Пола Маклейн
Лейди Африка (56)

55

Макар и слаб, Жервас имаше сърце на истински млад моран. Той преживя успешно първата операция в средата на март, след която заприлича малко повече на цял човек. Бяха му отворили изходно отверстие там, където преди имаше само гладка кожа. През следващия месец му направиха повторна операция, за да оформят ректум от парче дебело черво, а малко по-късно и трета, за да сглобят всичко това в едно цяло, както се съединяват точките в детски ребус. Всеки път треперехме дали ще оцелее след процедурата, дали ще се събуди от упойката. Винаги съществуваше риск от сепсис, от вътрешен кръвоизлив или шок.

Засега лекарите казваха „не“ на „Суифтсдън“. Жервас трябваше да остане в болница, а двамата с Мансфилд отседнахме в „Гроувнър“, макар и в отделни апартаменти. Все още не обсъждахме бъдещето на брака ни. Всъщност почти не си говорехме.

Един ден Джинджър Бъркбек дойде да ме види в хотела. Двамата с Бен били в Лондон, понеже трябвало да оперират доброкачествен тумор в „женските й части“, както каза, но беше твърде деликатна, за да поясни точно къде. Джинджър обаче не бе дошла да говорим за това, а за Хари.

— Злите езици само за вас говорят — каза тя. — Носи се слух, че си отседнала в „Гроувнър“, понеже е през улицата от Бъкингамския дворец, и той влиза и излиза от апартамента ти през таен проход в мазето.

— Това е нелепо. Ние сме просто добри приятели и той беше ужасно мил с мен.

— И така да е, трябва да внимаваш. Нещата са сериозни. Прости ми за откровеността, но репутацията ти трудно може да се нарече неопетнена. А светските хроники винаги предпочитат най-простите заключения.

— Ами нека. Вече нищо не ме интересува.

— Значи е вярно това за теб и Хари?

— И да е вярно, и да не е, какво значение има, по дяволите?!

Закрачих нервно по дебелия килим на зелени и червени мотиви, които в известен смисъл се биеха помежду си като някаква безвкусна коледна украса. Господи, колко бях уморена!

Джинджър изцъкли очи. Седнала на канапето, тя ме попита:

— Значи няма да ми кажеш, така ли?

— Ти не разбираш! Казвам ти, че няма значение. Ако отрека, никой няма да ми повярва.

— Можеш да си провалиш живота, Берил. Помисляла ли си за това?

Затворих очи, после отново ги отворих.

— Честно казано, ако можех да си възвърна предишния живот и да бъда оставена на мира, не бих имала нищо против.

— Опитвам се да ти помогна, разбираш ли? Желая ти само най-доброто.

— Ако щеш вярвай, но и аз си желая същото.

На вратата се почука енергично и в стаята влезе Хари с безупречната си прическа и панталон с басти. Ухаеше на одеколон с аромат на бор.

— Здравейте! — каза той. — Какво става тук? Как е Жервас?

— Укрепнал във всяко отношение.

— Отлично! Превъзходно!

Той прекоси с чевръста стъпка стаята, стисна ме за ръката, после се наведе и ме целуна по челото, при което бузите на Джинджър се оцветиха в алено.

Най-после, в началото на май, хирурзите обявиха, че са склонни да пуснат Жервас в „Суифтсдън“. Макар да знаех, че това ще предизвика скандал, реших, че е време да повдигна въпроса за Кения.

— Той няма да преживее пътуването — отряза ме Мансфилд в пищно обзаведената, но излъчваща хлад библиотека на брат си Чарлс на Конот Скуеър.

— Не сега, разбира се. Но догодина?

— Аз не се връщам там. Не и както са сега нещата. А Жервас ще се радва на по-добър живот тук.

— Как можеш да ни изтръгнеш от корените ни, без дори да помислиш за алтернатива?

— Ти си свободна да правиш каквото пожелаеш — каза с равен глас той. — В момента ме интересува единствено синът ми. Той ще получава непрекъснати грижи от медицински сестри, бавачки и най-добрите хирурзи. От него никога няма да излезе силно дете. Чу какво каза докторът.

— Чух, да. Чувам всичко, което говорят докторите. — Взрях се в очите му. — Знаеш ли, че аномалията на Жервас би могла да се получи при всекиго? Че моята езда няма нищо общо с нея?

Едно мускулче потрепна на челюстта му, той отмести поглед встрани и каза:

— Това сега няма значение, нали така?

В продължение на седмици се измъчвах от чувство за вина, че с действията си съм увредила Жервас, но в крайна сметка ми се стори безсмислено да обвинявам, когото и да било. Бъдещето му зависеше от това кой разполага с повече власт и пари. Майката на Мансфилд не ме харесваше от самото начало. Тя притискаше сина си да ме изолира веднъж завинаги от своя живот. Заради нея Мансфилд бе станал толкова резервиран и хладен към мен. Вратата между нас се бе превърнала в стена.

