Пола Маклейн
Лейди Африка (28)

27

Когато след три дни отидох в „Мбогани“, Клара вече беше офейкала. Наела бе кола да я откара заедно с момчетата до Найроби, като ми бе оставила само кратка бележка, в която се извиняваше за неудобството.

— Погрижих се къщата да е почистена и готова — каза Карен. — Но дъждът си е дъжд. Какво бих могла да направя?

— Надявам се, че поне са ти оставили малко пари.

— Нито рупия.

Идеше ми да потъна в земята от срам.

— Позволи ми да ти платя нещо.

— Не бъди глупачка. Ти нямаш никаква вина. Можеш обаче да ми правиш компания, за да ми се подобри настроението. Чувствам се самотна напоследък.

По-късно същата вечер отново заваля. Такива дъждове бяха нещо обичайно за май — внезапни неудържими порои, понякога продължаващи с дни. От тях пътищата се превръщаха в дерета, а деретата — в непроходими блата.

— Не можеш да си тръгнеш в такова време — каза Карен на следващата сутрин, като хвърли един поглед към водните завеси, които падаха от небето.

— Ди ще се притесни за мен. Ще трябва да рискувам.

— Той е разумен мъж… понякога. Едва ли очаква да се добереш с плуване дотам.

Още не бе изрекла последните думи, когато едно малко сомалийче дотича до верандата — полуголо, оплескано до хълбоците с червена кал.

— Бедар пътува насам — съобщи то. — Скоро ще пристигне.

Бедар явно беше Денис. Прочетох го по лицето на Карен, което грейна от радост. После тя замъкна момчето в къщата и настоя да се изкъпе и закуси солидно, преди да се прибере у дома.

— Слугите на Денис са му предани докрай — каза тя, докато забърсваше с памучен парцал стъпките на момчето по плочките на верандата. Тя също си имаше предостатъчно слуги, но очевидно не обичаше да стои със скръстени ръце. — Уважават го, сякаш е един от тях. Имам чувството, че ако ги помоли, ще си пъхнат главите в устата на лъва заради него.

Усетих, че е изоставила обичайната си сдържаност, и реших да се възползвам от това.

— Как точно се сприятелихте?

— На лов преди няколко години. Той пристигна заедно с Деламиър, но заболя от треска и трябваше да остане известно време, докато се оправи. Бях загубила всякаква надежда да си намеря добра компания, докато изведнъж не се появи Денис. — Тя вдигна поглед от парцала в ръцете си. — Честно казано, никога преди не бях срещала толкова интелигентен човек. Той беше най-хубавата ми изненада през онази година.

— Въпреки треската?

— Да, въпреки треската. — Тя се усмихна. — Но след това бях известно време в Англия, после пък той и едва напоследък възобновихме приятелството си, така да се каже. Чувствам се голяма късметлийка. — Тя се изправи и избърса ръце в престилката си. През отворената врата се виждаше небето, сиво и натежало от влага; дъждът не преставаше. — Ще пратя някое от момчетата да ти доведе коня, ако държиш. Но се надявам да размислиш.

Представих си километрите жвакаща кал до „Сойсамбу“, припомних си лешниковите очи на Денис, смеха му. Исках отново да го видя, а също и да разбера какво го свързва с Карен.

— Ами май вече размислих — отвърнах аз. — Този дъжд едва ли ще престане.

* * *

През целия ден Карен не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящото пристигане на Денис. Съчиняваше менюто за вечерята, надзираваше слугите, докато лъскаха къщата от горе до долу. Накрая сомалийчето на Денис отново дотича да каже, че той пристига, а не след дълго Денис се появи, мокър до кости, но в приповдигнато настроение. Яздеше невъзмутимо в калта, а сомалийският му прислужник Билеа крачеше до него.

— Чак ми е неудобно, че се оставих дъждът да ме уплаши, докато ти явно не си се трогнал от него — казах му аз, след като разменихме поздрави.

— Още не съм ти разправил как конят ми затъна до шията — каза той, като ме погледна с присвити очи, после свали шапката си и от периферията й се изля вода. — Освен това ми е драго да те видя.

