях или ги обитават, без да променят своя външен вид. За да демонстрираме влиянието на анонимността на мястото в подпомагането на градския вандализъм, моят изследователски екип и аз проведохме просто полево изследване. Споменете си от глава 1, че изоставихме коли на улицата близо до комплекс на Нюйоркския университет в Бронкс, Ню Йорк, и до комплекса на Станфордския университет в Пало Алто, Калифорния. Фотографирахме и записвахме на видео актовете на вандализъм срещу тези коли, които бяха очевидно изоставени (отстранени регистрационни номера, вдигнат капак на мотора). В анонимността на Бронкс няколко дузини минувачи на улицата или в коли се спряха, за да вандализират колата в рамките на 48 часа. Повечето бяха сравнително добре облечени хора в зряла възраст, които отмъкнаха от колата всички ценни неща или просто я повреждаха — все през деня. Обратното, за една седмица нито един минувач не се ангажира в никакъв вандалски акт срещу колата, изоставена в Пало Алто. Тази демонстрация беше единственото емпирично доказателство, цитирано в подкрепа на „Теорията за счупения прозорец“ за градската престъпност. Условията на средата допринасят за това някои членове на обществото да се почувстват анонимни, да сметнат, че никой от доминиращата общност не знае кои са, никой не разпознава тяхната индивидуалност, а следователно и тяхната човешка природа. Когато това стане, допринасяме за тяхната трансформация в потенциални вандали и убийци.