— Той е и мое дете. Как така нямам права и нямам думата?

Той вдигна рамене и издаде устни напред.

— Ти си си виновна за всичко. Сега се говори, че детето било на херцога.

— Но това е нелепо! Аз забременях през юни. Хари пристигна в Кения през октомври, когато бях в четвъртия месец!

— Хари? Дейвид? Слуховете летят във всички посоки. Сериозно, Берил. Не ти ли стигаше един принц, та трябваше да се пробваш и с двамата?

Ако имах сили, бих го зашлевила.

— Тези клюки ме отвращават.

— Ами хубаво, опровергай ги.

— Не съм длъжна да опровергавам каквото и да било, особено пред теб. А и какво значение имат хорските приказки? Да вървят по дяволите всички.

Продължихме още известно време да се караме в този дух, докато слугите със сигурност слухтяха отвън, готови още същия ден да изпеят всичко пред списание „Татлър“. Мансфилд се опитваше да ми извива ръцете да пусна опровержение в „Таймс“, с което да очистя името му. Очевидно майка му беше излязла от кожата си покрай скандала.

— Помисли за репутацията й — настоя той. — По тези места благоприличието е всичко.

— Толкова се изтощих да правя всичко в името на благоприличието, че вече умирам — сопнах се аз. — Искам просто да си отида вкъщи.

— Не ме принуждавай на крайни стъпки, Берил. Мога и сам да очистя името си, като се разведа с теб и посоча херцога като виновник. Ще изгубиш последното пени, което някога си се надявала да получиш от мен. Ще изгубиш и Жервас.

— Можеш ли да ми се закълнеш, че и без това не си решил да ми го отнемеш, каквото и да се случи?

Той ме погледна равнодушно. Пред вратата изтракаха чаши за чай. Усещах, че ще се разплача, чувствах се разнебитена. Повтаряше се нещо многократно преживяно, само думите бяха различни за същите престъпления, главното, от които беше, че съм жена и съм дръзнала да си въобразя, че мога да бъда свободна. Но сега не само моята собствена съдба беше заложена на карта.

— Е, добре — казах накрая аз. — Хвърли срещу мен всичко, с което разполагаш. Покажи се в цялата си низост.

Онова, което се случи през следващите дни, щеше да дава храна за шушукания и клюки в течение на десетилетия, допълвано, украсявано и изкривявано по веригата като в детската игра на телефон, при която и най-баналното изречение се връща при автора си променено до неузнаваемост. Някои твърдяха, че Маркам нахлул в двореца, размахвайки любовни писма, написани от херцога до мен. Други — че майка му си изпросила аудиенция в Кралската ложа в Аскот. Според трети адвокатите на кралица Мери били вдигнати призори от леглата си, или по-скоро това бил сър Юлик Алегзандър, личният й финансист. Отначало старицата била раздразнена, после ужасена, пренебрежението й преминало в заплахи. Наистина, никой не би посмял да посочи един от наследниците на трона като ответник в бракоразводно дело, но тя била готова да си плати, за да се презастрахова срещу подобна възможност — десет хиляди лири или трийсет, или петдесет хиляди, — платими във вид на годишна рента до края на живота ми. Само и само да се пръждосам веднъж завинаги от нейния.

Слуховете живееха свой собствен живот и вече нищо от онова, което се говореше, не можеше да ме изненада. Бях претръпнала. Жервас бе отведен в „Суифтсдън“, както знаех, че ще стане, и там състоянието му бързо се подобри. Тялото му оздравя. По цял ден гукаше и си бърбореше нещо в прекрасното си кошче, явно харесваше собствения си глас. Може би щеше да ме запомни, надвесена над него, докато галех с пръст сладката гънка под брадичката му. Надявах се да ме запомни. Имаше очите на Мансфилд и по нищо не приличаше на мен. Нищо, освен волята, с която се бе преборил за живота си.

През годините щях да се връщам понякога в „Суифтсдън“, за да го виждам, винаги под зоркия поглед на баба му и на разни гувернантки, сякаш се страхуваха, че ще го грабна и отнеса с мен в Африка. Не че не ми бе минавало през ума, дори само колкото да види цветовете там — тревата, златиста като грива на лъв, снежната шапка на Килиманджаро, — както и да опознае истински своята майка. Вместо това му разправях историйки за Джоро — за Кибии и Булър, и Малкия Макгрегър. За леопардовите нощи и слонските нощи, за плоското безкрайно небе. И всеки път, като си тръгвах, на раздяла му казвах едно и също: „Някой ден ще идем заедно там. Всичко ще ти покажа“.