Пола Маклейн
Лейди Африка (42)

41

От сигналната тръба до финалния рев на трибуните конните състезания са мимолетно нещо. Десет препускащи коня, три километрова дистанция, пробягана за броени минути; времето е кратко, но и предостатъчно, за да спечелиш или загубиш десет пъти.

На Турнира на коневъдите Ранглър се понесе като вятъра, като чистия, свободен дух; през цялото време грохотът на копитата му водеше колоната. Аз го бях фиксирала с бинокъла си, не смеех да отместя поглед встрани дори за миг. Рута беше застанал до мен, неподвижен като статуя, докато преднината на Ранглър постепенно се стапяше, сантиметър по сантиметър. Той нито за миг не отслаби темпото, даде всичко от себе си, но на финалната права един пъргав скопец му измъкна победата изпод носа, докосна лентата с муцуната си и едва не се строполи мъртъв от изтощение.

— Видя ли колко малка беше разликата? — попита Рута, когато прахолякът се разпръсна и сърцето ми отново започна да бие. — На следващото състезание Ранглър ще си е научил урока и ще тича с удвоени сили.

— Не мисля, че при конете е точно така, Рута.

Опитвах се да събера мислите си, като се питах дали собственикът на Ранглър, Огилви, ще ни го повери и за следващото състезание.

— Защо да не е?

— Не знам. Тяхната памет не е като нашата. За тях всяко състезание е ново.

Но когато отидохме при Огилви, той беше по-склонен да вземе страната на Рута.

— Видя ли колко беше близо? — каза той. — Следващия път ще спечели.

Както и стана.

До края на 1925 г. моите коне печелиха състезания достатъчно пъти, за да накарат затворения свят на конните надбягвания в Найроби най-после да заговори за мен и да ме приеме като част от себе си. Ди ме покани да се върна при него в „Сойсамбу“, сега или по-късно — в конюшните му винаги щяло да има място за мен. Бен Бъркбек ми писа, че имал желание да ми даде коне за трениране и че според него съм била достойна да наследя репутацията на баща ми в колонията. На едно от състезанията зърнах майка ми, с извисяваща се шапка с пера, да вика за моя кон. Не бях я виждала повече от година и нещо ме преряза. Изпитах някакво парещо и объркващо чувство. Все още не знаех коя е тя в живота ми, нито как бих могла да се намирам близо до нея, без да се чувствам в засада.

— Гордея се с теб, като виждам колко добре се оправяш в живота — каза ми тя, когато дойде при мен след състезанието. — Поздравления.

Отпивайки от розов коктейл, ми разказа набързо новините около себе си. Живеела край Елдорет с Дики и момчетата; търсела начин да помогне на Дики да свързва двата края, но засега безуспешно.

— Съжалявам, че нещата не вървят — казах й аз и с учудване установих, че съм искрена. Може би Бъркли щеше да се окаже прав за семейството и близките, за това, че ние никога не ги прежалваме, никога не можем да се освободим докрай от някого, когото сме обичали. Не и в истинския смисъл на думата. Моите чувства към Клара бяха изначално объркани и аз не можех да реша тази дилема. Независимо дали ми харесваше или не, винаги щях да нося в себе си призрака на нейното заминаване. Но сега някак си не ми се струваше редно да й обърна гръб в беда. — Мога ли е нещо да помогна?

— Ще се оправим някак — каза тя, странно примирена. После допи питието си и понечи да си тръгне, като на раздяла ми каза: — Радвам се да видя, че жънеш плодовете на труда си.

След поредица от победи най-после бях в състояние да плащам подобаващо на Рута и да глезя жена му с нови обувки и тенджери за домакинството им. Купих си и истинско легло за палатката под ламаринения покрив; започнах дори да събирам за кола, като в същото време не отслабвах темпото, нито се залъгвах, че тези дни на благоденствие ще траят вечно.

