Пола Маклейн
Лейди Африка (62)

61

Какви обрати ни поднася животът.

Денис трябваше да ме вземе, за да прелетим над крайбрежието, чак до Такаунгу. На връщане щяхме да изпробваме теорията му и да се опитаме да открием стада слонове в близост до Вой, а после да телеграфираме на негови приятели, излезли на лов. Беше началото на май. Казах на Рута къде ще ходя, после и на Том, когото открих в хангара на „Уилсън Еъруейз“ да записва цифри в летателния си дневник.

— Но утре имаме час!

— Не може ли да го отложим?

Той ме изгледа, после надникна през вратата на хангара. По бледосиньото небе се носеха бели облачета.

— Не тръгвай, става ли?

— Какво има? Някое от твоите загадъчни предчувствия?

— И така да е. Винаги можеш да идеш друг път.

Не желаех да се отказвам от пътуването си заради някакви неясни предчувствия, но Том беше чудесен инструктор и аз му имах доверие. Освен това рядко ме бе молил за нещо. Така че се прибрах в къщичката си, а Денис отлетя за Вой. По-късно научих, че бил поканил и Карен да го придружи, и то преди мен, но въпросната сутрин единственият му пътник бил неговият слуга Камау от племето кикую. Двамата излетели в разкошно време и след няколко дни обикаляне се озовали в подножието на хълма Мболо, където живеел неговият приятел Върнън Коул, комисарят на окръга. Имал малък син, който се прехласвал по Денис, а съпругата му Хилда била отскоро бременна с второто им дете. Те дали на Денис пищна вечеря и го слушали да им разправя за слоновете, които забелязал отвисоко, точно както очаквал.

— Веднага ги видях, представяте ли си, как пасат кротко покрай реката — казал им той. — Преди щяха да са ми нужни седмици, за да ги открия. А сега броени минути.

На следващата сутрин призори Денис и Камау излетели отново, този път обратно за дома. На изпроводяк Хилда им дала една торба с дебелокори кенийски портокали. Камау ги държал в скута си, когато витлото се завъртяло, двигателят се закашлял и забоботил, събуден от пръстите на Денис върху дросела. Бързо се издигнали и направили два кръга над фермата, а после се отправили към хоризонта.

Спях, без да сънувам, в къщичката на Денис, когато Рута почука на вратата ми.

— Има ли новини от бедар?

— Не — казах аз, все още сънена. — Какви новини?

— Не знам — каза той.

Но беше усетил нещо. Имаше предчувствие, както и Том.

Самолетът разклатил за „сбогом“ жълтите си като горчица крила и се изгубил в далечината. Денис го беше кръстил Нзиге, скакалец на местния език — лек като вятъра, пъргав и невъзмутим. Великолепна машина, готова да отлети до края на света като самия Денис, само че на километър и половина северно от фермата без всякаква видима причина тя се преобърнала във въздуха на ниска височина. Възможно бе Денис да е скъсал обтегач или да е объркал посоката на вятъра, или да е направил твърде рязка маневра с твърде ниска скорост, или по някакъв друг начин да е загубил управление. Знаеше се, само че самолетът е срещнал земята почти вертикално, забивайки се в каменистата почва до хълма Мвакангале, като при удара бе експлодирал и избухнал в пламъци. Когато семейство Коул го открили по стълба дим, от двата трупа не било останало почти нищо. Самолетът бил напълно унищожен. Наоколо се търкаляли обгорели портокали, а едно тънко томче поезия, изхвръкнало от багажа, пърхало разтворено на вятъра сред отломките.

Хилда Коул се свлякла на колене и останала така, парализирана от шока. По-късно същия ден направила спонтанен аборт, с което жертвите при Вой станали три. Три погинали човешки души, нито една от тях моята.