Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (20) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Колективно зло, колективно добро

Заинтригуван от контрастите между чувството за удобна анонимност, с което живеех в Ню Йорк, и това чувство на общност и лична идентичност, което изпитвах в Пало Алто, реших да проведа прост полеви експеримент, за да проверя валидността на разликата. Бях започнал да се интересувам от антисоциалните ефекти, които анонимността предизвиква, когато хората смятат, че никой не може да ги идентифицира, ако са в среда, която насърчава агресията. Въз основа на концепцията за маските, които освобождават враждебните импулси от Lord of the Flies („Повелителят на мухите“), бях правил изследвания, показващи, че изследваните лица, които са „деиндивидуализирани“ по-лесно предизвикват болка на другите, отколкото тези, които се чувстват по-силно индивидуализирани^[1]. Сега исках да видя какво правят добрите граждани на Пало Алто в отговор на изкушението, предложено от поканата за вандализъм. Планирах полево изследване от типа на „Скрита камера“, което включваше изоставени автомобили в Пало Алто и — като сравнение — на 3000 мили в Бронкс. Добре изглеждащи коли бяха паркирани през улицата от комплекса на Нюйоркския университет в Бронкс и в Станфордския университет с вдигнати предни капаци и махнати регистрационни номера — сигурни „освобождаващи“ сигнали, които да изкушат гражданите да станат вандали. От скрито място за наблюдение моят изследователски екип наблюдаваше и фотографираше действието в Бронкс и записваше на видео в Пало Алто^[2].

Все още не бяхме разположили апаратурата за записване в Бронкс, когато първите вандали се появиха и започнаха да „обезкостяват“ колата: Таткото излая нареждане на Мама да изпразни багажника, а синът да провери жабката, докато той сваля акумулатора. Минувачите — пешеходци и шофьори — спираха, за да отмъкнат нещо ценно от нашата безпомощна кола, преди да започне дербито по унищожението. Този епизод се следваше от парад от вандали, които системно отмъкваха по нещо и след това унищожаваха тази уязвима нюйоркска кола.

Списание „Тайм“ разказа тази тъжна приказка за градската анонимност в действие под заглавието Diary of an Abandoned Automobile („Дневник на един изоставен автомобил“)^[3]. Само за няколко дни записахме 23 отделни деструктивни инцидента с този злополучен олдсмобил в Бронкс. Вандалите се оказаха просто обикновени граждани. Всички бяха бели, добре облечени хора в зряла възраст, които при други обстоятелства биха могли да искат по-голяма полицейска защита и по-малко обгрижване на престъпниците, и „много категорично биха се съгласили“ с въпрос от проучване на общественото мнение за необходимостта от повече закон и ред. Противно на очакванията, само един от тези актове беше извършен от деца, които просто се наслаждаваха на радостта от разрушението. Още по-изненадващо беше, че цялото разрушение се извършваше посред бял ден, така че нямахме нужда от нашия инфрачервен филм. Интернализираната анонимност няма нужда от тъмнина, за да се изрази.

Каква обаче беше съдбата на нашата изоставена кола в Пало Алто, която също изглеждаше очевидно уязвима на атака? След цяла седмица нямаше дори един акт на вандализъм срещу нея! Хората минаваха покрай нея, шофираха покрай нея, гледаха я, но никой даже не я докосна. Е, не точно. Един ден валеше и любезен гражданин затвори капака. (Да не би моторът да се намокри!) Когато се качих, за да откарам колата обратно в комплекса на университета, трима съседи се обадиха на полицията, за да съобщят за възможна кражба на изоставена кола^[4]. Това е моята операционална дефиниция на „общност“ — хора, които се интересуват в достатъчна степен, за да предприемат действие пред лицето на необичайно или възможно незаконно деяние на техен терен. Вярвам, че такова просоциално поведение произлиза от допускането за взаимен алтруизъм: че другите ще направят същото, за да защитят своята собственост или себе си.

Посланието на тази малка демонстрация е, че условията, които ни карат да се чувстваме анонимни, когато мислим, че другите не ни познават или не им пука, могат да подпомагат антисоциалното, егоистично поведение. По-ранните ми изследвания подчертаваха силата на маскирането на собствената идентичност за отприщването на агресивни действия срещу другите хора в ситуации, които даваха разрешение за нарушаване на обичайните табута срещу междуличностното насилие. Тази демонстрация с изоставената кола разширяваше идеята, за да включа удобната анонимност като предшественик на нарушенията на социалния договор.

Любопитното е, че тази демонстрация стана единственото емпирично доказателство, използвано в подкрепа на „Теорията за счупения прозорец“ за престъпността, която постулира общественото безредие като ситуационен стимул за престъпления заедно с присъствието на престъпници^[5]. Всяка среда, която обвива хората в анонимност, отслабва чувството им за лична и гражданска отговорност за техните действия. Виждаме това в много типове институционална среда, например нашите училища и работни места, армията и затворите. Защитниците на Счупените прозорци твърдят, че облекчаването на физическото безредие — отстраняването на изоставените коли от улиците, почистването на графитите и подмяната на счупените стъкла на прозорците — може да намали престъпността и безредието по градските улици. Има доказателства, че такива проактивни мерки работят добре в някои градове, например Ню Йорк, но не и в други.

Общностният дух процъфтява по тих, подреден начин в места като Пало Алто, където хората се интересуват от физическото и социалното качество на живота си и имат ресурсите, за да работят за подобряването и на двете. Тук има чувство за справедливост и доверие, което контрастира с постоянно дразнещите буксири на неравенството и цинизма, които завличат надолу хората на някои други места. Тук например хората имат вяра в своето полицейско управление, че ще контролира престъпността и ще удържа злото — с основание, защото полицаите са високо образовани, добре подготвени, дружелюбни и честни. Полицията спазва устава, което я кара да действа съвсем еднотипно, дори ако в редки случаи хората забравят, че полицаите са просто физически работници, които по една случайност носят сини униформи и може да бъдат съкратени, когато градският бюджет е на червено. В редки моменти обаче дори най-добрите от тях могат да позволят авторитетът да царства над тяхната човечност. Това не става често на място като Пало Алто, но все пак се случи по любопитен начин, който формира фоновата история за начина, по който Станфордския затворнически експеримент започна с гръм и трясък.