Пола Маклейн
Лейди Африка (65)

Бележка на авторката

Скоро след първия си самостоятелен полет през юни 1931 г. Берил Маркам става първата жена, получила професионално пилотско свидетелство. Макар никога да не се отказва напълно от тренирането на състезателни коне, нито от печеленето на дербита, тя си изкарва прехраната като пилот на малък самолет, извършващ полети до недостъпни места без всякаква инфраструктура. Работи за Брор Бликсен, като взема участие в много сафарита и първа въвежда практиката за проследяване на стада слонове от въздуха, с което осъществява идеята на Денис.

Когато през 1936 г., след двайсет и един часа, прекарани във въздуха, Берил приключва успешно рекордния си полет над Атлантическия океан, привлича сериозно медийно внимание в Съединените щати. При пристигането й на летище „Флойд Бенет“ в Ню Йорк я аплодира тълпа от пет хиляди души. Завръщането й в Англия обаче минава без официално посрещане. Вместо това я чака ужасната новина, че нейният приятел и учител по летене Том Кемпбъл Блек е загинал при самолетна катастрофа по време на отсъствието й.

Скандалите и слуховете съпътстват Берил през голяма част от живота й. През 1942 г. тя публикува мемоарите си книга „На запад с нощта“. Продажбите са твърде скромни, макар мнозина да смятат, че книгата заслужава адмирации. Сред тях е Ърнест Хемингуей, който пише в писмо до издателя си Максуел Пъркинс: „Чете ли книгата на Берил Маркам… написана е толкова добре, толкова великолепно, че просто ме хвана срам да се наричам писател. Страхотна книга“.

Хемингуей се запознава с Берил през 1934 г. на сафари в Кения, където е с втората си съпруга — Полин Пфайфър. Твърди се, че се опитал да я прелъсти, но бил отблъснат. Близо петдесет години по-късно най-големият му син Джак показва някои от публикуваните писма на баща си на свой приятел, ресторантьора Жорж Гутенкунст; в тях се съдържа и описание на книгата „На запад с нощта“. Гутенкунст се амбицирал да издири книгата, след което убедил едно малко калифорнийско издателство да я преиздаде. За всеобща изненада, тя се превърнала в бестселър. Приходите от нея позволили на Берил, която по онова време била осемдесетгодишна и живеела в мизерия в Африка, да прекара остатъка от дните си в относителен комфорт. И дори да си възстанови част от някогашната скандална известност.

Още с излизането си книгата — подобно на своята авторка — става обект на слухове, клюки и догадки. Правят се намеци, че изобщо не я е писала тя, а нейният трети съпруг Раул Шумахер — анонимен сценарист в Холивуд. Не бих казала, че недоверието на публиката към нея ме учудва. Берил винаги е говорила за себе си с такова нежелание, че дори нейни близки приятели се изненадали, след години познанство, когато прочели, че навремето се е занимавала с езда и е пилотирала самолети. Не вярвали, че е способна да напише нещо повече от пощенска картичка. Има обаче убедителни доказателства, че Берил е показала на издателя си осемнайсет от общо двайсет и четирите глави, преди изобщо да се е познавала с Раул.

Макар „На запад с нощта“ и „Отвъд Африка“ да описват събития, съвпадащи по време и място, и да имат много общи герои, мемоарът на Берил не успява да достигне до толкова широка аудитория, нито да въздейства като книгата на Исак Динесен^[1], но според мен има потенциала да го направи. Когато започнах да я чета, тя грабна въображението ми още с първите изречения. Описанията на Берил — на детството й, прекарано в Африка, на колониална Кения във всичките й сезони, на невероятните й приключения — буквално оживяват на страниците, но повече ме порази духът зад думите. Тя се впуска в изследване на бездънната пропаст между половете с дързост и непреклонност, и то по време, когато подобни подвизи са били немислими. Никога преди не се бях натъквала на личност като нея — жена, изживяла живота си според своя собствен кодекс, а не според нормите на обществото въпреки цената, която е трябвало да заплати. Тя би се вписала идеално в суровата проза на Хемингуей, стига той да можеше да създава и силни женски образи наред с мъжките.

Берил без съмнение е сложна личност — загадъчна, свободолюбива, рязко отличаваща се от тълпата. Сфинкс. Но колкото и странно да звучи, докато изграждах образа й и се потапях все по-дълбоко в нейния свят, тя ми ставаше по-близка и позната, донякъде като Хадли Хемингуей в другия ми роман, „Парижката съпруга“. Двете с Берил споделяме поне един общ елемент от емоционалното си оформяне: моята майка също изчезна от живота ми, когато бях на четири години, за да се завърне, когато станах на двайсет. Откритието на тази връзка помежду ни ме разтърси, превърна се в един от надеждните ми мостове към Берил, в прозорец към някои от по-трудните избори в живота й. Загубата на сина й например разби сърцето ми. Макар че тя така и не успява да се сближи с Жервас, който остава при майката на съпруга й в Англия, той очевидно е наследил нейната упоритост и стоицизъм. Жервас се гордее с постиженията и авантюризма на майка си, като се чувства по-привързан към нея, отколкото към своя затворен и недостъпен баща.

Приятелството на Берил с Рута продължава през целия й живот, като общите им детски преживявания преминават във взаимно уважение и непоколебима вяра един в друг. Макар да се разделят за известно време през 30-те години, когато Берил се премества да живее в Англия, след Втората световна война тя успява да го открие и от този момент нататък двамата са неразделни. И макар че държи сърцето си затворено за повечето хора, а тайните си пази най-ревностно, повечето й приятели и душеприказчици са единодушни, че след баща й и Рута, Денис Финч Хатън е може би единственият мъж, когото истински е обичала. Берил умира в Найроби през 1986 г., на осемдесет и три, като смъртта й почти съвпада с петдесетгодишнината от рекордния й полет; много е възможно в последните дни от живота си да си е припомняла как се качва в своята „Вега“, затъкнала плоска бутилка бренди в страничния джоб на пилотския си гащеризон.

— Твенде ту! — извикала тя на суахили, докато закопчавала каишката на шлема си.

Тръгвам.