По подобен начин се чувствах и с Денис. Всеки час с него беше вълшебен… и откраднат. Започнах да използвам един мотоциклет на Карен, за да го навестявам, когато беше в малката къща. Тръпката от препускането по сбитата червена прах, от друсането и занасяното през дупки и камъни ми напомняше на усещането, че сме заедно. И двете бяха опасно, дръзко и непростимо навлизане в чужда територия. Карен би умряла сто пъти, ако знаеше, че съм там под течащия покрив, в обятията на любовника й, докато тя е далече, чак в Дания — но аз не можех да мисля за нея. Ако мислех, нямаше да мога да го направя, което би било много по-лошо.

Но Карен скоро се връщаше. Когато Денис заговори за някаква експедиция в околностите на Меру и предложи да отида с него, аз знаех какво иска да ми каже: че това е последният ни шанс да бъдем заедно.

— Ела с коня — каза ми той. — Ще те чакам.

Трябваше да яздя до „Солио“, фермата на Бъркли. Можех да оставя Пегас там, след което да продължим с хъдзъна на Денис. Когато се върнехме, всеки щеше да поеме по своя път.

Решено бе да се срещнем през февруари. Междувременно той заминаваше на дълго сафари с богат клиент от Австралия, докато аз трябваше да подготвям Ранглър за „Сейнт Леджър“, най-важното конно надбягване в Кения. След успехите си в последно време Ранглър беше безспорният фаворит, а аз смятах да изстискам от него онова, на което беше способен.

Следобедът, в който трябваше да тръгна за срещата с Денис, се изви гръмотевична буря и се изля такъв дъжд, сякаш бе настъпил краят на света.

Рута току поглеждаше през вратата на конюшнята към сивите водни завеси.

— Какво, ще се откажеш ли, мсабу? — Той знаеше за плановете ми; открай време нямах тайни от него.

— Не, няма, но ще изчакам малко. Ти не одобряваш, че се виждам с Денис, знам.

Той вдигна рамене, после с въздишка повтори една позната местна поговорка:

— Кой твърди, че разбира небето и жените?

— Аз го обичам, Рута. — Още не бях направила това признание пред никого, дори пред себе си.

Абаносовите му очи се взряха в дъжда.

— Има ли значение дали одобрявам или не? Ти така или иначе ще идеш при него.

— Прав си. Ще ида.

Цял ден гледах дъжда и потоците от червена кал. Накрая, когато на хоризонта се появи светла пролука в облаците, през която се провираше слънце, яхнах Пегас и поех на път. „Солио“ се намираше от другата страна на Абердаре, на петдесет километра право на изток. При идеални условия бих пощадила Пегас и бих заобиколила планината откъм север. Но вече беше станало толкова късно, че реших да си спестя няколко часа, като тръгна напряко по тясната, виеща се като змия пътечка.

Това, че пътувах сама на кон посред нощ, не ме плашеше ни най-малко. И преди бях яздила в тъмното без никакви премеждия. Пегас щеше да ме отнесе докъдето трябваше. Той винаги се бе отличавал с невероятните си инстинкти на труден терен, уверен в стъпката си като планинска коза.

Отначало поддържахме добро темпо. Времето се беше изяснило и нощният въздух разхлаждаше приятно кожата ми. Когато тясната пътека пое стръмно нагоре по склона, долу, в равното, тук-там запримигваха светлините на малки градчета. Уморени търговци спяха, свити в тесните си легла; малки деца се търкаляха върху тръстикови рогозки, постлани на пода, унесени в дълбок сън. Трудно ми бе да си представя такъв живот с Денис. И двамата не бяхме създадени за еднообразие и рутина. Чакаше ни тази нощ, а и следващата. Откраднати целувки. Сладко и плашещо щастие. За още един час в прегръдките му бях готова почти на всичко.

С Пегас бяхме преполовили пътя до „Солио“, когато ми замириса на вода. Скоро и чух реката някъде напред. Приближихме се полека, налучквайки пътя на бледата лунна светлина. В един момент видях пред себе си бясното завихрено течение, сякаш призрачни сенки на водни духове се бяха вкопчили в схватка. Бреговете бяха голи и стръмни. Дори Пегас не би могъл да се спусне до долу, а и колко ли можеше да е дълбока водата? Можехме ли да я прегазим или преплуваме? В нощта беше невъзможно да се каже.

