Пола Маклейн
Лейди Африка (20)

19

Призори в деня на откриването на турнира за Купата на Джубаланд, излязох от конюшните на хиподрума „Истли“ в Найроби и минах покрай официалната трибуна. Силуетът на връх Доньо Сабук се очертаваше ясно на избледняващото утринно небе, а планината Кения трептеше в сребристосиньо. Понякога през продължителния сух сезон почвата се напукваше и втвърдяваше като цимент. Ако бягащ кон стъпеше в дълбоките цепнатини под чимовете, можеше да си скъса всички сухожилия. Но днес нямаше опасност от такова нещо. Пистата ми изглеждаше равна, гладка и бърза. Стартовата бариера беше мината с бяла боя, върху коловете имаше по две успоредни черни ивици, които им придаваха едва ли не закачлив вид, като шамандури, застанали неподвижно насред спокойното смарагдово море.

Утрото беше ясно и тихо и не след дълго хиляди зрители щяха да изпълнят трибуните, включително тази за официалните лица. Дните, в които се провеждаха състезания, имаха магическото свойство да събират на едно място всякакви хора, и то не само от Найроби, а и от близките села — милионери и бедняци, стилно облечени дами и опърпани селянки, всеки вторачен във фиша си, молейки се за знак свише. Със залагания можеха да се изкарат много пари, но хазартът никога не ме бе интересувал. Още като момиче желанието ми бе просто да се облегна с лакти на парапета до баща ми, далече от шума на тълпата, далече от собствениците на хиподрума в техните ложи, далече от гишетата за залагания, които единствени знаеха колко пари са минали от ръка в ръка този ден. Конните състезания не бяха като конкурсите за красота или аристократичните приеми. Те бяха преди всичко изпитание. Стотици часове тренировки се свеждаха до един спиращ дъха кратък миг, в който се разбираше дали животните са готови, дали вложеният труд и талант са се оправдали, дали даден кон ще се увенчае със слава, докато друг ще му диша прахта.

Във всяко състезание имаше достатъчно място за магия и сляпа случайност, за нечовешко усилие и трагедия, ако се случеше животно да се спъне и да падне, и за неочаквани обрати точно преди финалната линия. Аз обожавах всичко това — дори онези неща, които не можех да предвидя и над които нямах никакъв контрол. Но сега, когато бях оставена да се оправям сама, залогът беше наистина много висок.

Бръкнах в джоба на панталона си и извадих телеграмата, която баща ми бе изпратил от Кейптаун в отговор на моята за полученото свидетелство. Жълтеникавата хартия беше намачкана и омекнала от допира на пръстите ми, а буквите бяха започнали да избледняват: БРАВО ТЧК ТУК ВСИЧКО Е НАРЕД ТЧК СПЕЧЕЛИ НЕЩО И ЗАРАДИ МЕН! По време на турнирите се случваха всякакви чудеса. Но ако имах магически сили, щях да направя така, че баща ми внезапно да се появи през тези няколко опияняващи, гръмовни минути. За мен това щеше да означава повече от самата победа, повече от всичко друго на света.

 

 

Няколко часа по-късно, когато Династи излезе с танцова стъпка на пистата, усетих как сърцето ми подскочи. Косъмът й лъщеше. Стъпваше напето, краката й пружинираха, изглеждаше уверена. Нямаше нищо общо с шестгодишната кобила, която Ди ми бе поверил преди няколко месеца; приличаше на кралица. Останалите коне пристъпваха към стартовата линия, водени от жокеите си. На някои юздите им бяха притегнати с допълнителни ремъци, за да не въртят шиите си встрани; други носеха наглезенници; трети бяха с наочници, та да си гледат в краката. Жокеите им шепнеха успокоително или ги пошляпваха, за да влязат зад бариерата, а те се дърпаха уплашено, но Династи зае мястото си спокойно и грациозно, глуха и сляпа за суматохата наоколо.

Ръката на рефера се вдигна и замръзна; конете тропаха с копита и изпъваха жили в тесните си преградки, нетърпеливи да извършат онова, заради което бяха докарани тук. Звънецът издрънча, конете се втурнаха навън във вихър от цвят и движение, дванайсет тела, размазани в едно общо, менящо формата си пъстро петно. Стартът беше чист и енергичен.