Карен го грабна от вратата и го замъкна някъде във вътрешните стаи на къщата, за да си починел преди вечеря, а аз останах сама в библиотеката, обзета от внезапно притеснение. Не знам защо, но докато разлиствах романите на Текери и разните книги с пътеписи, които Карен ми бе дала, открих, че очите ми пробягват по няколко пъти през един и същ абзац, без мозъкът ми да регистрира каквото и да било; в това време малката сова Минерва ме наблюдаваше съсредоточено с огромните си кръгли и немигащи очи. Беше колкото покрита с перушина ябълка, а извитият й клюн блестеше като кукичката на телено копче. Пристъпих към нея и се опитах да й засвидетелствам дружелюбност, като я погалих с пръст по главичката, както бях видяла да прави Карен, и накрая сякаш спечелих доверието й.

Може би притеснението ми се дължи на неувереност, казах си аз, докато оглеждах рафтовете с книги. И Денис, и Карен бяха толкова интелигентни, че до тях щях да изглеждам като пълна глупачка. Защо не бях останала още някоя и друга година в училище, за да придобия знания, различни от гледането на коне или ловуването с Кибии? Толкова много исках да се прибера у дома, за да се захвана с нещата, от които разбирах, че не можех да си представя ползата от обучението по книга. А сега вече беше късно. Можех да се опитам да запаметя някоя и друга остроумна реплика от Текери и евентуално да изглеждам образована на вечерята, но знаех, че в най-добрия случай ще играя роля. „Колко си тъпа“ — казах си, ядосана на себе си, докато Минерва протягаше жълтеникавото си краче на черни ивички. За добро или зло, аз бях това, което бях. Колкото — толкова.

 

 

След дълги седмици в пущинаците Денис беше зажаднял за разговори. По време на вечерята от крехки сърцевини на марули, залети с доматен сок, и калкан със сос „Холандез“, който се топеше в устата, той ни разказа как се прибрал през Северните територии. Близо до Елдорет се отбил в някакъв свой имот и там чул за туристи, които излизали на лов за едър дивеч с колите си, но след като застреляли животно, го оставяли насред саваната да изгние.

— Боже господи! — възкликнах аз; никога преди не бях чувала такова нещо. — Та това си е чисто клане!

— Теди Рузвелт е виновен — каза той. — След всички тези снимки, на които се е изтъпанил до някой убит слон, сякаш е бракониер, на глупаците всичко им се вижда лесно. Бърза слава.

— Винаги съм си мислела, че за него ловът е средство за събиране на екземпляри от екзотични животни за музеите — обади се Карен.

— Не се оставяй музейните сбирки да те заблуждават — каза Денис. — Правеше го заради единия спорт. — Той бутна стола си назад и запали цигара. — Не ме е яд толкова на Рузвелт, колкото на това, което започна след него. Тези животни не бива да умират за нищо. Ей така, само защото някой се е напил и е заредил пушката.

— Може би един ден ще се приеме закон — каза Карен.

— Може би. Но междувременно се надявам да не срещна някого от тези бракониерчета, защото лошо му се пише.

— Ти се опитваш да запазиш рая — каза Карен. Очите й, съсредоточени и наситеночерни, проблеснаха на светлината на свещите. — Денис си спомня твърде добре колко девствено и непокварено е било всичко отначало — каза ми тя.

— Аз също. Такива неща трудно се забравят.

— Майката на Берил беше тук за кратко — каза тя и продължи: — Мислех, че ще ми стане наемателка.

— О! — учуди се той. — Аз пък си мислех, че майка ти е починала.

— Няма значение. Не си сгрешил много. Тя си тръгна, когато бях много малка.

— Аз лично не бих оцеляла без майчина любов — каза Карен. — Пиша на моята майка всяка неделя и живея с писмата, които получавам от нея. Тази седмица ще й разкажа за теб, ще й пиша, че приличаш на Мона Лиза. Кажи, ще ми разрешиш ли някога да те нарисувам? Ето, в този момент от теб би излязъл чуден портрет. Красива си и някак объркана.

Изчервих се от описанието й; същевременно разбрах, че ме е наблюдавала. Карен си беше откровена по природа, но ме притесняваха очите й, на които не убягваше нищо.

— Да не искаш да кажеш, че объркването ми е изписано на лицето?

— Съжалявам, не ми обръщай внимание. Просто се интересувам от хората. Всеки човек е една чудесна загадка. Помисли си само — през половината от живота си нямаме представа какво вършим, но това не ни пречи да живеем.