Затова повървяхме известно време на север, като се оглеждах за брод, после завихме обратно и тръгнахме на юг. Накрая различих смътните очертания на нещо като мост. Когато се приближихме, видях, че е от бамбук и дебели усукани въжета — едно от онези съоръжения, които местните племена си строяха от подръчни материали. Нямах представа колко е здрав, но обикновено тези конструкции можеха да издържат малка каруца с чифт волове. Би трябвало да ни свърши работа.

Слязох, хванах поводите и двамата с Пегас запристъпяхме надолу. Копитата му се хлъзгаха по дребните камъчета и той цвилеше уплашено. Мостът изглеждаше солидно направен, но се люлееше на въжетата си. Усетих, че ми прилошава като от морска болест, а бях сигурна, че и на Пегас не му е много по-добре.

Метър по метър приближавахме към отсрещния бряг. Чувах грохота на водата отдолу, може би на пет-шест метра под нас. Бяла пяна се плискаше на лунната светлина, реката се мяташе като жива, по-тъмна в средата и сребриста отстрани. Когато видях брегът да се белее отпред, изпитах огромно облекчение. Бях започнала да си мисля, че рискуваме прекалено много, но вече наближавахме. Още малко и щяхме да стъпим на твърда земя.

Изведнъж въжетата изстенаха и заскърцаха като трион, бамбукът под краката ни изпращя. Пегас залитна и пропадна надолу, като изцвили от уплаха. Бях сигурна, че с него е свършено, но мостът потрепери, изпъна се като тетива и спря падането му. Предните му копита бяха пробили дупка в бамбуковата основа. Потънал бе до гърдите и напречните пръчки едва удържаха тежестта му. Под нас реката тътнеше страховито. Много бе вероятно и аз да пропадна, но единствената ми мисъл беше за Пегас и това, което му бях причинила.

Чистокръвните коне са плашливи по природа, но моят Пегас винаги се бе отличавал със завидна мъдрост. Дори в момент като този успя да запази самообладание, просто ме гледаше с големите си тъмни очи, очаквайки да намеря изход. Той вярваше, че ще се справя. Аз също го вярвах и започнах да съставям план. Към седлото беше привързано навито въже, което може би щеше да стигне, за да го издърпам, ако го завържех добре.

Мостът поддаваше и се огъваше под краката ми като пружина на легло, докато пристъпвах сантиметър по сантиметър напред, усещайки прилива на адреналин и накъсаното си дишане. Накрая стигнах отсрещния бряг и открих едно акациево дърво, пуснало корени в скалата и удобно наведено на една страна. Беше младо, но наблизо нямаше друго и можех само да се надявам, че ще издържи. После се върнах назад при Пегас, който ме чакаше със стоическо търпение. Направих примка от въжето и го надянах на муцуната му, после го преметнах и около шията му като импровизиран оглавник. Въжето нямаше да ми свърши работа, ако допуснех да се изхлузи. Единствената ми мисъл бе да изкара нощта. Нямаше никакъв шанс да извади краката си от дупките без чужда помощ, а беше твърде опасно да се напъвам сама в тъмното. Не исках да рискувам да го изгубя.

След като му надянах оглавника, се облегнах на шията му да си поема дъх.

— Поне ще има какво да разправяме после — казах му.

Кадифените му уши се обърнаха напред, за да чуят думите ми. Загърнах се с вълненото одеяло като с пелерина и се притиснах до него, за да се топля от тялото му. Но тъкмо си казах, че може би ще успеем да поспим малко, когато наблизо се чу пукот от прекършени дървета и тътен от тежки стъпки. Стадо слонове ни бяха подушили и сега излязоха на брега. Въртяха се неспокойно и ревяха, подплашвайки Пегас. Като нищо можеха да започнат да клатят моста, както бяхме върху него, и да ни удавят в реката. Следвайки инстинкта си, аз се изправих на крака. С отчаян напън Пегас успя да се претърколи на една страна и докато го гледах, парализирана от страх, той измъкна от капана първо единия си преден крак, след това и другия. После, изпънал шия напред, запристъпва към брега, докато мостът се люлееше и буквално се разпадаше под нас. Сякаш се опитвахме да ходим върху сал от навързани една за друга кибритени клечки, върху горена захар, върху нищо.