Един бързоног светлокафяв скопец — фаворитът на състезанието — изхвръкна пръв изпод вдигнатата бариера, след него и останалите; краката им барабаняха по затревения терен. Първите няколко животни се насочиха към парапета на завоя, зад който бях застанала; усещах тропота на копитата им с цялото си тяло, той проникваше в ставите ми като ритъма на нгомата от моето детство и сърцето ми заблъска в такт с него. Докато челната група се носеше по правата отсечка, спрях да дишам. Династи беше в нея, силните й мускули се свиваха и разпускаха като великолепно смазан механизъм. Нашият жокей — Уолтърс — не я пришпорваше, нито се бореше с нея, просто я бе оставил да си тича. С всяка измината крачка тя овладяваше ритъма си, шията й разсичаше групата като горещ нож масло, краката й сякаш не докосваха яркозелената трева. Уолтърс също плуваше във въздуха над нея и синята му копринена куртка със златни ширити пърхаше като пеперуда над извивките на гърба й.

Виковете на тълпата ставаха все по-гръмки и пронизителни. Животните се движеха в пакет, като задаваща се буря, после се разделиха, всяко за себе си, дълго обмисляните стратегии се изпариха в миг, всякаква предпазливост бе изоставена. При следващите няколко двестаметрови отсечки състезанието се свеждаше до бързина на краката и конски дължини. Династи изпревари с лекота основните съперници на фаворита и почти се изравни с него; дистанцията се скъсяваше толкова бързо, че той сякаш стоеше на едно място. Тя не тичаше, а летеше. Сякаш цял живот бе мечтала за тази победа или някой друг я бе сънувал. Накрая носът й допря финалната лента. Тълпата изригна. Тя бе успяла.

Аз също бях успяла. В ъгълчетата на очите ми лютяха сълзи, докато търсех с поглед кого да прегърна. Неколцина от останалите треньори дойдоха да ме поздравят — думите им щяха да значат много за мен, ако бяха излезли от устата на баща ми, — и изведнъж до лакътя ми се появи Джок.

— Честито! — каза той, като се наведе близо до ухото ми и с върховете на пръстите си, опрени в гърба ми, ме поведе през човешката гмеж. — Знаех, че ще се справиш.

— Наистина ли?

— Никога не съм поставял под съмнение таланта ти, нали така? — Опитах се да не му обръщам внимание, но той продължи: — Това ще е добре за бизнеса.

И така, краткият ми миг на гордост и благодарност към съдбата за победата на Династи свърши. Този човек се опитваше да заграби успеха ми. Когато Династи бе отведена в бокса на победителя и към мен се приближи репортер от един от вестниците, за да ме попита за името и да ми направи снимка, Джок се намеси и му продиктува: „Първис“. Отчетливо, буква по буква. През цялото време едрата му длан ме стискаше над лакътя като невидимо въже, но тази привидна близост не беше посветена на мен. Той вече пресмяташе наум ползите от внезапната ми слава в нови договори с доставчици на зърно или в попълнения на стадото си от чистокръвни жребци.

След време щях да си дам сметка как тази победа по странен начин означаваше повече за него, отколкото за мен. Като треньор на Династи аз щях да получа процент от наградния фонд. А ако някой ден започнех да се класирам редовно на състезания, бих могла да си докарвам достатъчно добра заплата, за да извоювам финансовата си независимост, но засега това беше далечна мечта. Джок все още имаше значителна власт над мен, а сега, застанал до рамото ми като мой съпруг и пазител, радостно пресмяташе своята печалба от победата ми. Побиха ме тръпки при мисълта колко бързо бяхме станали врагове.

— Смятате ли, че някой ден и в Англия ще има жени треньори? — попита ме един от журналистите.

— Не съм се замисляла по въпроса — отвърнах аз.

Докато позирах за снимката, изпитвах желание да забия лакът в корема на Джок, да го махна от живота си, от заслужената си слава. Вместо това само се усмихнах.

 

 

Ди винаги бе знаел как да празнува. Тази вечер алкохолът се лееше като река, а той ту произнасяше със зачервено лице сложни и усукани тостове, ту се отправяше към дансинга с поредната елегантно облечена дама, докато петчленният джазбенд изпълняваше всичките му музикални желания, обилно предразположен с качествено шампанско.

Клуб „Мутайга“ беше най-доброто заведение в Найроби. На пет километра от центъра на града, той беше оазис на добрия стил, с високи зидове, облицовани с обли речни камъчета, розови като пера на фламинго. Членовете на клуба прекарваха времето си със съзнанието, че са заслужили да бъдат там, свикнали на почтително обслужване, но и готови във всеки момент да изоставят задръжките си. Човек можеше да се припича на слънце до тенис кортовете пред висока чаша джин със счукан лед или да навести в яслата любимия си кон, да блъска със стика лъскавите топчета за крокет по подстриганите ливади, да си наеме европейски шофьор с лимузина да го разведе наоколо или просто да седне на една от терасите със сини навеси и да се напие до безпамет.

