Пола Маклейн
Лейди Африка (52)

51

Целият свят щеше да прочете за кралското посещение — за гарата в Найроби, отрупана с гирлянди от рози, за изписаните на ръка приветствени транспаранти, за разветите знамена. За хилядите хора от всички раси — кои с церемониални роби, пъстри като опашка на паун, кои с фесове, кои с плетени шапки и кадифени пантофи… Нашият нов губернатор, сър Едуард Григ, измуча речта си по мегафон, преди двамата млади принцове да бъдат качени на автомобил и откарани до резиденцията му горе на хълма за първия от поредицата приеми, официални вечери и пищни балове.

В продължение на цял месец всяка бяла жена в радиус от двеста километра наоколо се бе упражнявала в реверанси и се бе чудила какво да облече за тържествения случай. Това беше лотарията на привилегированите класи. Всички титулувани особи — лордове, баронети, първи или трети графове на еди-какво — прииждаха към града, издокарани в най-хубавото, което имаха. Аз бях бременна в четвъртия месец и цялата суматоха минаваше покрай ушите ми; освен това не бях готова да споделям новината си с когото и да било. За да печеля време, бях започнала да нося широки блузи и свободно падащи поли — аз, която не признавах друго, освен панталона и ризата. Това беше единственият ми изход, както и да се крия у дома, доколкото бе възможно, но Мансфилд настояваше да присъстваме на всички събития.

— Защо да не кажем на хората, миличка? Тъй или иначе, скоро ще разберат.

— Знам. Но това е нещо толкова лично…

— Какво? — Той сбърчи чело. — Това е добра новина, глупачето ми!

— Не можеш ли да отидеш сам на партитата? Чувствам се, сякаш не съм аз…

— Едва ли го мислиш сериозно. Да си поканена е голяма чест, Берил.

— Звучиш като Карен.

— Така ли? — Той ме изгледа особено. — Предполагам, с това искаш да ми кажеш, че ти звучиш като Финч Хатън.

— Какво?! — Срещнах погледа му. — За какво намекваш?

— За нищо — каза хладно той и се отдалечи.

В крайна сметка отидох, за да има мир. На първата галавечеря принц Хенри седеше от лявата ми страна. На отсрещния край беше брат му Едуард VIII — Едуард Албърт Крисчън Джордж Андрю Патрик Дейвид, зашеметяващо елегантният наследник на короната. Неофициалното обръщение към него беше Дейвид, а към принц Хенри, херцога на Глостър — Хари, като и двамата бяха дошли, за да се забавляват.

— Видях ви на лова за лисици в Лестършър миналата година — каза ми Хари по време на изстудената лимонена супа. Имаше предвид гостуването ни при майката на Мансфилд в „Суифтсдън“, макар че тогава не се запознахме официално. Хари беше по-висок и тъмен от брат си Дейвид, макар и не чак толкова красив. — Изглеждате великолепно на кон, особено с панталон. Мисля, че всички жени би трябвало да носят панталони.

— Коко Шанел ще умре, ако ви чуе — обади се наконтената лейди Григ от другата му страна в опит да се включи в разговора.

Хари не й обърна внимание.

— Въпросният ден предизвикахте фурор — каза той. — За мен това беше сублимният момент.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Да, висшето общество в Лестършър като че ли не беше виждало жена да язди кон, обкрачвайки го, вместо да седи напреки на седлото.

— Забавно беше да видя старите кримки, изпаднали в шок. Но как млъкнаха, като ви видяха да прескачате смело оградите! Една красива жена с добра стойка на коня е възхитителна гледка.

Благодарих му през смях за комплимента, докато лейди Григ отново извиваше шия към нас. Достолепната съпруга на нашия губернатор, седнала от лявата страна на принц Хари, попиваше жадно всяка наша дума. Вероятно си въобразяваше, че той флиртува с мен. Което не беше изключено.

— Може би ще се отскубнете за малко преди сафарито, за да видите конете ни горе в Елбургон — предложих аз. — Имаме най-добрата развъдна ферма по тия места.

— Великолепна идея! — Той ми се усмихна непринудено под късо подстриганите си тъмни мустаци. Имаше сиви очи и ме гледаше с ясен поглед. — Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да ходим на лов. Дейвид е този, който иска да гръмне лъв. Докато аз бих се радвал да се кача на върха на най-високия хълм, за да видя всичко околовръст.

— Направете го — казах аз. — Вас кой може да ви спре?

— Така ви се струва, но от мен нищо не зависи. Аз съм тук само за украса всъщност.

— Вие сте принц.

— Но по-отзад на опашката за престола. — Той се усмихна. — Не че имам нещо против. Нека Дейвид се пържи.

— Е, дори да не си падате по лова, имате изключителен водач.

— Финч Хатън. Да. Има вид на свястно момче.

— Той е най-добрият, който може да се намери по тези места.

Погледнах към Денис, който седеше малко по-нататък, близо до принц Дейвид, всеки заобиколен от своя групичка почитателки. Карен не беше сред поканените, както и бе подозирала. Не исках да бъда на мястото на Денис, когато най-после се върнеше в „Мбогани“, макар че един господ знаеше кога ще стане това. Толкова беше зает с подготовката за сафарито, че не го бях виждала от месеци дори за кратко.

