Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circling the Sun, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пола Маклейн
Заглавие: Лейди Африка
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 27.08.2015
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Ilina Simeonova/Trevillion (снимка корица); Nina Subin (снимка автор)
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-389-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15721
История
- — Добавяне
39
Нямаше да успеем без храброст, а откакто имах до себе си Рута, си припомних това чувство. И след като храбро търсих къде ли не коне за трениране, в началото на април се сдобих с един кестеняв широкоплещест жребец на име Ръдигор наред с Барън, да не говорим, че междувременно си бях върнала Ранглър и Мелтън Пай. Семейство Карсдейл-Лък ги бяха продали на друг коневъд, който моментално ми се довери да ги тренирам. При това ми позволи да ги взема със себе си, когато се преместих от Моло в Накуру. В Моло беше твърде студено и негостоприемно, така че с Рута наехме едно местенце до хиподрума в Накуру, недалече от „Сойсамбу“ — район, който познавах добре. Рута и жена му се настаниха в неголяма глинена колиба зад главното заграждение за конете. Аз си направих легло върху дървени палети под ламаринения покрив на яслата. За нощно шкафче си имах бала сено, друга ми служеше за стол и въпреки това мястото веднага ми хареса и се почувствах щастлива. Животът отново си струваше да се живее. Чакаше ни доста сериозно състезание. Какво повече можеше да желае човек?
Най-много се вълнувах за Ранглър. Имаше потенциал още с раждането си — перфектно телосложение и благороден произход. Но потенциалът му можеше да остане неразвит, да се влоши или дори погуби. Последните тренировки, непосредствено преди излизането му на хиподрума, обикновено бяха решаващи. Само за няколко месеца Ранглър бе израснал пред очите ми от инатливо, непокорно жребче във великолепен състезател. Всяко мускулче под потръпващата му кестенява кожа издаваше сила и грация. Краката му бяха като бутала на парна машина, тялото му като скулптура. Беше роден да бяга и да побеждава и той го знаеше.
Ранглър бе нашият билет към успеха. Той бе шансът ни да си пробием път в този труден живот и да оставим следа.
Един следобед, няколко седмици преди състезанието, бях в града, за да направя заявка за фураж, и реших да се отбия в хотела на Ди. Беше минала повече от година, откакто за последен път стъпих там — от онази кошмарна нощ, когато Джок се нахвърли върху Ди и го направи на пихтия. Не беше трудно да заобикалям отдалече това място, ако не държах да си припомням определени неща или се боях да не се натъкна на Ди, но вече бях готова да се изправя лице в лице с него, за да си изясним отношенията. Вързах Пегас отвън, изтупах прахта от мокасините си и пригладих с ръце косата си, като се питах дали ставам за пред хора. Вътре ми бяха нужни няколко секунди, докато очите ми се адаптират към полумрака, но когато се ориентирах, видях, че Ди го няма в салона. Но пък Денис беше там — излегнат удобно в креслото си, с чаша в ръка, сложил отстрани прашната си широкопола шапка. Дъхът ми спря.
— Изглеждаш добре, Берил — каза той, когато се запътих към него с вдървени крака. — Как я караш?
Много неща се бяха натрупали между нас, твърде много тежки избори. И загуба, която ми бе трудно да изкажа с думи.
— Оправям се някак — промълвих. — А ти?
— Криво-ляво. — Той примигна с лешниковите си очи, а аз усетих как сърцето ми пърха и главата ми се върти, както всеки път, когато бях близо до него. Може би винаги щеше да бъде така. — Чувам, че си била в Лондон?
— Да. — Подпрях се на облегалката на един стол, за да не се олюлея.
— И аз пътувах за погребението на майка ми.
— Много съжалявам, Денис.
— Толкова й било писано. Или поне така казват хората.
— А сега работиш ли нещо?
— Да. Поех първия си клиент от няколко месеца. Симпатичен образ… американец всъщност. Научи се да ползва мачете и сам си носи провизиите.
— Видя ли! Знаех си аз, че можеш да ги стегнеш тия разглезени янки.
— Не съм толкова убеден. Бликс наскоро имаше един клиент, който настояваше да си носи пианото с тях.
— Ах, Бликс! Липсва ми. — Известно време думите ми висяха между нас като паяжина. — Как е Карен?
— В Дания е да види майка си, но доколкото чувам, била добре.
— Аха. — Отново замълчах, опитвайки се да разчета лицето му. Беше доста почерняло, но под здравия загар ми се стори, че долавям преумора или може би безпокойство. — А Бъркли?
— Боя се, че там нещата не са добре. Един месец беше прикован на легло, след като сърцето му за малко не се пръсна. Докторът му беше казал да не се движи, но той не го послуша.