Обичах този клуб не по-малко от останалите му посетители — салоните с тъмен паркет, канапетата с копринени дамаски, персийските килими, ловните трофеи по стените, — но тази вечер бях без настроение. Джок се беше вкопчил в мен и не ме оставяше дори за миг да се насладя на победата си. Само когато покрай нас минеше Ди с нова бутилка отлежало уиски, за да му долее чашата, можех да изтичам до бара в съседния салон, като се придържах плътно до стените, за да не привличам внимание.

Върху дансинга хората подскачаха в забрава, сякаш се бояха да не би нощта да свърши, преди да са получили полагащата им се доза щастие и наслада. Дните след надбягванията неизменно предизвикваха подобна еуфория у всички и понеже партито продължаваше вече близо денонощие, изтощените келнери едва насмогваха. Когато се добрах до бара, опашката пред мен беше в три колони.

— Тук можеш да си умреш от жажда докато те обслужат — предупреди ме жената пред мен. Беше висока и слаба, с тъмнозелена копринена рокля и шапка с щраусови пера. — Слава богу, аз винаги идвам подготвена. — Тя бръкна в елегантната си черна чантичка, извади сребърно плоско шишенце и ми го подаде.

Благодарих й и се засуетих припряно с миниатюрната капачка, докато жената ме наблюдаваше с усмивка.

— Страхотен спектакъл беше днес, между другото. Аз съм Коки Бъркбек. Запознахме се на един турнир преди няколко години. Всъщност ти се падам далечна роднина по линия на майка ти.

Усетих как изтръпвам, както обикновено се случваше при споменаването на майка ми. Отпих голяма глътка от питието, усетих пламъците в гърлото и носната си кухина, после й върнах изящно изработеното шишенце.

— Не си спомням да сме се срещали.

— О, беше преди цяла вечност. Тогава ти беше още дете, а аз бях… по-млада отсега. Не е ли противен този сух климат? От него кожата се цепи и сбръчква. За две години човек остарява с десет.

— Ти си красива жена — казах простичко аз.

— Толкова си мила! Бас държа, че още ти се иска да си по-голяма, особено в света, в който живееш, заобиколена от яки, мускулести коняри? — Тя се засмя и свойски потупа по рамото мъжа пред нея на опашката. — Може ли малко по-живо, Бликс? Не ни оставяй да умрем от жажда.

Той се обърна и я изгледа с усмивка, която беше едновременно младежки безгрижна и похотлива.

— Това ми прозвуча някак сексуално — каза той.

— На теб всичко ти звучи сексуално.

Мъжът й намигна.

— Не харесваш ли тъкмо това в мен?

Беше набит, с дебел врат и широки квадратни рамене, но в кръглото му лице имаше нещо момчешко, макар положително да бе преминал трийсетте.

— Брор Бликсен, запознай се с Берил Клътърбък.

— Вече съм Първис — казах неловко аз. — Омъжих се.

— Хм, това наистина звучи сериозно — каза Коки. — Е, не се притеснявай. Тук си в добри ръце. — Тя ни стисна заговорнически за лактите.

— Доктор Търви ми е дал предписания — каза Бликс. — От медицинска гледна точка бих казал, че всичко е наред.

— Доктор Търви? — засмях се аз. — Това личният ви лекар ли е?

— Въображаемият му личен лекар — каза Коки, като клатеше присмехулно глава. — Но едно нещо мога да ти кажа за доктор Търви: винаги се притичва на помощ при нужда.

 

 

След като си намерихме маса в близост до дансинга и се настанихме, аз се загледах във въртележката от озарени лица, като се молех Джок да се залиса достатъчно с уискито на Ди, за да ме остави на мира поне още няколко минути. Бликс поръча на келнера три сребърни шампаниери с лед и три бутилки розово шампанско.

— За да не се налага да си делим бутилките — каза той.

— Брани си територията като лъв — обясни Коки. — Нашият Бликс е страхотен ловец. Има инстинкт за тия неща.