В някои отношения и двамата бяхме в период на напрегнато очакване. Нямаше как това сафари да не промени живота му. Личното му време и пространство, на които толкова държеше, щяха да бъдат погълнати изцяло от внезапната слава и аз знаех, че част от него изпитва ужас от това — най-чистата му част, онази, която искаше само да живее семпло, по свой собствен кодекс от правила. Ах, как само го разбирах! Не след дълго коремът ми щеше издайнически да се закръгли, а гърдите ми да се втвърдят и набъбнат. Тялото ми щеше да се преобрази първо, а после и всичко останало. Все още обичах Мансфилд, но имах чувството, че съм се качила на влак, за да стигна донякъде, а междувременно се бе оказало, че влакът е за съвсем друго място. Цялата ситуация ме хвърляше в дълбоко отчаяние.

С драматично встъпление на цигулките струнният квартет засвири Шуберт.

— Кажи ми, Хари, танцуваш ли? — попитах свойски аз.

— И още как!

— Чудесно — казах аз. — Запази един танц за мен.

След седмица Дейвид и Хари дойдоха в „Мелела“, както бях предложила, и си направиха състезание на нашата писта за тренировки. Като езда не показаха нищо особено. Дейвид беше по-дребен и атлетичен, но не беше добър ездач. За него бяха оседлали Камбриън, а за Хари — Клемънси, като цели пет обиколки братята яздиха рамо до рамо, без явен победител, под окуражителните викове на антуража си. Камбриън беше по-добрият състезателен кон; всъщност до този ден той нямаше нито една загуба.

— Много мило от ваша страна, че не ми казахте колко съм безнадежден — отбеляза Дейвид, докато се връщахме пеша покрай заграждението; сините му очи преливаха от мъжествен чар.

Разни знатни девойки се кипреха по цялата дължина на оградата, готови да убият човек или да си свалят гащите при най-малък знак от негова страна.

— Чудесно се справихте — казах аз. — Конят със сигурност…

— Кой е този хубавец? — попита Дейвид, когато се приближихме до Месинджър. — Ето на това му се казва разкошно животно.

— Има доста противоречива история, но започва да влиза в пътя. Бихте ли желали да го видите как тича?

— Ами да, защо не!

Накарах един от конярите да ми приготви Месинджър, като си мислех, че по този начин не само ще направя неотразимо впечатление на престолонаследника, но и ще покажа на Мансфилд, че нямам намерение да се затварям в къщата. Може би това беше чисто заинатяване от моя страна, но щях да се оправдая, че Дейвид е настоявал да види Месинджър в цялото му величие.

Когато денят приключи и последните остатъци от кралския антураж се изнизаха от имението ни, Мансфилд ми даде да разбера колко е недоволен от мен.

— Ти съзнателно се опитваш да излагаш детето ни на риск, Берил, като поставяш и мен в неудобно положение. Те и двамата са известни бонвивани. Никой от присъстващите не остана сляп за начина, по който флиртуваше с тях.

— Не ставай глупав. Просто се държах дружелюбно! Всички знаят, че съм омъжена.

— В миналото ти това невинаги е било достатъчна гаранция.

Все едно ми зашлеви плесница.

— Ако ми се сърдиш заради коня, кажи ми го направо. Не се опитвай да ми натриваш носа с миналото ми.

— Това с язденето си беше безразсъдство от твоя страна. И освен това не те е грижа, че даваш храна за клюки.

— Преувеличаваш.

— Майка ми чете всяка дума от светските хроники, Берил. Ако дори намек за скандал стигне до дома, ще умра. Знаеш колко трудно се излиза на глава с нея.

— Ами тогава защо й се умилкваш?

— А ти защо съзнателно даваш повод за клюки и спекулации? — Мансфилд прехапа долната си устна — сигурен знак, че е ядосан. — Мисля, че трябва да се върнем в Англия, докато се роди бебето — продължи той. — Там е много по-безопасно за теб по редица причини.

— Защо да пътуваме толкова надалече? — настръхнах аз. — И какво ще правя там?

— Ще се грижиш за себе си като начало. Ще бъдеш моя съпруга.

— На всичко отгоре се съмняваш в любовта ми, така ли?

— Да, ти ме обичаш, мисля си… посвоему. Но понякога се питам дали все още не чакаш Финч Хатън.

— Денис? Защо ми казваш всичко това тъкмо сега?

— Не знам. Напоследък имам чувството, че с теб едва ли не играем някаква игра. — Той ме погледна внимателно. — Така ли е, Берил?

— Разбира се, че не — казах твърдо аз.

Но по-късно, докато стисках очи, за да заспя, се почувствах гузна. Не че се опитвах да си играя с Мансфилд, но наистина бях флиртувала с принцовете. В известен смисъл това беше по-силно от мен. Беше ми приятно да се усмихна и Хари да ми се усмихне в отговор или да усещам погледа на Дейвид върху себе си. Беше детинско и напълно лишено от смисъл, но в тези кратки мигове вярвах, че отново съм онзи свободен дух, онази съблазнителна млада жена, която владее в някаква степен собствената си съдба.

Как с Мансфилд се бяхме озовали толкова бързо в безизходица? — питах се аз. Всичко бе започнало добре, бяхме си обещали да бъдем лоялни съюзници и верни приятели. Не че беше идеално, но сега тази бременност ни притискаше в противоположни ъгли на ринга. Нямах никакво желание да отивам в Англия само за да го умилостивя, но каква би била алтернативата? Ако в този момент бракът ни се разпаднеше, щях да остана сама с дете на ръцете. Можеше да загубя и фермата… Не, дума да не става. Колкото и да не ми се щеше, бях принудена да скърша волята си.