Като герой, намерил опора под краката си, Пегас измина разстоянието до брега. Но склонът беше ужасно стръмен. Тежестта му го дърпаше назад, краката му се плъзгаха, беше изтощен. Глинесто-песъчливата скала се ронеше като захар и аз отново се уплаших, че може да го загубя. А и слоновете не бяха далече. Чувах ясно предупредителното им тръбене, над което мощно отекна ревът на водача на стадото. Тези животни имаха ужасно лошо зрение, но знаех, че долавят отлично миризмата ни.

Като подканвах Пегас да върви, се добрах до дървото и задърпах въжето с две ръце, за да му помогна в катеренето. Накрая и двамата изкачихме склона. И тогава видях, че бамбуковите пречки са оставили дълбоки рани по гръдния кош на Пегас, а от краката му висят парчета месо. И двамата имахме късмет, че изобщо бяхме живи, но опасността не беше преминала. Слоновете бяха наблизо, пък и кой знае какво още дебнеше наоколо. Пегас миришеше на кръв, а и двамата бяхме изтощени. Това ни правеше лесна плячка за някой изгладнял хищник. Трябваше да се махаме оттук.

На разсъмване най-после се добрахме до „Солио“. Верните сомалийски слуги на Бъркли бяха останали да живеят във фермата, докато се намереше подходящ купувач. Те ме познаваха и въпреки безбожно ранния час ме посрещнаха радушно и веднага приготвиха ясла за Пегас.

Внимателно почистих и превързах раните му и с радост открих, че не са толкова страшни, колкото ми се бяха сторили в началото. Пречките на моста бяха оставили плитки драскотини в кожата на гърдите и краката му, но нямаше признаци на инфекция, а кървенето беше престанало. Щеше да оздравее напълно — и слава богу. Но къде беше Денис? Да не би дъждът да бе забавил и него? Нямах представа какво става, но се надявах на най-доброто и легнах да поспя.

След няколко часа се събудих, изпих чаша кафе и закусих, като през цялото време се ослушвах за Денис. Той щеше да дойде с шумния си пикап, щях да го чуя от километри, а после шест дни щяхме да бъдем само двамата. Досега никога не бяхме оставали толкова дълго насаме и тръпнех при мисълта за близостта му, за миризмата му, за ръцете му, за неговия смях. Щеше да ми покаже места и неща, които обичаше, щяхме да се наслаждаваме на всеки миг, прекаран заедно. Само да дойдеше.

Накрая, около пладне, видях едно от неговите момчета от племето кикую да тича по пътя към къщата; краката му го носеха без никакво усилие, сякаш можеше да стигне до края на света. При вида му стомахът ми се сви, защото знаех каква новина ще донесе.

— Бедар каза, че няма да дойде, мсабу — съобщи момчето, когато стигна до мен.

Този ден като нищо бе пробягало трийсет километра, все нагоре по склона. Босите му крака бяха целите в мазоли, но дишането му беше нормално.

— Няма да дойде въобще?

— Не намериха слонова кост.

Значи Денис още беше на работа. Времето не му принадлежеше — дори да искаше, не би могъл да дойде. Но въпреки тази малка утеха аз бях смазана. Видях как слугата на Денис даде на момчето храна и вода, след което то пое по обратния път, докато се скри от погледа ми зад завоя. Духът ми беше сломен. Двамата с Пегас едва не загинахме в планината през нощта и за какво? За нищо. Нямаше повече да видя Денис. Нямаше да изживеем нашите дни заедно, а толкова бях рискувала, за да дойда дотук и да бъда с него. Направо ми се ревеше.

Опаковах нещата си и слязох до реката, където беше гробът на Бъркли. Бяха минали месеци и пръстта се беше послегнала. Пригладих я с ръце и с върховете на ботушите си, защото исках да направя нещо за него, да усетя отново близостта му. Над мен двойка скорци се стрелкаха във въздуха, като си подвикваха със сложна система от чирикания. Перата по гърдичките им проблясваха в изумрудено, синьо и медночервено. Листата на дърветата около тях потрепваха, но останалата гора беше неподвижна.

— О, Бъркли, този път яко го загазих — казах аз. — Какво ще правя сега?

Никой не ми отговори, дори птиците.