— По-добре е, отколкото да работиш — съгласи се той. — Тъкмо се връщам от Белгийско Конго. Горе в От-Уеле чух истории за слонове с по четири бивни. Всеки си имал име, носят се какви ли не легенди за загадъчната сила, която притежавали. Един мой заможен клиент, който чул за тях, ми предложи двоен хонорар, ако му намеря такъв. Дори не било нужно да го отстреляме, каза ми той; просто искал да го види с очите си.

— И намерихте ли му?

Той ме изгледа особено и отпи от чашата си.

— Тя май не знае как се слушат истории, а?

— Трябва да го оставиш да говори, миличка. Да разтяга локуми, да украсява. Иначе как би изглеждал хем остроумен, хем герой в очите ти?

— Именно — намигна й той. — Та три седмици бродихме с него из горите Итури, покрай коварните блата на Конго. Понякога може да обикаляш с месеци, без да видиш слон, но ние видяхме няколко дузини, сред които три огромни мъжкаря с бивни, които се влачеха по земята. Бяха превъзходни екземпляри, уверявам ви, но, уви, все с по два бивника. Междувременно моят клиент почна да нервничи. Колкото повече се лутахме из горите, толкова повече той си навиваше на пръста, че такова нещо няма и че сме го зарибили с някаква измишльотина, колкото да му вземем парите.

— Нали това ти е целта — да му вземеш парите, Бликс, миличък.

— Естествено, само че по честен начин. Или по най-честния възможен — ухили се той. — Такива слонове има. Виждал съм снимки. И клиентът ми беше виждал снимки, но когато със седмици бродиш из гората, започваш да ставаш мнителен. Репутацията ми пред него се сриваше с всеки изминал час, само дето не ме обвини, че съм го чакал да заспи, за да го убия и обера. Докато накрая му писна и отмени експедицията.

— Цял месец скитане и накрая нищо? — възкликна Коки. — Тия хора стават все по-откачени.

— Но и все по-богати и там е заровено кучето. Парите те карат да си мислиш, че всяко нещо може да се купи. Само дето бяхме взели с нас петдесет души носачи. Трябваше да им се плаща, а аз се боях, че онзи напълно се е побъркал и няма да приеме сметката, когато му я поднесем. — Той поклати глава. — Както и да е, вече се връщахме, когато видяхме нещо адски странно. Сам мъжкар, без стадо, на брега на едно езеро, заспал с глава върху мравуняк и хърка, та се не знае.

— Фантомът с четири бивни — предположих аз.

— Не, още по-странно. — Бликс ме озари с най-подкупващата си момчешка усмивка. — С три. Единственият виждан някога, доколкото ми е известно. Левият бивник беше раздвоен, два зъба растат от един и същ корен, разбираш ли? Най-невероятната гледка, която съм виждал.

— Онзи сигурно е изпаднал в екстаз.

— Клиентът ли? И аз си помислих същото, ама не. „Уродлив е“, повтаряше само той. Разбира се, че беше уродлив, имаше някаква наследствена деформация най-вероятно. Но човекът беше толкова отвратен, че отказа дори да го снима.

— Сигурно се шегуваш — каза Коки.

— Не, това е самата истина. — Той почука с пръст по чашата, за да подчертае думите си. — Тия хора си падат по дивото, но в разумни граници. Истинската природа ги плаши. Твърде е непредвидима.

— Е, да се надяваме, че си си получил парите — подметна Коки.

— За малко да не си ги получа — каза той. — Но на връщане взехме, че мистериозно се загубихме из пущинаците, при това с много малко вода…

— Не се и съмнявам — изсмя се Коки. — Прекрасни историйки разказваш, скъпи.

— Наистина ли? Ще ти разправям още, щом ти харесват — каза свойски той.

Очите им се срещнаха и начинът, по който се гледаха, ми подсказваше, че ако не са любовници, то скоро ще станат.

— Ще ида да се поосвежа — обадих се аз.

— Прати келнера насам. Не искам да останем на сухо.

— Доктор Търви всеки път ли ви пише нова рецепта? — попитах. — Или карате с една и съща?

— Ха, това ми хареса! — каза той на Коки. — Момичето има потенциал.

 

 

Планът ми беше да се върна незабелязано в „Истли“, но не бях изминала и половината разстояние до вратата, когато видях Джок да се носи устремно към мен със стъклен поглед.

— Какво става, Берил? — излая той. — Убих се да те търся!

— Излязох да глътна въздух. Защо, престъпление ли съм извършила?

— Намираме се на публично място. Как ли изглеждам, като си въртя палците и те чакам, а теб никаква те няма?

Той посегна и сграбчи ръката ми.

