Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (59) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Дегизирано изоставяне, за да парираме бунтовниците

След като и последният посетител си тръгна, всички колективно можехме да въздъхнем облекчено, че бунтовниците не ни бяха нападнали, когато бяхме най-уязвими. Заплахата обаче не беше изчезнала! Сега беше време да преминем в антибунтовнически режим. Планът ни беше няколко надзиратели да разглобят затворническия реквизит, за да създадат впечатление за бягство. Други надзиратели щяха да закопчаят краката на затворниците с вериги, да поставят торбите на главите и да ги ескортират до асансьора от нашето мазе до рядко използваното голямо складово помещение на петия етаж, което беше обезопасено срещу нашествия. Когато конспираторите се втурнат да освобождават затвора, ще седя там сам и ще им кажа, че експериментът е приключил. Прекратили сме го по-рано и сме изпратили всички по домовете им, така че са закъснели с освобождаването на каквото и да било. След като те проверят мястото и си тръгнат, ще върнем затворниците обратно и ще имаме време да удвоим сигурността на нашия затвор. Дори измислихме начини да заловим 8612 и отново да го затворим, ако е между конспираторите, защото е бил освободен под фалшив претекст.

Представете си тази сцена: аз седя сам в празен коридор, известен преди като „Двора“. Останките от Станфордския общински затвор са в пълен безпорядък, затворническите врати са извадени от пантите, табелите са съборени на земята, предната врата е широко отворена. Надъхал съм се да скоча в реализирането на това, което смятаме за наш находчив макиавелистки контраплан. Вместо бунтовниците, които трябваше да дойдат, се появява един от моите колеги психолози — стар приятел, много сериозен учен и мой съквартирант в докторантската програма. Гордън пита какво става тук. Той и жена му видели групата затворници на петия етаж и изпитали съжаление към тях. Излезли и купили кутия с понички за затворниците, защото всички изглеждали толкова нещастни.

Описвам изследването колкото се може по-просто и бързо, очаквайки през цялото време внезапното нашествие на бунтовниците. Този научен нашественик тогава поставя един прост въпрос: „Я кажи коя е независимата променлива в твоето изследване?“. Би трябвало да отговоря, че това е разпределението на дошлите доброволци в ролите на надзиратели или затворници, което, разбира се, беше направено по случаен начин. Вместо това аз се разгневявам.

Бях обсебен от предстоящ затворнически бунт. Сигурността на моите хора и стабилността на моя затвор бяха поставени на карта, а трябваше да споря с това кървящо сърце, либерал, университетски преподавател, хилав професор, чийто единствен проблем беше смехотворно нещо като независима променлива! Помислих си: следващото нещо, което той ще попита, е дали имам рехабилитационна програма! Глупак! Ловко го пренебрегвам и се връщам към работата си: да чакам разгръщането на атаката. Чакам ли, чакам.

Най-накрая осъзнавам, че всичко това е било само слух. Без никакво съдържание. Бяхме прекарали много часове и вложихме огромна енергия в планирането на осуетяването на атаката от слуховете. Глупаво бях отишъл да умолявам полицията да ми помогне; бяхме изчистили гадното складово помещение на петия етаж, бяхме разглобили затвора и бяхме преместили затворниците. И по-важното: бяхме прахосали ценно време. А най-големият ни грях като изследователи е, че не бяхме събрали никакви системни данни през целия ден. И всичко това от човек, който има професионален интерес към предаването и изкривяването на слуховете, и който редовно прави демонстрации в час на такива явления. Ние, смъртните, можем да сме глупаци, особено когато човешки емоции надделяват над хладния разум.

Възкресихме реквизита на затвора и след това преместихме обратно затворниците долу от горещия, претъпкан склад без прозорци, където те прекараха три безсмислени часа. Какво унижение за мен. Крейг, Кърт, Дейв и аз почти не се погледнахме в очите през остатъка от онази вечер. Тактично се съгласихме да запазим всичко за себе си и да не го обявяваме като „Лудостта на д-р З.“.