Пола Маклейн
Лейди Африка (38)

37

Когато след два дни се върнахме от „Слейнс“, Франк моментално се оттегли в ловната си хижа, а аз се заех с приготовленията да го напусна. В действията ми нямаше никаква паника. Опаковах нещата си бавно и методично, като напълних раницата си с вещи от моя предишен живот. Всичко, което ми бе дал, оставих в бюрото — включително и парите. Не му се сърдех. Не се сърдех на никого, исках просто да намеря своя път, да знам коя съм.

Имах известна представа какво бих могла да правя оттук нататък. Преди да отпътувам от Лондон, Коки ми бе споменала за „Уестърленд“ — ферма за коне в Моло. Нейният братовчед Джери Алегзандър бил управител там, така че според нея можело да се пробвам да започна отначало. Не знаех дали клюките по мой адрес бяха стигнали толкова далече на север, нито дали въпросният Джери има нужда от треньор, повярвах, че Коки няма да ме насочи по грешен път. Най-напред обаче исках да си отида у дома.

След като яздих известно време по главния път, водещ на север към Найваша, се отклоних на изток — право през пущинака. Постепенно купчините камъни и златистите треви отстъпиха място на червена прах и акации; бях навлязла в откритата савана. Равномерното потропване на подковите на Пегас отекваше надалече. Той сякаш знаеше, че не сме излезли на разходка, но не се уплаши нито от непознатия терен, нито от призрачната тишина наоколо, нито дори когато едно грамадно диво прасе пресече тичешком пътеката на стотина метра пред нас с късите си набити крака, квичейки яростно, задето го бяхме обезпокоили. Пегас само поклати глава и продължи напред с равна, уверена крачка.

Накрая започнахме отново да се изкачваме, докато видяхме в далечината зелената ивица на гористия склон Мау; могъщи дървета сплитаха клони над нагънатия скат, а зад тях се разкриваше гледката, която обичах повече от всичко на света: Мененгай, долината Ронгай и синкавите планини Абердаре.

Намерих Джок в къщата, току-що приключил с обяда си. Исках да го изненадам и успях; когато ме видя, той пребледня и се надигна от масата, стиснал ленената салфетка в едрата си длан.

— Не разбирам защо си тук.

— Ти не отговаряш на писмата ми.

— Казах си, че може да размислиш.

— Наистина ли? — Не вярвах на ушите си.

— Не, не знам. Нищо не стана така, както го бях намислил.

— И аз мога да кажа същото за себе си. — В една част от мен напираше желание да му припомня колко загуби съм понесла в нашата безкрайна, изтощителна битка, да хвърля всичко в лицето му и да му покажа какво ми е струвал, но аз също не бях стояла безучастна. Загубите се трупаха и на моята съвест. — Моля те, Джок. Просто кажи, че ми даваш развод. Тази история се проточи твърде дълго.

Той стана и отиде до прозореца с изглед към долината.

— Трябваше да намеря начин да се разбираме с теб. Това си мисля напоследък.

— Когато документите са готови, ще ти ги пратя за подпис.

Той въздъхна дълбоко и се обърна с лице към мен.

— Да. Добре. — Погледите ни се кръстосаха за миг и в леденосините му очи най-после след толкова време видях сянка на разкаяние, знак, че искрено съжалява за всичко. — Довиждане, Берил.

— Сбогом — отвърнах аз и излязох през вратата, знаейки, че никога повече няма да се върна.

В този момент една смазваща тежест се срина от раменете ми и се посипа по земята.

Оттам тръгнах право за „Зелените хълмове“, където беше избуяла гъста трева, а онова, което беше останало от къщата и конюшните, бе започнало да се накланя безвъзвратно на една или друга страна и да се слива с околния терен. Мелницата отдавна я нямаше, а нивите бяха обрасли с буренак, сякаш земята си връщаше всичко, което някога ни бе дала. Спомних си колко труд бе положил баща ми, за да бъдем щастливи тук, но по някаква причина мястото не ми изглеждаше съвсем пусто. Имах усещането, че миналото никога няма да ни напусне изцяло, нито ще да забравим някога какво бе означавало то за нас. Голяма купчина камъни край пътя, който водеше за гората, бележеше гроба на Булър. Спрях Пегас и поседнах за малко отстрани, като прегръщах главата му и си припомнях деня на погребението. Сама бях изкопала дупка в спечената земя — достатъчно дълбока, за да не го намерят хиените. Камъните си стояха така, както ги бях натрупала. Никой нямаше да безпокои Булър във вечния му сън, с изпъкналите, неравни белези по главата му, напомнящи за славните му победи. Нито един недостоен хищник нямаше да го докосне.

Слизайки надолу по хълма, намерих пътеката за селото на кипсигите и вързах Пегас за бодливата ограда от бома. Когато влязох между колибите, първа ме забеляза една млада жена на име Джебта. Не я бях виждала от години, откакто и двете бяхме момичета, но не се изненадах особено, когато забелязах лежащото в цедилка на хълбока й бебе, валчесто като кратунка.

— Добре дошла, мемсахиб! Ела.

Приближих се до нея и посегнах да погаля копринената косичка на бебето, сплетена на плитчини, гладката кожа на рамото му. Сега Джебта бе зряла жена с женски грижи и проблеми. Така си вървеше животът в селото. Там нищо не се бе променило.

— Това единственото ти дете ли е, Джебта?

— Най-малкото. А твоите, мемсахиб?

— Нямам деца.

— Не си ли омъжена?

— Не. Вече не.