— Нищо нередно не съм направила. Все пак това е моят ден, нали?

Отскубнах се рязко, като забелязах, че няколко души наоколо ни гледат с любопитство. Бяхме станали обект на внимание; това трябваше да го накара да отстъпи.

— Говори по-тихо — предупреди ме той, но на мен вече започваше да ме писва.

Когато отново посегна към ръката ми, аз се дръпнах назад, като едва не съборих Бой Лонг, който се оказа зад гърба ми.

Като поглеждаше ту Джок, ту мен, преценявайки бързо ситуацията, Бой попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, нали, Берил? — отвърна Джок.

Никога не го бях обичала, това си беше самата истина, но в този момент дори не можех да си спомня какво му бях харесала. Чувствах само умора, цялото ми същество беше изтерзано.

— Върви да си легнеш — казах.

Той ме изгледа кръвнишки. Мисля, че се учуди на дързостта ми да му се опълча.

— Чу я — обади се Бой. — Стига ти за днес.

— Ти не се меси.

Квадратната челюст на Джок се стегна. Устните му се бяха свили в тънка резка.

— Жена ти работи за мен, така че мога да се меся.

Бях сигурна, че Джок ще му се нахвърли. Беше по-висок и по-силен от Бой и можеше да го размаже без усилие, но нещо в него се пречупи, сякаш някой щракна електрически прекъсвач. Поколеба се за миг, размисли и отстъпи.

— Внимавай в картинката, Берил — каза той, без да откъсва очи от Бой. После си тръгна с енергична крачка.

— Какъв чаровник — каза Бой, когато Джок се отдалечи; гласът му трепереше от възмущение.

— Благодаря ти, че рискува да те набие заради мен. Нека те черпя едно уиски. Аз със сигурност се нуждая от питие.

Отидохме до бара за бутилка и чаши, после ги отнесохме на една от ниските веранди. Над зида от обли розови камъчета се виждаше игрището за крокет с ярко боядисаните вратички, наредени на равни интервали по тревата, и празната в момента стойка за чукове. През входа на клуба влизаха и излизаха хора, главно носачи и пикола с бели ръкавици, но ние бяхме почти изцяло скрити в сенките.

— Никога не съм предполагала, че ще се омъжа — казах, докато Бой наливаше чашите. Скочът бълбукаше успокоително от гърлото на бутилката. — Трябваше да си остана сама.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Не съм и убедена, че мога.

Докато седяхме известно време мълчаливо, гледах лицето и ръцете му. Кожата му изглеждаше сивкава и мека в полумрака. Единствено обицата на ухото му блестеше, сякаш отразяваше светлина от някое друго време и място.

— Престанах дори да се опитвам да разбера хората — каза той. — Конете и овцете са далеч по-разумни същества.

Кимнах. И при мен беше така.

— Мислиш ли ме за глупава, че се захващам с тази професия?

Той поклати глава.

— Виждам, че се опитваш да бъдеш дебелокожа, но в това има смисъл. Като жена, от теб ще се иска да полагаш два пъти повече усилия. Не съм убеден, че аз лично бих се справил. — Той запали цигара и ме огледа. — Мисля, че всъщност си доста смела.

Наистина ли бях смела? Надявах се да е така. Огледах го на свой ред — дебелите му гривни от слонова кост, лъвския нокът на кожена каишка, ризата му с цвета на морето. Знаех, че ме желае. Имах половин секунда за размисъл, после грабнах цигарата от ръката му и я смачках в едно от розовите камъчета. Той се наведе към мен и устните му разтвориха моите. Езикът му беше гладък и горещ. Изобщо не си помислих да се съпротивлявам; всъщност бях спряла да мисля. Едната му ръка се плъзна по предницата на блузата ми, а другата между коленете ми; дланта му беше топла и силна и не можех да не откликна. Жаждата за докосване сякаш извираше от дълбините на съществото ми. Може би винаги се бе спотайвала в мен като спящо животно. Погалих бедрото му, извих се към него и притиснах устните и зъбите си към шията му.

— Опасна си — прошепна той.

— Заради Джок ли?

— Освен това си ужасно млада.

— Искаш ли да спрем?

— Не.

Тази нощ не разговаряхме повече. По някакъв начин усещането за кожата му, за устата му върху моята нямаше нищо общо с целия ми останал живот. Нямаше да има каквито и да било последици за мен, или поне така ми се струваше тогава. Нощните звуци се разнасяха в хладния въздух около верандата и ни караха да забравим всякаква предпазливост.