Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (26) (Разбиране как добрите хора стават зли)

„Аз съм готов да бъда арестуван, сър“

Следващият сценарий се разигра на определено място, откъдето да вземем Том Томпсън — верандата на моята секретарка Розан. Том беше като биче: 1,72 м висок, 77 кг, със солидни мускули и много късо подстригана коса. Ако имаше истински делови човек, това беше 18-годишното момче войник. Когато го попитахме по време на интервюто: „Какво бихте искали да правите след десет години?“, неговият отговор беше изненадващ: „Къде и какво е маловажно — типът работа ще включва създаване на организация и ефикасност в неорганизирани и неефективни области на нашето държавно управление“.

Планове за брак: „Планирам да се оженя едва след като съм солиден финансово“.

Някаква терапия, лекарства, транквиланти или престъпен опит? „Никога не съм извършвал престъпно действие. Все още помня едно преживяване, когато бях на пет или шест години: видях баща ми да взема бонбон и да го изяжда, докато пазарува. Бях засрамен от неговото действие.“

За да спести пари от наем, Том Томпсън спеше на задната седалка на колата си: условия, които нито бяха удобни, нито пригодени за учене. Наскоро трябвало да „се бори с паяк, който ме ухапа два пъти, един път по окото и един път по устната“. Въпреки това той току-що беше завършил всички летни курсове, за да увеличи кредитите си и академичния си статус. Освен това работеше по 45 часа седмично на най-различни места и се хранеше с остатъците от студентския стол, за да спести пари за учебните такси през следващия семестър. В резултат на неговата упоритост и пестеливост Том планираше да завърши шест месеца по-рано. Освен това трупаше мускулна маса, като тренираше сериозно в свободното си време, с каквото очевидно разполагаше в изобилие, след като не ходеше на срещи с момичета и нямаше близки приятели.

Да бъде платен участник в затворническото изследване беше идеална работа за Том, тъй като курсовете и лятната работа бяха приключили и той имаше нужда от парите. Три истински хранения на ден, истинско легло и може би горещ душ бяха като печалба от лотарията. Същевременно повече от всичко друго — или всеки друг — той си представяше следващите две седмици като платен отпуск.

Не беше правил клекове твърде дълго време на верандата на улица „Кингсли“ №450, където чакаше, за да започне своето участие в нашия експеримент, когато патрулната кола спря зад неговия шевролет, модел 1965 г. На разстояние беше фиатът на Хейни с непоколебимия оператор, заснемащ това, което трябваше да е последният арест. След това щеше да снима още малко вътре в полицейското управление, а накрая и нашия мним затвор. Бил беше нетърпелив да се върне при телевизора с някое знойно видео вместо това, което обикновено беше безлична неделна вечерна новинарска емисия.

— Аз съм Том Томпсън, сър. Готов съм да бъда арестуван без никаква съпротива.

Боб беше подозрителен към този образ: можеше да е някаква откачалка, която иска да докаже нещо със своите уроци по карате. Белезниците бяха щракнати както трябва, още преди да му се изчетат правата според съдебното решение Миранда. Претърсването за скрити оръжия беше по-пълно, отколкото с другите, защото имаше особено чувство по отношение на хора, които демонстрират точно този вид несъпротива. Беше и твърде оперен и самоуверен за човек, който е изправен пред арест; обикновено това означаваше някакъв капан: или позьорът криеше оръжие, провеждаше се арест по фалшиво обвинение, или пък имаше нещо друго не съвсем наред. „Аз не съм психолог — каза ми Джо по-късно, — но има нещо не наред с този момък Томпсън, той е като военен офицер по физическата подготовка — като вражески сержант.“

За щастие онази неделя нямаше престъпления в Пало Алто или котки, увиснали на дървета, за да извикат Боб и Джо и да не могат да завършат техните все по-ефикасни процедури. Към ранния следобед всичките ни затворници бяха регистрирани и заведени в нашия затвор, в нетърпеливите очакващи ръце на нашите кандидат-надзиратели. Тези млади мъже напускаха слънчевия рай на Пало Алто, за да слязат по късото бетонно стълбище в трансформираното мазе на катедрата по психология в сградата „Джордън Хол“, на улица „Сера“. За някои това щеше да стане спускане в Ада.