Тя закима, сякаш да ми каже, че разбира, но явно го правеше от любезност. Във външното огнище жълти пламъци облизваха дъното на черно котле; ароматът на зърнена каша ме накара да усетя глад, какъвто не помнех да съм изпитвала от години.

— Дойдох да видя арап Рута, Джебта. Тук ли е той?

— Не, мемсахиб. На лов е с останалите.

— А, да. Ще му кажеш ли, че съм идвала и съм питала за него?

— Да. Ще му е мъчно, че е изтървал приятел като теб.

* * *

Моло се намираше на трийсетина километра на северозапад от Джоро върху платото над гористия склон Мау, три хиляди метра по-близо до звездите. Надморската височина го правеше да изглежда много различно от онова, с което бях свикнала у дома. Ледени поточета и ручеи течаха сред гъста папрат, рунтави овце пасяха по ниските хълмчета, обвити в мъгла. Минах покрай няколко ферми, но те отглеждаха главно цветя, километър след километър бели хризантеми, каквито вирееха по високите плата. Изсушените им съцветия се смилаха на прах и се използваха като инсектицид. В момента обаче бяха изумителна гледка, белеещи чак до хоризонта като снежни преспи. Но на тези височини падаше и истински сняг и аз се запитах дали съм готова да го посрещна.

Селцето се състоеше от схлупени дървени колиби и магазинчета със сламени и ламаринени покриви и с улици от отъпкана засъхнала кал. Беше по-негостоприемно място от Джоро, Накуру или Гилджил и веднага разбрах, че по-трудно бих се влюбила в него. Спрях пред първото кафене, вързах отвън Пегас и влязох да попитам за „Уестърленд“. Само с няколко въпроса узнах всичко, което ми бе нужно да знам, че и повече — например че съседното имение „Ингълууд“ било на господин и госпожа Карсдейл-Лък, скучната двойка съпрузи, с които се бях запознала предишната година на лова, организиран от Карен. През малкото дни, прекарани по принуда заедно, не успях да се сближа с нито един от двамата, но сега, докато пътувах към „Уестърленд“, се замислих дали не бих могла да съчетая двете възможности. Планът ми предполагаше находчивост и умение да убеждавам, но аз имах няколко подобни победи зад гърба си. Знаех си работата и бях готова да го докажа; трябваха ми само време и малко вяра.

* * *

Джери, братовчедът на Коки, се оказа ведър и стабилен човек. Коки вече бе възпяла добродетелите ми в дълго, подробно писмо и той беше готов да ми даде да се пробвам с един двегодишен дорест жребец — Барън, който притежавал заедно с финансовия си съдружник Том Кемпбъл Блек. Барън беше още млад и тепърва щеше да се оформя като характер, но имаше хъс, а и кураж не му липсваше. Знаех, че мога да направя нещо от него, а също и от Ранглър — едногодишно жребче, което се оказа син на Камсискън, звездата в родословния тефтер на баща ми от онези отдавна отминали дни. Ранглър беше собственост на семейство Карсдейл-Лък, които бяха склонни да ми се доверят. Бяха ми предоставили и една пъргава кобилка, Мелтън Пай, както и колиба на тяхната земя, и дори един от слугите си за коняр.

— С кръвта на Камсискън в жилите Ранглър е роден победител — уверих ги, когато дойдоха един ден да ме наблюдават как работя.

Джордж пушеше силно ароматизирани пури, от които в конюшнята замириса на вино с карамфил и Коледа. Съпругата му Виола се потеше непрекъснато дори в студа на Моло, яките й винаги бяха мокри и не преставаше да си вее с ветрило. Беше застанала до края на пистата, докато аз пробягах с Ранглър общо два километра напред-назад с умерена скорост; после, докато преминавахме с горда стъпка покрай нея, ми каза:

— Не съм виждала много жени в този занаят. Не се ли боиш, че може да загубиш женствеността си?

— Не. Никога не съм мислила по въпроса.

Във Виола имаше нещо, което силно ми напомняше на Ема Орчардсън. Ако й паднех, като нищо щеше да ме накара да нося шапка и ръкавици, но аз се успокоявах, че недодяланите ми обноски ще бъдат забравени, след като Ранглър почнеше да печели състезания и да им носи пари. Оставаха само няколко кратки месеца до юли, за да го приготвя за Турнира на коневъдите, който се провеждаше всяка година в Найроби. А дотогава трябваше да се трудя здраво и да не се разсейвам със странични неща.

В Моло поне беше лесно да се отдам изцяло на работата си. Ставах преди разсъмване, по цял ден опъвах каиша и вечер се строполявах като пребита в леглото. Само понякога, късно нощем, се питах какво ли става в клуб „Мутайга“, какви ли шегички ръси Бъркли, как се обличат жените за танци или чай и дали някой ме споменава, макар и мимоходом. А ако нощта се окажеше дълга, ако сънят не идваше, изоставях всякаква предпазливост и мислех за Денис. Може би придремваше, изтегнат в едно от ниските кожени кресла на Карен до масата от полиран воденичен камък, или четеше Уолт Уитман, заслушан в някоя нова плоча на грамофона. Или пък си беше в приказната къщичка до „Мутайга“ с чаша малцово уиски в ръка, или пък на лов за слонове, антилопи куду или лъвове в земите на масаите и точно в този момент беше вдигнал глава, загледан в същата плетеница от звезди, която виждах през прозореца си.

Колко близки можеха да ни бъдат онези, които се бяха отдалечили от нас чак в другия край на картата! И колко незабравими…