— Да! — каза Денис. — Да търсиш нещо важно и да си заблуден. За известно време тези две неща могат да изглеждат по един и същ начин. — Той се протегна и се намести на стола си като някакъв едър котарак, който се припича на слънце. — Понякога никой не може да усети разликата, особено бедният глупак, тръгнал на поклонение. — Той ми намигна почти незабелязано. — А сега ще ни разкажеш ли нещо? Без историйка не ти се полага вечеря.

Замислих се какво да им разправя и накрая се спрях на Пади и онази случка във фермата на Елкингтън. Понеже исках да задържа вниманието им, започнах от самото начало, бавно и подробно, като не пропуснах нищо: пътуването ни до станция Кабете, речта на баща ми за лъвовете, Бишон Синг с огромната му чалма, свистящия камшик на Елкингтън. След известно време едва ли не забравих, че целта ми е да развличам Карен и Денис — историята ме беше погълнала до такава степен, че сякаш сама очаквах с нетърпение да чуя развръзката.

— Сигурно с било ужасно — каза Карен, когато привърших. — Трудно ми е да си представя как бих преживяла подобно нещо.

— Ужасно беше, да. Но впоследствие започнах да си мисля, че това ми е било един вид бойно кръщение.

— Всеки от нас е имал такива моменти, макар и невинаги толкова драматични. — Денис замълча, загледан в огъня. — Предназначени са да ни подложат на изпитание, мисля си аз, и да ни променят. Да ни покажат нагледно какво е да рискуваш всичко.

В стаята настана тишина. Докато ги наблюдавах как пушат мълчаливо, си мислех за казаното от Денис. Накрая той извади някакво джобно томче от кадифеното си сако.

— Докато бях в Лондон, в една книжарница открих този бисер. Озаглавен е „Стръкчета трева“.

Той отвори книгата на подгънатата страница и ми я подаде с молба да прочета на глас стиховете.

— О, боже, само това не! Ще оплескам всичко.

— Не, няма. Това стихотворение ти подхожда особено. Поклатих глава.

— Ти го прочети, Денис — намеси се Карен, моята спасителка. — В чест на Берил.

Мисля си, че мога да живея сред животните,

които са така спокойни, тъй сдържани —

стоя и ги разглеждам дълго, дълго.

Не роптаят, не се оплакват те от своите условия,

будни не лежат в тъмното, не плачат

над греховете си…^[1]

Денис произнасяше думите естествено, без театралност, но те имаха свой вътрешен драматизъм. Стихотворението беше за вроденото благородство на животните, за техния по-логичен живот, необременен от алчност и самосъжаление, и приказки за някакъв далечен Бог. И аз вярвах, че е така. Той приключи със следното четиристишие:

Гигантската хубост на жребец, който приема моите ласки,

глава висока при челото и широка между ушите,

краката лъскави и пъргави,

опашката мете земята,

очите пълни с искри дяволити,

ушите хубаво изрязани и гъвкаво подвижни.

— Прекрасно! — казах тихо аз. — Може ли да взема за малко тази книга?

— Разбира се.

Той ми подаде малкото томче, което беше леко като перце и стоплено от ръката му.

Пожелах им „лека нощ“ и се оттеглих в стаята си, където седнах под една от лампите да почета още малко. Беше тихо, но след известно време ми се стори, че чувам звуци от дъното на коридора. Къщата не беше особено голяма, а и звуците, макар приглушени, не можеха да бъдат сбъркани с нищо. Денис и Карен се любеха.

Книгата сякаш сама се затвори в ръцете ми; усетих прилив на адреналин. Защо си бях въобразила, че те са само добри приятели? Бликс бе споменал безгрижно името на Денис, когато беше тук, но вероятно това означаваше, само че е приел мястото му в живота на жена си. Всъщност, колкото повече мислех за това, толкова по-ясно ми ставаше, че между Денис и Карен има привличане. И двамата бяха красиви и интересни — дълбоки води, както биха казали в племето кипсиги. Каквото и да разправяше Бъркли за непостоянството на Денис спрямо жените, той и Карен очевидно имаха силна връзка.

Върнах се към книгата и я прелистих до стихотворението за животните, но буквите подскачаха пред очите ми. През няколко стени от мен любовниците си шепнеха техни си неща, докато телата им се сливаха със сенките и едно с друго. И въпреки че връзката им не ме засягаше, не преставах да мисля за тях. Накрая угасих лампата и затиснах ушите си с възглавниците с надеждата да заспя.