— Типично за Бъркли. Къде е сега?
— У дома си е. Не знам колко му остава.
— Бъркли не може току-така да умре! Аз няма да му позволя.
— Ами иди да му го кажеш лично, и по-скоро, ако може.
Опитах се да потисна емоциите си, докато няколко минути се гледахме мълчаливо. Бъркли щеше все някак да се оправи, ами Денис? Можехме ли да бъдем отново приятели след всичко, което се случи?
— Мини някой път покрай „Мбогани“ — каза той, докато се канех да си тръгна. — Да пием по едно питие.
— Не каза ли току-що, че Карен я няма?
— Няма я. Но ти си винаги добре дошла.
— О! — успях само да кажа аз. После станах, наведох се над него и докоснах с устни гладко избръснатата му кожа. — Лека нощ, Денис.
На следващия ден яздих до „Солио“, където пристигнах приблизително в часа за коктейли. Познавайки Бъркли, очаквах едва ли не да го видя на двора с бутилка шампанско във всяка ръка, но той наистина бе прикован на легло. Сърцето ми се сви, като го видях — крехък, обезкървен, смален като дете.
— Берил, ангел мой! — каза той, докато му подавах дебелата пура, която бях купила за него от Накуру. — Запали ми я, ако обичаш. Не съм сигурен, че ще ми стигне дъхът.
— Не знаех, че нещата са толкова зле. Щях да дойда по-рано.
— Какво искаш да кажеш? — направи се на не разбрал той. Цветът на лицето му бе променен до такава степен, че дори прекрасните му зъби сега изглеждаха посивели. Гласът му беше немощен. — Знаеш ли, че фермата никога не е давала такава печалба. Най-после започнах да й хващам цаката. Тъкмо навреме… — Той понечи да се изправи и аз се надвесих да му помогна. Подпрях го с възглавници под строгите погледи на сомалийската прислуга. — Те не одобряват, че ме пипаш — прошепна ми той. — Напоследък не се мяркат красиви жени в леглото ми.
— Не го вярвам дори за миг — казах аз. — Ти си принц, Бъркли. Ти си най-страхотният мъж на света.
— Ако не броим някои мои маловажни части. — Той се вторачи в пурата, която пъхнах в ръката му; от нея като малки духчета се издигаха струйки дим, извиваха се над главата му и се разтваряха във въздуха. — Но ще си отида като големите поети, нали така, изпълнен с огън и мощен тътен?
— Не си отивай, плъх такъв! Моля те, не дезертирай!
Той затвори очи.
— Е, добре. Днес няма.
Намерих чаши за двама ни и той ми каза къде да потърся най-доброто вино — в дъното на шкафа до леглото му.
— Фалернско — каза той, като вдигна бутилката към светлината. — Едно от малкото вина в света, които носят отпечатъка на древните римляни. Някои твърдят, че било най-доброто вино в света.
— Тогава недей да го хабиш заради мен.
— Бедничката ми хубавица Берил. Сигурна ли си, че не би се омъжила за мен? Би могла да наследиш състоянието ми, когато умра, и да се забъркаш, в каквито си щеш скандали като моя вдовица.
— Бедничкият ми хубавец Бъркли. Цар си на сладките приказки, но кажи ми, на коя си дал сърцето си?
— А, това ли било! — Той се закашля в маншета на ризата си. — Това е дълбока тайна. — В очите му под тъмните, сякаш гримирани клепачи проблесна тих огън, като вече да знаеше какво го очаква в отвъдното. — Вземи една книга и ми почети малко, става ли? Зажаднял съм за поезия.
— Имам нещо специално за теб — казах аз и започнах да рецитирам любимите ми стихове на Уитман от „Песен за себе си“, онези, които от години таях в себе си. Не бях сигурна, че в този момент имам сили да го гледам в очите, затова се втренчих в бледите му ръце над снежнобелия чаршаф, със синкавите лунички в основата на ноктите, с белези от убождания и изпъкнали вени.
Когато свърших, поседяхме известно време мълчаливо. Той въртеше чашата с вино в ръката си.
— Какъв красив кехлибарен цвят, нали? Като лъвове, полегнали в тревата.
— Точно!
— Хайде сега ми кажи това стихотворение още веднъж, но по-бавно. Не искам нищо да изтърва.
Аз започнах отначало, докато дишането му постепенно се успокои, погледът му омекна и очите му се затвориха. По восъчните му устни пробяга лека усмивка, дългите мигли падаха като листа папрат върху бузите му. Как изобщо можех да се сбогувам с него? Не можех, не исках! Но се наведох и го целунах, преди да си тръгна, и усетих по устните му фалернското вино.