 

 

На другия ден, когато облаците се разкъсаха и небето засия в наситеносиньо, тримата излязохме на малка ловна експедиция. В градината бяха влезли щрауси и бяха изкълвали повечето млади марули. Навсякъде имаше курешки и перушина, а лехите бяха изпогазени от големите птичи крака.

Денис и Карен изглеждаха щастливи и отпочинали, докато аз почти не мигнах. Но колкото и да бях уморена, а и леко смутена от онова, което осъзнах през нощта, Денис отново ме възхити с увереността и лекотата, с която вършеше всичко.

— Мозъкът на тия птици е колкото кафеено зърно — обясни той и метна на рамо елегантната ловна карабина „Ригби“. — Дори да не стреляш точно, някоя непременно ще ти кацне на мушката.

— Ами тогава да стрелям в небето?

— Не е достатъчно. Трябва да чуят свистенето на куршума, за да се паникьосат.

Той се прицели и дръпна спусъка. Щраусите подскочиха като един и се разбягаха вресливо, тромави като ръчни колички, пуснати по нанадолнище.

Ние избухнахме в смях и се заловихме да оправяме дупките в оградата. Когато приключихме, се изкачихме до билото на хълма, за да видим любимата гледка на Карен. Водеше ни Дъск, една от хрътките й. Изостанах малко, като си мислех с каква лекота върши всичко Денис. Този човек не изпитваше никакво съмнение в себе си. Знаеше как да застане, къде да стъпи, къде да държи ръцете си, как да постигне всичко, което си е наумил, без нито веднъж да изглежда нерешителен или неуверен сред заобикалящия го свят. Разбирах с какво е привлякъл Карен, макар че тя все още обичаше Бликс и изглеждаше твърдо решена да остане негова съпруга.

— Откъде имаш такова набито око? — попитах го аз, когато го настигнах.

— От игрищата за голф в Итън, предполагам — засмя се той. — А ти?

— Откъде знаеш, че и аз имам набито око?

— А нямаш ли?

— Учих се от племето кипсиги, които живееха в земите на баща ми. Да ме беше видял с прашка!

— Сигурен съм, че би ми харесало. — Той се усмихна. — Стига да съм извън обсега й.

— А мен Брор ме научи да стрелям — каза Карен, като се изравни с нас. — Отначало не разбирах защо всички толкова държат на това. Но в лова има нещо… опияняващо, нали? Може би това звучи жестоко.

— Не и за мен. Не и ако се прави честно.

Мислех си за арап Майна, за воинските му умения, но и за огромното му уважение към всяко живо същество, дори най-незначителното. Много ясно бях усещала това всеки път, когато ловувахме заедно, а и когато просто вървях редом с него, както го усещах сега до Денис. По някаква причина близостта му ме връщаше назад, към годините в „Зелените хълмове“. Може би защото виждах в него един грациозно стъпващ, съвършено трениран воин, който ми напомняше за война в самата мен, за онази Лаквет, която още носех в себе си.

Вече се бяхме изкачили над кафеените плантации, трънаците и пресъхналото речно корито, в което проблясваше кварц. Когато стигнахме билото, пред нас се простря плато, откъдето се разкриваше гледка към Рифт Вали с нейните скални хълмчета, назъбени като чирепи. Дъждът бе престанал навсякъде, но на юг подножията на Килиманджаро все още бяха забулени в облаци, а плоското му теме беше покрито със сняг и сенки. Резерватът „Кикую“ се простираше на североизток чак до планината Кения, която беше на сто и петдесет километра от нас.

— Разбираш сега защо не бих живяла никъде другаде — каза Карен. — Денис иска да бъде погребан тук.

— Двойка орли са свили гнездо някъде наблизо. Допада ми идеята един ден да кръжат достолепно над трупа ми — каза той и погледна с присвити очи към слънцето.

Лицето му беше обветрено и излъчваше здраве, дългите му крайници хвърляха лилави сенки зад него. По гръбнака му между плешките се стичаше струйка пот; ръкавите на бялата му риза бяха навити и откриваха силните му загорели ръце. Не можех да си го представя другояче, освен жив и пълен с енергия.

— Кикую изнасят мъртвите си в полето за храна на хиените — казах аз. — Ако мога да избирам, бих предпочела орлите.